МОЯТА КОЛЕДА

Габриела Панова

МОЯТА КОЛЕДА

Моята Коледа не е окичена елха,
не е и подаръкът под нея,
нито силно светещият връх.

Моята Коледа са премръзналите
от студа ръце,
парата над чайника,
топлината не в камината,
а в хорските очи.

Моята Коледа няма да я
срещнеш в Мола.
Тя е в усмивките, пързалящи
се по леда.
Със своята усмивка
и ти предай нататък тази Коледа.

Тя живее отвъд мен и теб,
отвъд разтопените снежни човеци,
отвъд края на декември.

Тази Коледа дори и януари
не ще успее да убие.
Тази Коледа сме Аз и Ти,
тази Коледа сме всички Ние!


ГАРА

Мирис на бензин,
с вкус на сметана.
Муха на ръба на кафето.
Бедняк в дъното на обществото.
Скъсан чорапогащник,
ластиците на който
стягат гърлото му.

Поти се. Не иска да е там.
Изобщо няма желание да Бъде.
Навсякъде е претъпкано
с извехтели хора,
мъкнещи в огромни багажи
самотата си -
разпукваща шевовете,
попиваща по ризите.

Прах. Автобусът тръгва.
Линейка изсмуква праха
с прежаднелия си вой за
прясна кръв.
Завива - поредно самоубийство.
7 километра до следващата спирка,
12 минути до началото на нова смърт.


КОГАТО ПОРАСНЕ

Питат го какъв ще стане,
когато порасне.
Той не мисли за това.
Вече знае.
Винаги е знаел.
Ще стана бездомник, мамо.
Може ли?
Ще бъде много хубаво.
По цял ден ще се разхождам,
ще опознавам хората,
хората и гълъбите по тротоарите,
ще бъда свободен.
Нека, мамо,
нека стана бездомник.
Може, нали?
Ще бъда щастлив.
Обещавам!


МЪГЛИВО

височинно студено е вън
мъглата безобразно гъста
пълзи като бръшлян
и се увива сякаш слънцето
и утре ще забрави да изгрее
бавен вятърът осиротял
подема тромав реквием
за времето
за улиците
за градините в червено
и за онази роза неоткъсната


ТЪЖНИ СА ХОРАТА

хората на софия са тъжни
тъгуват безучастно
тъгуват в нелепа активност
даже собствените им кучета ги лаят
а кучетата не са собственост

хората на софия седят сами
накацали по пейките
като лястовици
забравили как се лети
точно преди есен

тъжните хора на софия ти говорят
„Научете се вече
в каква държава живеете”
и не пускат тъгата си
настояват тя да бъде и твоя
не откриваш смисъл в тъгата обаче
виждаш нужда от труд и посока
и едно лаещо куче
ничие куче


ВЪН

къде отиват всички
когато са вън
и защо вървенето
по трамвайните линии
вечер е за предпочитане

а щом погледнеш
на ляво
от шести септември
гледката е тихо красноречие
и винаги по нещо си изпускал
докато на една от преките
е дишал Вапцаров

какво ще правим обаче
когато очите на другите
станат наши
и още по-страшно
когато едни очи останат
за всички

вървенето по линиите
е единственият път
когато си вън
отивайки някъде


ЗАЩО БОЛИ?!

Защото вече няма
отключени домове
даже когато са празни,
даже когато не са домове,
а само стаи.

Защото вече няма
хора, отключващи без да
доближат око до шпионката.

Защото вече няма
в градския транспорт
пътници с перфорирани билети,
а само такива с перфорирани сърца.

Защото вече няма
майки и бащи,
а само кредитни карти.

Защото вече няма
наука, а само бизнес
и няма ученици, а само номера,
и няма студенти, а само баркодове.

Защото вече няма
борба за бъдещето на България,
а само такава за кворум в парламента.

Защото вече
вените са жици,
а органите скъпа стока.

Защото вече
не затваряме живота
в кувьоз, за да го спасим,
а го убиваме
преди да е проплакал.

Защото вече
книгите са прашни,
цветята - букети,
захарта - несладка,
млякото - небяло.

Защото вече
е време за взаимно лечение,
време - болката да спре!


КАРТИНА

човекът
празно платно
светът рисува


СВЕТОВЕ

колко много свята
могат да се изживеят
колко дни и колко нощи
вчера бил си някой
утре си почти различен
колко свята има в 22 години
колко свята да обикнеш
колко свята да потулиш
колко свята твои
без да можеш в никой да се върнеш


ПОЕМА

Поема за това как
никога няма да забравя меда,
изпарил се от допира на дланите ни.
Няма да забравя бездомните часове,
пълни с уют.
Извървените километри търсене,
попиване на света и нас.
Всички докосвания и недокосвания,
всяка дреха и място.
Умишлените случайности и вселенски сблъсъци.
Онова Трето невидимо ние,
на което в едно малко тефтерче
дадохме дума, че ще го пазим.
Вчера, днес и утре.
Бих пропътувала целия свят по релсите -
(макар да имам дървена лодка с платно от есенен лист)
до края и обратно,
ако във влака си и ти.
Знаеш, че тогава времето застива и софийската гара
не е повод за слизане от влака.
И няма да отмервам любовта в години,
още по-малко в три,
а само ще отчитам през времето
тежестта на разтопения восък.
Знаеш ли обаче какво най-много искам.
Искам да живея в онзи момент,
точно когато любовта се превръща в обич.
Завинаги.
И да живея там с теб,
защото всяко друго място
е само крачка и нищо повече.
А защо са ми крачките,
ако нямам цел и пътека
и с кого да споделям мрака, луната и храната си.
И защо са ми мечтите,
ако не мога да ги превърна в тухли и покрив.
И защо ми е свят,
ако те няма да ти разкажа за него.
Затова, ела
да живеем там
между любовта и обичта.


КОГА ПИШЕМ

човек пише
само по два повода

за друг човек
или за цялото човечество

когато иска да бъде чут
без да говори

усетен
без да е близо

разбран
дори да е късно


НЯМАХА ПРАВО!

имам нужда от хората
които вече ги няма
които паднаха
убити
разстреляни
заличени

от хората
чиито паметници скриха
чиито родни къщи поругаха
чиито книги изхвърлиха от библиотеките

мое е право да знам
че кюстендилската улица Демокрация
е всъщност Димитър Каляшки
и че в двора на русенското училище
по вътрешен дизайн
някогашното столарско
е днес свален бюст-паметникът
на обесения съгласно
закона за защита на държавата
ученик Ангел Главчев

мое е право да знам
че сте убивали
нашите художници, писатели,
работници, селяни, деца,
че народът ми
от Балкана се е борил
срещу всяка
водена от алчност война

нямаха право
да ми казват
че България съществува от 1989-та
да хвърлят сянка
над всичко предишно
да ме правят част от НАТО
да ме учат
че Вапцаров и Ботев не са комунисти

нямаха право
нямат и днес
и ще трябва да отговарят


ГРАД ЗА ОБИЧАНЕ

всеки има
по един малък град
за обичане
една планина
в чиито поли
е роден
и грижливо пазени снимки
на своите близки

чакат ме
в малкия град
за обичане
китна алея
площад между черниците
горд Божаната увековечен
на един от ъглите
череши по улиците
пастелност разлята
от картините на Майстора
безбройни пътеки
набраздили гористите хълмове
над тях засияло от звездност небе

в малкия град
за обичане
чакат те
твоите близки