Ангел Христов

Сред изпращачите се чуха предупредителни намеци, някой казал, а след него мнозина разпространили думите му, че корабът, с който изпращат дъщерите и синовете си, тръгнали да търсят щастието си по чуждите земи, нямало да се връща, това било последното му плаване, стар бил, собственикът вече се страхувал да не потъне и взел решение да го предаде за нарязване на скрап, все ще спечели нещо, той си гледа интереса, а изпращачите се питат какво ги засяга, че някакъв си кораб, който отнася децата им през три морета в четвърто, нямало да се връща, корабът не е дете, нито човек, може да го има, може и да го няма, все едно, но ако децата им няма с какво да се върнат, това вече е проблем, макар че, строго погледнато, освен този кораб в моретата и океаните плават още хиляди кораби, ако не с този, все с някой ще се върнат, проблемът всъщност не е в кораба, а в тяхната несигурност, самите те не знаят дали децата им един ден ще се решат да се върнат там, откъдето са тръгнали.

Тази мисъл изглеждаше твърде дразнеща, повечето не искаха да я допуснат до себе си и търсеха друга причина да обвинят света за собствените си тревоги, но той, светът, нямаше време да се замисля върху техните колебания и дилеми, събуждаше се сутрин такъв, какъвто си е, за едни несигурен, за други божия благодат, а за трети безсмислен заради незавидната участ да изпращат децата си нанякъде, през три морета в четвърто, с кораб, за когото се говори, че повече няма да акостира на този бряг въпреки модерното пристанище и родния флаг, който се вее на флагщока на кърмата.

Сред изпращачите е и Боян Сивия, едър мъж с безизразно лице и много сиви очи, почти пепеляви, които не се откъсват от палубата на кораба, там, където предполагаше, че е единствената му дъщеря.

Беше я молил да се откаже, колкото и да е по-добър животът там, където отива, не трябва да забравя, че няма нищо по-хубаво от родния бряг и мястото, където човек се е родил, навсякъде другаде всичко ще е различно, толкова различно, че един ден може да забрави откъде е тръгнала и него, родния си баща.

Тази мисъл не му даваше покой, беше сигурен, че не греши, а сега и новото доказателство, корабът, с който тръгват, няма да се върне, откъдето е тръгнал, та какво остава за хората, които ще пътуват с него?

Отново почувства болка под сърцето, сякаш някой го пронизва със студен остър шиш, не само забива острието в гърдите му, но и по някакъв начин се опитва да го завърти, за да  разкъса тялото му на части и после да ги захвърли в света на забравата, където най-после ще му олекне.

Мария, дъщеря му, не беше се опитала да спори с него. Каза само, че ще замине независимо от неговото мнение, тук животът вече не й харесвал, а там, накъдето беше се запътила, я очаквали безброй забавления, възможности и право на избор.

Това, последното, Боян Сивия не разбра. Там имало право на избор, а тук какво, да не би някой да те връзва за една професия, едно село или един град, напротив, даже ти плащат да живееш в едно населено място, а да работиш в друго, иначе няма откъде да намерят хора с различни професии, не всеки град или село има такива човешки ресурси, че да посрещне всяко предизвикателство.

Но тя държи на своето, няма да остана тук, каквото и да говориш, и да ме вържеш, ще замина следващия път, баща си ми, остави ме да направя своя избор, ако сгреша, ще си понеса последствията, ако ли не, ще бъда щастлива, нали това искаш?

Повдига се на пръсти и вижда Мария, опряла се на парапета на кораба, малка като порцеланова кукла, и най-слабият вятър може да я повали, тя го търси с поглед в тълпата от изпращачи, но не го вижда, въпреки това маха с ръка, сбогува се, въпреки че вече бяха го направили преди да се насочи към трапа на кораба, сигурно иска да му подскаже, че и на нея е трудно, но не може да иска друго, каквото има да се случва, ще се случи не само тук, но и където и да е по света, думи, които звучаха като оправдание, поне той така ги прие, но които не промениха нищо.

Чу гласа на съседа си, който изпращаше син, хубав, здрав, висок и силен, сам може да измъкне котвата и да освободи кораба от плена му на този бряг. Познаваше го, хубаво момче, баща му беше същият, не само здрав, но и упорит, синът му сигурно на него прилича, на съседа, който мърмори почти в ухото му:

- Сивия, май останахме сами, а?

Самотата не го плаши, тя е за мързеливци, не и за него, свикналият от сутрин до вечер да работи, не, не самотата го измъчваше, а неизвестността, родителите страдат не защото наследниците им не ги следват, както те са следвали своите, а поради странното усещане, което изпитва, откакто дъщеря му обяви намеренията си.

Изпитваше несигурност, струваше му се, че земята под нозете му вече не е толкова твърда, от време на време дори се люлее, усеща и нейните колебания, и тя е несигурна, сякаш знае какво го очаква в този все повече опустяващ свят.

- Не, съседе, ние не можем да бъдем сами, винаги ще сме някъде около децата си, не това ме плаши, а този кораб, който никога повече няма да се върне, виждал съм го стотици пъти, отплавал е и се е връщал със засмени хора на палубата, а сега, като го гледам, ми се струва, че не е кораб, а ковчег, докъде стигнахме, съседе, да изпращаме децата си в такива корита, за които няма никаква надежда?

Съседът клати глава, знае, че светът се променя, винаги е било така, старото си отива, новото не се възприема лесно, накрая се възцарява относително спокойствие, до следващите промени, добри или лоши, приемливи или не, възможни или невъзможни, все едно, но промени, чийто смисъл често остава скрит за повечето хора, за които животът е затворен в познатото пространство и извън него те няма какво да търсят, в него има всичко, което им е необходимо, сами са го създали и държат на него, не биха искали някой да им го отнеме и вярват, че така е уреден светът, върху отделни късчета земя, в отделни пространства, докъдето ти стига погледа, от отделни хора, които предават на наследниците си тези късчета земя и тези пространства като нещо неотменимо, изконно, неповторимо.

- Ти, Сивия, да беше помислил, че децата ни не са като нас, а? Не искат вече земя, не ги свърта на едно място, синът ми се отказа дори от къщата, остави я за сестра си и каза, че човек може да живее и без покрив над главата си, ако под краката му земята се върти постоянно и така може да бъде на хиляди места, където аз и ти никога няма да бъдем.

Сивия кима с глава, не че не разбира младите, и той е бил млад, но едно е да разбираш, а друго е да приемаш случващото се, което не ти е според собствените ти разбирания и желания.

- Прав си, съседе, но от това признание не ми става по-леко!

- Не мисли за кораба, който няма да се върне, мисли за дъщеря си, която ще живее по-добре от нас, нали за това е тръгнала по този път, и моят син също, и другите, които са с тях, не светът е изостанал, а ние сме на опашката му, ние и никой друг!

Настъпва суматоха. Моряците отвързват въжетата, двигателят глухо тътне, витлото разпенва водата зад кораба и хоризонтът се раздвижва, сякаш в анимационен филм, не корабът плава, а той, хоризонтът, пълзи от ляво на дясно, илюзия, която говори за друго, и на Сивия, и на съседът му, пък и на останалите от изпращачите това събитие не е по вкуса, децата им заминават, а те остават тук, върху това парче земя, което не се движи, сякаш не съществува, а може и така да е, те винаги са били тук, работили са, строили са къщите си, отглеждали са децата си, но нищо около тях не се е променяло, старите са умирали, младите са поемали техните задължения, и те са остарявали, а други са се раждали, една въртележка без начало и край, макар и тогава да е имало кораби, и те са плавали по морета и океани, и те са акостирали на непознати брегове, но са се връщали, а сега какво, този, дето го изпращат, няма да се върне, а с него и децата им, тези, които изпращат и другите, които ще ги последват, защото тези парченца земя и тези малки пространства, които обитават, изведнъж са се оказали излишни, ненужни, лишени от живот, и този подвижен хоризонт, който лъже окото и заблуждава, че тук нищо не се случва, случва се, но вече не е толкова важно, някак безлично е, лишено от основание, защо да живееш някъде, където всичко ти е отмиляло, си е престъпление, човек се ражда за велики дела, а не да пълзи като червей и да се оглежда някой да не го настъпи!

Двамата не откъсват очи от отдалечаващия се кораб.

- Съседе, може и земята наистина да е кръгла, а? Виж, отдалечава се проклетникът и скоро ще изчезне.

Боян Сивия се е привел напред, сякаш се готви да полети, ръцете му са широко отворени, а да излети, но нали човекът е лишен от криле, земята е всичко, което има, тялото му не помръдва, натежало повече от всеки друг път, налято с оловото на болката, заради Мария, която изчезна заедно с кораба, който никога няма да се върне, и заради себе си, че не може да осъзнае случващото се, нозете му са като корени на вековно дърво, забити дълбоко в земята и задържащи го тук завинаги, не можеше да ги отсече, щеше да боли още повече, много повече.

- Така е, съседе, така е - съгласява се Боян Сивия, - дано се сбъдне мечтата им да живеят така, както искат, а ние тук, какво, и ние ще живеем и ще чакаме, днес поне е лесно, има телефони, има компютри, всичко има, можем да разговаряме с децата си по всяко време, дори да ги виждаме, те ще останат все така млади, а ние ще стареем като камъка, и той остарява и един ден се превръща в песъчинки, ние в какво ще се превърнем, в гниещи дънери ли, от тях не остава нищо, абсолютно нищо!

Съседът му вече е обърнал гръб на морето, болят го очите от блясъка му, и от онази тънка линия на хоризонта, която прорязва неговия свят и го отдалечава от другия, светът на сина му и на другите деца, поели по своя път с този вече умиращ кораб.

- Да изпием по едно за тях - предложи той и побутна по рамото все още взиращият се в далечината мъж. - Ако не за друго, то за утеха, човек има нужда от нея в такива моменти.

Боян Сивия кима и неохотно обръща гръб на морето. Пред него се изправя стена от зеленина, високи и силни дървета, която устояват на есенните бури и пазят града от ветровете.

Всичко тук му е до болка познато, колко пъти се е разхождал с Мария, показвал й е острите черти на брега, пясъчната ивица с безбройните туристи през лятото и криволичещите алеи, водещи към първите къщи на града, някои от тях строени в началото на миналия век, стилни, с горда осанка, посрещащи морските ветрове без страх, пропити от техните миризми и съхраняващи меката светлина на вечерите, падаща откъм звездите заедно с отразеното в залива небе.

Вървят бавно, няма за къде да бързат, старата кръчма си е на мястото, достатъчно близо до брега, за да се чува грохота на вълните и шепота на пясъка, който се опитва да се освободи от прегръдките им, за да остане на брега под парещите лъчи на лятното слънце и ровен непрекъснато от нозете на туристите, които го превръщат в жива пясъчна река.

Кръчмата не се е променила от десетилетия, собственикът е стар моряк, който е свикнал с интериора, половината от който се състои от стар корабен рул, излъскан до блясък, няколко табели с имена на лодки, мрежа за риболов и стар секстант, поставен в единия край на бара.

Боян Сивия помнеше, че до една от стените е имало малка лодка, но тя заемала много място и се наложило собственикът да я изхвърли, можела да се види в задния двор, в който имало още няколко малки плавателни съдове, почти разложили се от дъждовете и безмилостното лятно слънце.

- Капитане, дай по една люта, че гърлото ми е сухо като твоя док! - подвикна съседът, а Боян Сивия само кимна с глава, беше му безразлично какво ще пие, сухата буца в гърдите му не можеше да бъде разбита от нищо, тежеше и натежаваше все повече, ако беше в морето, отдавна да е потънал в дълбините му, където щеше да намери покой.

Собственикът на кръчмата „При капитана” побърза да изпълни поръчката, познаваше и двамата и знаеше откъде идват, беше усетил полъха на морето, който и двамата носеха.

- Имам рибена чорба - каза спокойно докато сервираше ракията.

- Дай по една! - съседът пак се обади преди Боян Сивия, но това беше в реда на нещата,  единият обичаше да бърбори, без да спира, другият се обаждаше рядко, само когато някой го питаше нещо, или когато душата му заплакваше безмълвно, а поводи колкото искаш за това, и двамата го знаеха и това ги правеше повече от приятели, бяха съседи, които се познаваха толкова добре, че един поглед стигаше, всеки един от двамата да разбере какво мисли другият и от какво се притеснява.

В помещението настъпи странна тишина. Нямаше други клиенти, беше твърде рано, утрото едва се измъкваше от пашкула на нощта, а обядът беше далече.

По обяд тук се събираха бивши моряци, неосъществени мореплаватели и безработни, които си поръчваха по една чорба и люта ракия, за да задоволят глада си и да забравят за малко всекидневието си, лишено от цветовете на изненадата и добрите новини.

Тъй като прозорците бяха малки, старата къща не позволяваше преустройство, в помещението полуздрачът се настаняваше от ранно утро и се задържаше до късна вечер, поради което лицата на клиентите изглеждаха гротесково, лишени от индивидуални черти, но копирани от полуздрача по особен начин, сякаш някой беше ги представил като сенки, основен белег на които беше тъгата.

Човек не може да си представи по-добре тъгата от тези образи, изградени от сенки и полусенки, бегли форми, наподобяващи непознати същества, но в същото време ясно очертани контури от мрак и светлина, прозиращи от тесните прозорци, но достатъчно концентрирани, за да се изрази неназованата тъга, една бегла игра на безкрайния покой в среда, отличаваща се с бушуващи океани от чувства.

Това бяха лицата на двамата, така ги виждаше и Капитана, който прояви самоинициатива и донесе по още една, непоръчана люта ракия, за да потуши надигащият се гняв у тези двамата, които бяха и негови приятели, и клиенти, и съвременници, които се опитват да се спасят от надигащите се вълни на времето, отнасящи всичко по пътя си, няма значение дали е живо или неживо, искрено или лъжливо, възможно или невъзможно.

Лютата ракия събуди нови образи, в полуздрача заплуваха картини и сенки от миналото, повечето от тях не лишени от реалистичност, пъргави и живи, те населиха пространството с непринуденост, всичко, което се случва в този свят, е част от техния живот, на двамата, а и на Капитана, който, облегнал брадичка на меката си длан, се взираше в лицата на приятелите си и се питаше какво се случва, за да бъде свидетел на чуждата мъка, премесена със собствената му самота, и той е сам, и неговите деца са в чужбина, би могло да бъде различно, светът е един, хората - също, различни, но и еднакви, лишени от правото да знаят колко ще живеят, но и дарени с това богатство - да са живи независимо от всичко, независимо от неправдата, жестокостта, убийствените войни и лудостта на времето, затворено в килията на собственият им живот, приемлив или не, но безспорно единствено възможен, без право на друга възможност, разпределен между собственото си съществуване и смъртта като възвишена цел, чрез която се ознаменува края на всеки живот.

Двамата отпиват от ракията и мълчат. Какво да си кажат? Познават се от десетилетия, бяха разговаряли и след като научиха за намеренията на децата си, но без резултат. От тях не зависеше нищо, нито оставането, нито заминаването им. Бяха поставени пред свършен факт, трябваше да се примирят.

Собственикът донесе чорбите и мълчаливо се отдалечи. Нямаше какво да им каже, той отдавна беше изпратил своя син и не беше го виждал от години. Разговаряха от време на време по телефона, обикновено в неделя вечер, но нищо повече.

Тези двамата ще свикнат, ще хапнат рибена чорба, ще изпият по още една ракия, рибата на сухо не живее, ще помълчат малко, колкото душите им да затворят очи и да потънат в своя невидим свят, в който няма тревоги и съмнения, после ще платят и ще си тръгнат, както са дошли, внезапно, без дори да се сбогуват, защото са свършили думите, с които са разполагали, много или малко, все пак са броени думи, можеш да ги използваш хиляди пъти, но няма да кажеш нищо ново.

Следобедът е дълъг и скучен, отдавна са напуснали кръчмата, но още не им се прибира вкъщи, и двамата няма да заварят никого там, където доскоро звучаха младите гласове на децата им, Боян Сивия е вдовец, а съседът му е разведен, една друга тъга, която носи под сърцето си, но така е в живота, доброто и злото вървят ръка за ръка, тялото има сянка, гласът звучи и чрез ехото, случилото се е лишено от смисъл, вече няма значение, а това, което ги очаква, не може да се определи, част от тайната на живота е незнанието какво ще ти се случи утре, така казва Боян Сивия и продължава да върви, той е дългокрак и съседът му подтичва след него, защо ли го следва, след като така или иначе ще се прибере и без него, но не, върви подире му и мълчаливо слуша, понякога Сивия говори мъдро, слуша го и мисли за всичко, което му се е случило през последните години, както на него, така и на другите хора, които живеят наоколо, все едно и също, светът някъде далече гърми, трещи, раздира се от противоречия, а тук тишината оглушава, тежи, издува дробовете и заплашва в някой следващ миг да взриви всичко, за да се освободи от собствения си страх, че ако продължава така, сиреч, ако градът се обезлюдява и децата не се връщат, а сега и корабите, един ден наоколо ще се разстели пустиня, грозна, сякаш безкрайна, ще покрие брега и вътрешността чак до планината, и кръстовете над гробовете ще скрие, та един ден никой няма да знае, че тук са живели хора, не просто хора, а жени и мъже, които са се борили за живота си с всички средства, но не са успели, защото едно е да искаш да живееш, друго е да си изгубил всякакво желание, дори най-малкото, желанието да се събудиш на сутринта, за да посрещнеш изгрева на слънцето, това огнено кълбо, което дарява живот и без което този живот не струва нищо, както не струва и без децата, другото им слънце, което грее над главите им и с което не искат да се разделят за нищо на света, а на, направиха го, не изглеждаше възможно, но се случи, остава им само да стигнат до домовете си, но нозете им натежават, сякаш някой е завързал земното кълбо на тях с тежка верига, спират от време на време, пак тръгват, отстрани изглежда, че са пияни, така се клатушкат, но не са, земята им натежава, сега вече и нея ще влачат подире си, защото се страхуват да не я изгубят, а върху нея някъде далече живеят децата им, заради тях крачат все по-бавно, а пред тях вече се издигат пустите им къщи, високи, двуетажни, бели като птици, прибрали криле в предвечерния мрак, взират се в тях и мислят, че не е далеко времето, когато и те ще излетят, кой ще остане тук в тази пустош, никой, освен тях двамата, ще стоят на брега и ще гледат в далечината, погледите им няма да се отделят от линията на хоризонта, ще го привличат все по-близо, докато един ден  той спре пред нозете им неспокойно, взре се в лицата им и угасне заедно с последната им нощ в този свят, който те така и не разбраха.