РИТОРИЧНО

Надя Попова

На Иван Есенски

И каква стана тя, Иване,
с нашите скъпи внуци?
Твоите - наполовина германци,
моите - наполовина гърци.
След Коледа пак си заминаха…
Дали ще ги видим скоро?…

На кого да разкажем приказка,
да попеем за „… моя горо”?

Те са хубави и зелени -
досущ като нея, гората.
Още рано е с теб да тлеем,
да се жалим и да жалеем;
словото ни държи, ината -
оня жилав, с планинско върше,
подквасения с тих бял Дунав,
дето няма ръка - да го скърши,
нито вятър - да го издуха.

Той държи ни гръбнака изправен
сред сатрапи, лъжи, миражи,
той пред чуждите ни издава
като дрезгав звънец на прокажен.
И ни праща светулки след всяка
прашна жътва и празна дата…

Казват, че сме изпуснали влака?
Е, да тръгваме. По водата.