ЗИМНА РАЗХОДКА
Из „Падаща звезда” (2014)
ЗИМНА РАЗХОДКА
Едно небе, което
намръщено сивее.
Едно море, което
сърдито се люлее.
Една луна, която
не смее да изгрее.
Едно дърво, което
загадъчно тъмнее.
Едно врабче, което
за лятото копнее.
Едно дете, което
посяга да го сгрее…
ПОРТРЕТ 2
Очите - точици зелени.
Носът - чертичка.
Устните - червени.
Косите стигат до небето,
където
жълтее слънцето засмяно.
Отдолу с разкривени букви
написано е:
мама.
ПЯСЪЧЕН ЗАМЪК
Две буболечки пазят входа.
По кулите се веят знамена.
Към крепостния зид налитат
ядосано вълна подир вълна.
Не могат да пробият те стената.
Солени пръски мокрят знамената.
А вътре… във дълбоките подземия
съкровища невиждани пъстреят:
от мидени черупки, камъчета, клечки
и даже цветни стъкълца!…
Не знаят двете буболечки
каква е тяхната цена!
ДЕТСКА ПЕСНИЧКА
Песничка синя, песничка бяла,
умира на плажа пробитата лодка,
момченце свирука мелодия стара
и свива от вестник един параход.
Параход на мечтата, която потъна
прегърнала безгрижния лъч светлина.
Остана самичка да скита на плажа
една златна свирчица с детска душа.
Край старата лодка остана самичко
едно тъжно птиче със болни крила.
Песничка синя, песничка бяла
спряла на моето гърло без глас…
ПРИКАЗКА ЗА ВЪЛКА
Премръзнал,
омърлушен,
с увиснала опашка,
с кожух проскубан,
кален,
провлачил счупен крак,
прогонен надалече
от глутницата вълча
се мъкне през полето
вълкът зъбат.
Не знае вече
дали го мъчи глад
или пък друга мъка
го прави тъй печален.
Допуска, че все пак
е малко гладен,
ала - нещастен
забравя своя глад.
И броди през полето…
Отритнат и прокуден
на никой не е драг.
Ту тук, ту там
през портите наднича,
не смее да почука
старият самотник,
залостени са здраво
и хора, и животни.
Не може да прескочи
ничий праг
… и вълчата му диря криволичи,
и вълчите му мисли
по дирята кървят.
Завръща се полека във гората.
Не ляга
във вълчата си яма,
където толкоз пъти се е сгушвал.
С опънати крака
изтяга се направо на земята.
Сънува там замръзнал
старата си слава
и приказките чудни
и децата,
за които - герой е пъклен.
Печална и замислена луната
се вглежда
в погледа му стъклен.
ДВЕ СЪРЦА
Сърцето ти е крепост…
Крепостта като неканен гост
не бива да обсаждам.
Остава ми скръбта,
скръбта, с която - в целомъдрен пост
ще се прераждам.
Навярно нечий сладкогласен глас
във тази твоя крепост ще проникне.
А моето сърце ще бъде пръст…
Пръст, от която бурени поникват.
ВИДЕНИЕ
Очите - две звезди.
Косите - с цвят на кестен
и призрачни лъчи
огряваха нощта.
Нощта…, в която безадресно
пропадаше денят…
И аз дори не легнах
във леглото тясно,
защото беше ясно,
безпощадно ясно,
че няма, няма, няма
да заспя…
ON MOURRA SEUL*
Пак есенни листа покриха парка.
Вървя по тях, подритвам ги небрежно
и във сърцето неизбежно
пониква есенната ми тъга.
Да, виждам я - отсреща
се мярна безутешно
ефирната й дреха
между сиротните, печални дървеса.
Сърцето уморено се задъхва,
от космоса студено лъхват
отвъден вятър
и безкрайна пустота.
И колко жалки, колко смешни
изглеждат грижите ми днешни
и тяхната
безплодна суета.
Ще се умира сам - това го зная,
но в сетния си миг - накрая
душата ми ще начертае
с дъха си твоето лице.
А после…
все едно дали към ада или рая
ще полети в безкрая
и там да те извае
със безтелесни, влюбени ръце.
_________________________________________________
* On mourra seul - Ще се умира сам - мисъл на френския философ Блез Паскал - бел. авт.
***
„Като изящно премълчана реч…”
Владимир Стоянов
Като изящно премълчана реч
сияеха очите ти.
Подпалени от слънцето… далеч
просветваха косите ти.
По устните ми скръбна тишина
изцеждаше горчивия си вкус.
И не посмях да промълвя:
„Обичам те!”…
ЕДНОПОСОЧНА ЛЮБОВ
Не сме в една посока - не е една посоката.
Разнопосочно бродим в объркания свят.
В посоката към теб - изгубил съм посоката.
Залутах се и няма, няма път назад.
Къде да те намеря и как да те открия?
Огромни са пространствата, които ни разделят.
Знам - някъде из лабиринта любовта се крие.
Жестоки богове съдбите определят.
А време вече няма, а времето е кратко.
Навярно още утре ще ме обгърне мракът.
Като куршуми миговете свирят
и някакви злокобни и черни птици крякат.
***
… А може би така и трябваше
- да си на педя разстояние.
Изгубен във нощта… пропадах.
останалото бе мълчание.
Вълната след вълната тича
и никога не я догонва.
Тъй… недокосната ще те обичам…,
но дума няма да пророня.
ПОРТРЕТ 3
О…, не невиждани пейзажи
и не далечни светове…,
а теб
рисувам във съня си
и чакам…
времето
да спре.
ЖИВОПИС 2
“Huis clos”
Jean-Paul Sartre*
Затвори ти вратата,
но няма да подсмърчам.
Животът ми премина
пред затворени врати.
И нека да угасват, да се сгърчват
пропадналите, смешни
и глупави мечти.
Да бяхме в руска зима
или в китайска пролет,
щях да те нарисувам ледена…
и с пеперудено крило.
Но ти не си…, не си измислена…
Мозаечните камъчета падат,
политат във калта
едно подир едно.
И няма вече утрини,
в които да мечтая.
И не потрепва шареното
пеперудено крило.
Напред в небитието
се мержелее края.
Ненужни са въпросите
кога, къде, защо.
____________________________________________
* “Huis clos” - „При затворени врати” - пиеса от Жан-Пол Сартр, бел. авт.
***
Поисках да ти кажа нещо много нежно,
но ти… за жалост си омъжена, омъжена.
А аз пораснах и не съм момчето,
с което да се полюлееш в люлка въжена.
Пораснах твърде много, даже остарях
и съм забравил как се разговаря със момиче.
О, колко мигове безценни пропилях
- по-често мразех вместо да обичам.
И като някаква светулка заблудена
се лутах из подземията на живота.
Животът ми - той бе Голгота
- там гаснеше душата ми сломена.
Но днес - когато те погледнах и разбрах
каква магия са очите и лицето ти,
поисках да ти кажа нещо нежно,
което да достигне до небето.
Поисках да ти кажа…, ала не посмях.
Забравих думите, не бях готов.
Не знам дали нестаналото беше грях…
Това, което ми остана е любов.
СИНЬО МОРЕ
Днес морето бе толкова синьо
и прибоят така укротен.
Яростта на жестоката зима
ти превърна във пролетен ден.
Младостта, която отмина
се завърна при мен като сън,
като птица с криле от коприна,
като музика с шеметен звън.
И… летяха високо в небето
моите стари мечти.
Даже глухата болка в сърцето
неочаквано май се стопи…
Младостта покрай мене премина,
но… стъписана пак отлетя.
Защото…
ти… си замина и…
отнесе мойта душа.
***
“… от маймуните сме произлезли.”
Илиян Троянски
От маймуните сме произлезли,
но ти - ти не си от тях.
Навярно от звездите си слязла,
а ако не си - ще бъде грях.
Грях ще бъде и богохулство
ако звездния сребърен прах
нечие лакомо, алчно безумство
сложи във своя преситен стомах…
Грях ще бъде, но даже и грешна
пак ще сияеш - звезден смарагд.
Грешница или безгрешна
звездно ще светиш в беззвездния свят.
Ще прекипи житейската пяна.
Ще заплатим за маймунския грях.
Но… звездите все пак ще останат.
И… копнежът…, копнежът по тях.
ИВАНОВДЕН
Заради каприза на една жена, Йоане,
изгуби ти главата си,
но по-добре да беше я загубил
в нечии обятия.
Защото Ирод, Саломе,
отдавна прах са.
Неумолимо времето тече
докато се усетиш - стар си.
Кипи животът, прекипява
и ако не си обичал,
напразно буквите житейски
като хлапе си сричал.
Ще кажеш - женската любов
е тъй коварна
и никъде не ще намериш жена,
която да е вярна.
Но ако си виждал как цъфти
като уханно цвете,
ще си готов да й простиш
и мъките, и греховете.
Да…, всеки носи своя кръст
и своите неволи,
но, Господи, не ме сочи със пръст
а остави - от обич да съм болен.
ЖЕНАТА МАРИЯ *
“С диви круши и резънче хляб във торбата
тя пристигна - хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: “Аз съм Мария… аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже.”
Тя пристигна - Мария жената,
ала толкова, толкова късно,
нямах нищо аз вече в торбата
- само прах от живота накъсан.
Тя отдавна бе вече съпруга
на щастливец от друга планета.
Господи, защо си поставил
тъй далече звездите в небето!
И защо сред калта на земята
стискам здраво душата си в шепа?
Душата поиска да хвръкне,
вместо в ниското само да крета.
Да, душата поиска да литне,
от житейската кал да избяга,
но преди към небето да тръгне
ще поспре тя за малко на прага.
Защото пристигна Мария
и навярно се готви да каже:
“Аз пристигнах и няма да крия:
жена съм и за мъртвите даже.”
И… застанал на прага издърпвам
аз конци от небесната прежда…
При Мария ще стигна и мъртъв
със последната своя надежда.
________________________________________________________
* Заглавието и първият куплет са от едноименното стихотворение на поета Борис Христов - бел. авт.
SPLEEN
Да…, тя изплува на брега на късната ми есен
като рефрен от древен стих - изящен и чудесен.
И даже ангелският хор задавено замлъкна
за да послуша Господ дивната й песен.
И като глухоням, пленен от странна красота,
с очи отворени се взирах в устните й неми.
Какво се канеха да промълвят умът ми не разбра,
ала притихна немощно душата ми смутена.
Защо доплува тук - сред таз печална есен?
Какви пространства ни делят - не исках и да зная.
На делника жлъчта, убийствената плесен
превърна тя във музика и в слънчева омая.
Но бездните дълбоки на несъвпадащото време,
стоманената тежест, безрадостният дълг
за сънищата нежни са непосилно бреме,
препречват те жестоко бленувания път.
И пожелах смъртта - със своята машина,
да ме отнесе невинен в мъглата на безкрая,
където сенките на влюбени блуждаят,
и там - освободен, на воля да мечтая.
ТРЕВА
“… ще те чакам на последния етаж на небето…”
Борис Христов
От последния етаж на небето надничам
надолу - само мъгла и вятър.
Оттук нататък непрестанно ще скитам,
ще забравя къде е земята.
Ето - готов съм и вече излитам.
Огромна и празна е тази вселена.
В нея няма кого да обичам,
нито да мразя - всичко е ледено.
Прекосявам… грамадни пространства.
Навсякъде - пустош, космични полета.
В хаоса хладен безпаметно странствам
като залутана малка комета.
Без крака съм и нямам ръце.
Те изгоряха в космичната плазма.
Ледена буца е мойто сърце.
Нито се радвам, нито се дразня.
И сред тия безкрайни предели
като безплътен призрак се нося.
То от кого, как и къде ли
прошка да търся, милост да прося?
От една пустота - към друга прелитам.
Няма за мен приют и закрила.
и все продължавам, продължавам да скитам,
носи ме някаква безжалостна сила.
Ала накрая все пак ще избродя
безпределните мрачни полета.
Като моряк ще извикам: “Земя!”
и ще се спусна на свойта планета.
Ще поникна в тревата й - и макар безтелесен
няма да бъда вече изгубен…
И ако неволно ме стъпчеш с нозете си
пак ще шептя: “Колко си хубава!”*
________________________________________________
* Колко си хубава - стих от поета Христо Фотев - бел. авт.
СВОБОДА
(по мотиви от Е. Няголова)
С режеща болка
преглътнах раздялата с теб.
И сега…
съм свободен.
Свободен - без почва…
Мога свободно да чезна
в нажежената степ.
И…
от моя отворен прозорец
свободно да скоча
в безутешните бездни
на космичния лед.
КЪСНОЕСЕНЕН СОНЕТ
Е, да, ти остаряваш мила
- под сенките на тъмните ти клепки
трошици някакви от млада сила
полепнаха по твоите подметки.
И вместо светло северно сияние
в очите ти се крие мракът.
Със гневно, глухо отчаяние
ти слушаш как налъмите му тракат…
Сънуваш само призрака на спомена,
но ти… не се… не се предавай!
Крилата…
отлетяха с есенното ято.
Ще се завърнат ли?
Надявай се, надявай!
В отвъдното ни чака знойно…,
много знойно лято.
ПРЕДИ ЗИМАТА
на жена ми
Да ровиш във руинте на спомените
- какво печално занимание…
Там ще разравяш само въглените
и пепелта на прегорялото желание.
Там ще откриваш призраци безплътни,
но няма да намериш упование
и твоята душа безпътна
ще боледува пак от старото страдание.
Ти предусещаш вече лед и студове,
ала не се плаши от идващата зима.
Топли гнездото с твоята любима
дори когато вечността те призове…
САМОТА
Ръката дръпва нервно струните.
Китарата се сепва.
Стон вместо акорд.
Букетът от цветя
лежи захвърлен в ъгъла.
и ти отново си при мене.
ПАДАЩА ЗВЕЗДА
Откъде долетя на тази планета?
И как прелетя? Тъй крехка си - цвете!
Заблудена комета ли беше сърцето ти?
Какъв ли копнеж насам те понесе?
Ти запламтя сред въздушните пластове.
Ти се стопи - високо в небето.
А на земята, под тъжните брястове
как изгоря - видя само поета.
ВМЕСТО ЕПИТАФИЯ
Самият себе си във себе си заключих,
а по-нататък - само прах и плява.
Каквото исках - не получих.
Накриво огледалото звездите отразява.
Какво ще следва? Знаеш го приятелю…
По дяволите всичките терзания.
Напусто страдах и не ме разбраха…
И даже в гроба ще съм неразбрания.
ЕПОХА
Нищо бомбастично.
Нищо лично.
Нищо предизвикателно.
Нищо окончателно.
Само мигове насечени,
мигновения пресечени
от ялови представи
и… прозрения
за мъглявините от съмнения.
ULTIMUM VERBUM*
Убежище навярно
е смъртта
от греховността - това пиянство на телата.
Спасение единствено
от глупостта
и кухия брътвеж
на суетата.
________________________________________________
*Ultimum verbum - Последна дума - бел. авт.
