Георги Стойков

Книгата на проф. Велко Вълканов „Спомени за настоящето” не е обикновена. Тя третира много проблеми по които може да се разисква с часове. Ще се задоволя съвсем по аматьорски да отбележа част от онези, чиито авторови оценки напълно или частично споделям.

Най-напред ми се иска благородно да завидя на проф. Вълканов, че е създал „Спомени за настоящето” (ако въобще завистта може да бъде благородна!). Това е една своеобразна читанка за българщината; за истината на днешна България; читанка по човеколюбие.

По конструкция, по боравене с конкретно-историческия материал „Спомени за настоящето” продължава една славна традиция в българската документалистика: „Миналото” на Стоян Заимов, „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, войнстващата публицистика на Стефан Продевата „Носене на кръста”, патриотично непримиримата публицистика на Николай Хайтов.

В книгата съжителстват хрониката на дневник, политическата статия, портретът на социологическото проучване, характеристиката на личности - видими и мними - репликата, спорът за и против прилагането на закони и подзаконови актове.

В цялото това многообразие е заключена личността на автора - завидно последователна, убедителна, високоинтелигентна в общуването, но твърда в отстояване на гражданските позиции и идеали.

Тук не слагам раздела „Когато остана сам” с фрагментите, попътните бележки и неподредените мисли, в които виждаме автора сам със себе си да разгадава смисъла на човешкия живот. А философското есе „Болката като критерий за истина” заслужава отделно тълкуване.

Без да спазвам някаква последователност ще се опитам да спра вниманието ви на онези трудни процеси, които се развихрят в нашата Родина и на местна почва се опитваме да търсим решения.

Като изхождам от политическата ориентация на повечето присъстващи, започвам естествено с опита за формиране на така наречената Нова левица.

Казвам „така наречена”, защото за мен това е фикс идея. Аз напълно споделям тревожната констатация на проф. Вълканов, че „БСП се коалира със свои собствени ренегати. Какви са Кръстьо Петков, Николай Камов, Бойко Радоев и други, ако не тъкмо това? Те са самата БСП в нейния извратен вид…”

И по-нататък: „Ръководството на БСП допусна съществена стратегическа грешка. Тя се втурна да търси тук и там коалиционни партньори и забрави и възможностите на своята собствена партия…”

За жалост Плевен не прави изключение. Без да съм против търсене на подходящи форми за общуване и привличане за лявата кауза на родолюбиви и демократично настроени граждани, аз не виждам смисъл да се коалираме с ръководството на обявилите се за леви и центристки партии и граждански обединения, зад които не стои никой.

И е съвсем точно обобщението на професора: „Така, без да спечели чужди избиратели, БСП загуби много от своите собствени.”

И как няма да ги загуби, когато ръководството на нашата партия си позволи да флиртува с един Камов например, който за десетина години като пчеличка хвъркаше от цвят на цвят и обиколи всички фракции в лявото пространство и не се умори да ни преподава уроци как да превърнем социалистическата партия в социалдемократическа.

Коя сериозна партия би търпяла такава наглост?

Понеже споменах Камов, нека отворя дума за портретите, които рисува проф. Вълканов на наши съпартийци - бивши и настоящи, - на личности и полуличности от широкия политически спектър на днешна България.

Интересни са тези портрети. Казвам с убеденост това, защото макар и в различна степен имах възможност да наблюдавам и спорадично да общувам с тези хора.

Разделът „Образи в бяло, черно и сиво” ще обогати ония от нас, които се интересуват от проф. Борис Спасов, Николай Хайтов, Жельо Желев, Кобургът Симеон, Ярослав Радев, Иван Татарчев, Никола Филчев, Соломон Паси, Стоян Ганев, Слави Трифонов, Михаил Горбачов, бившия американски посланик Пардю и много други.

В тази поредица не слагам изповедните, страстни думи в защита на Георги Димитров. Той е извън горната класация, защото всички споменати, взети заедно, изглеждат като малкото пръстче на героя от Лайпциг и първостроителя на социалистическа България.

Няма да коментирам голяма част от споменатите защото те, струва ми се, са ясни за непредубедения българин. С аргументи, с родолюбива страст професорът е сложил всеки на мястото му. Ще спомена само някои от тях.

От размислите на проф. Вълканов за книгата на Николай Хайтов „Време за разхвърляне на камъни” ще ви обърна внимание върху два пункта: твърдението на писателя за „невъзможността на комунизма” в практиката на обществото и фетишизирането на частната собственост, а с това и на капиталистическата система.

Това са два остри проблема, по които спори  елитът на човечеството. Не е необходимо да отбелязвам, че спорът е не само стар, но и непримирим.

Ето част от коментара на професора: „Признавам, че много болезнено понасям високомерното отношение към комунизма. Пред комунизма всеки, мисля, трябва да се чувства малък и кротък, защото комунизмът е концентриран израз както на една световна болка, така и на световния копнеж по справедливост. А вън от всичко друго не мисля, че комунизмът, разбран като социализъм, е чак толкова невъзможен. Социализмът е велико достояние на човечеството, поискало да заживее върху основата на друга ценностна система, ценностната система изградена не върху парите, а върху човека. Опитът бе грандиозен…“

И по-нататък: „При всичката си външна обремененост социализмът ни даде много, извънредно много. Четирийсет и пет години бяха за българската култура истински златен полувек…”

Николай Хайтов припомнил известната сентенция: „Ако на млади години човек не е социалист, това означава, че няма сърце. Но ако на стари години е социалист, това ще означава, че няма ум.”

Проф. Вълканов му отговаря: „Тъкмо способността на човека да бъде социалист на стари години разкрива величието на духа му. Лесно е да си социалист на млади години. Трудно е да си социалист на стари години, когато си разбрал колко трудно е всичко и особено колко трудно е да бъдеш човек - но пък колко по-възвишено е това!

Хайтов се съгласи с мен!”

А ето какво представлява, според проф. Вълканов, образно капиталистическата система.

Тя е придобила модела на акционерно дружество. В този умален вид тя действа в пълно съответствие с демократичния принцип: всички решения да се вземат с мнозинство на гласовете при спазване на всички законни разпоредби.

Съществува обаче една особеност: акционерите нямат равни гласове. В акционерното дружество гласът на всеки се определя от броя на акциите, които притежава.

Ако от хиляда акционери има един, който притежава повече от половината акции, той вече сам е мнозинство.

Решението на акционерното дружество ще бъде такова, каквото той, единият, е пожелал, а не останалите 999 души.

Страшна е тази система!

Тъжна и жестока, но много поучителна е срещата ни с Ярослав Радев - силния човек на времето и слабия, хленчещия, когато е паднал гръм и е повалил силата на високото йерархическо място. Някои хора - бивши и сегашни - без силата на властта се оказват дребни, нищожни, достойни единствено за презрение, и за съжаление.

Изводът е поучителен. Особено за онези, които са тръгнали да упражняват власт. Власт - тази най-изкусителна човешка деятелност.

Невероятен е професорът (да се изразя с жаргона на американеещите се глезльовци) във великодушието си към доброто момче на времето Иван Татарчев, който, докопал се до върха в съдебната система, си постави неизпълнимата задача - да унищожи комунистите. И завършва портрета му: „Нека той не ми се сърди за това, което пиша. То не е насочено срещу самия него, а срещу онези, които биха искали да следват неговия пример. Прощавай, Иване!”

Достоен финал за една политическа смърт.

Дейността на проф. Вълканов на международната сцена не се наемам да оценявам. Тя е известна в Европа и България. Само ще отбележа, че му прави чест, че пледира за неща, които са скъпи на всеки достоен човек - за справедливост и законност, най-дефицитните добродетели в съвременния свят. Европейската общественост е оценила този подвиг на професора, за разлика, уви, от продажната българска журналистика и още по-продажната управляваща върхушка.

Раздела за политическите партии и анализи за спазване на конституцията на Република България само ще маркирам. Оказа се, че конституцията е суспендирана. Изцяло, мълчаливо, както действат най-изпечените демагози. И само търпимостта ни - без ирония и с болка отбелязва авторът - е в изобилие. А не е ли това предвестник за близка драма?

Тези демагози не са неназовими. Без страх професорът сочи с пръст. Правителството. Днешното правителство на наследника на Кобургите. Политическият сутеньор на САЩ, който превръща Отечеството ни в американска база и вкарва тероризма в собствения ни дом. Правителството, което хвърля четиристотин момчета в касапницата на Ирак. Тринайсет от тях умряха, но не за България и човечеството, а за корпоративните интереси на върхушката в САЩ.

Обидно, оскърбително, унизително за една древна нация като българската.

Не ми се иска да завърша така унило въведението към днешния разговор с проф. Велко Вълканов. Винаги съм се опитвал да търся и соча някакъв изход. И този изход навярно го има. Защото само смъртта няма алтернатива. За всяко нещо, особено за социалните тегоби на човечеството има поне два изхода. Важното е да намерим печелившия, този, който ще върне надеждата на хората за един по-добър свят.

И ако приемем, че човешкият живот е един цикъл от Нищото до Нищото, както открива в прозренията си проф. Вълканов, този цикъл, според скромното ми мнение, непременно минава през Нещото и според даденостите си и обстоятелствата човек оставя или не оставя към общочовешката хазна своя материален и духовен дар.

Книгата „Спомени за настоящето” е безценен вклад в хилядолетната българска съкровищница.

22 март 2004 г.

Зала „Катя Попова” - Плевен