Ангел Христов

Стаята не изглеждаше като неговата вкъщи, но какво от това, болнична стая е, не е в хотел пет звезди, колкото и да му се иска на човек. Имаше шест легла, по три от двете страни на вратата, той лежеше на първото в ляво, до него, на второто, един старец, откакто беше дошъл, има-няма вече два часа, не беше помръдвал под завивката си, а отсреща, на последното легло се търкаляше един циганин, около петдесетте, беше тук заради някакъв документ, който му осигуряваше пенсия по болест.

Отново се заоглежда Станьо, не беше свикнал да лежи толкова дълго, все си намираше работа, а тук, в кардиологията, лежането му е майката, и спокойствието, сърце е това, заради него бяха го изпратили тук, ако не могат да го ремонтират, поне да му изпишат лекарства според следвания, заради които трябваше да лежи цели три дни.

Старецът до него ни помръдваше, ни дума обелваше, по едно време помисли, че сигурно е умрял, държавата плаща за всяко заето легло, за лекарствата, за персонала и за всичко останало, значи той е полезен, лежи, а заради него кардиологията получава пари, а и за всеки, който попадне в някое от тези легло.

Усети леко пробождане в лявата част на гръдта си и измърмори:

- Пак се обажда, проклетото!

Циганинът, който също скучаеше, се обърна към него.

- И аз това им казвам, непрекъснато ме пробожда, ни мога да се наведа, ни да се изправя.

Станьо го огледа, беше седнал в края на леглото си, не изглеждаше да е болен, такива като него по това време беряха орехи и кестени, продаваха ги на пазара и с парите купуваха цели торби с храна, семействата им бяха големи, ама как няма да са такива, като раждаха на петнайсет?

- Не си от крадливите цигани, нали? - попита го за всеки случай и притисна неловко старото си портмоне, скрито под ризата близо до сърцето.

- Що да крадем като ни плащат социални? Жена ми е пенсионерка по болест, двама от синовете ми също, трите ми дъщери имат по две-три деца и получават помощи, а ти крадеш ли ме питаш, защо да крада, а?

- Не знам защо те попитах, така ми дойде, какво друго да те питам, дали си завършил университет ли?

Разговорът им беше прекъснат от сестрата, която донесе лекарствата, по няколко разноцветни хапа в малки прозрачни кутийки, на всеки поотделно.

Станьо я изчака да се приближи до него и я попита, сочейки към съседа си.

- Той, такова, жив ли е? Откакто съм дошъл не е помръдвал?

Сестрата безразлично се надвеси над съседа му, сложи ръка на челото му, после го побутна по рамото, за да го събуди и измърмори да си изпие хапчетата, иначе каква полза от идването му тук, упрекна го, че спи повече, отколкото е необходимо и побърза да изчезне от стаята.

Циганинът се засмя.

- Накрая ще му дадат бележка, че изглежда добре и ще го изпишат, а като го гледам май вече е и с двата крака в гроба.

Станьо се ядоса.

- Това е лечебно заведение, държавно е, не е частно, но пак трябва да лекуват, нали?

- Ти го казваш - кимна циганинът безразлично, - аз съм тук заради протокола, без който няма да ме трудоустроят и пенсионират. Пък и да знаеш, християнин съм и знам, че само Бог лекува, болниците вече са като черкви, отиваш в тях да се помолиш и толкова! А колкото за университета, да знаеш, не ми трябва на мен университет, я виж колко около мен с по две тапии са безработни, и какво, държавата не прави нищо за тях, а за мен прави, грижи се и за семейството ми, така де, и ние сме християни, и ние се кръстим, и ние сме нужни, особено на избори, тогава ставаме по-важни и от професори, но ти сигурно го знаеш, като те гледам, умен човек си, само не знам защо си дошъл тук, в кардиологията, ако имаш сърце, не го давай никому да ти го поправя, ако нямаш, те ще се ядосат и ще ти дават ненужни хапчета, зная ги аз, и друг път съм бил тук заради проклетия протокол.

Замълчава Станьо. Какво да каже, че сърцето му не болест, а мъка го гризе, каза го на лекуващата лекарка, а тя не беше съгласна, имаш аритмия, вика, едната клапа нещо не работи както трябва, че как ще работи, като жена му уж се разболя и едва не предаде богу дух, спасиха я по чудо, а днес чудеса рядко се случват, даже въобще не се случват, но той имаше късмет, закара я навреме с колата си в една от клиниките, приеха я и направиха каквото се изисква в подобен случай, спасиха я, оказа се инсулт, нещо в мозъка, сега е добре, но виж, той, иди разбери този живот, той се разболя, сърцето му не беше издържало, започна да прескача, нощем се събужда целият в пот, не му достига въздух, отваря прозореца и диша, диша като за последно, а жена му кротко спи в леглото, което го радва, не се събужда до сутринта, и това е хубаво, така му казаха, трябва да спи повече, мозъкът й трябвало да почива, да не се тревожи за нищо.

Циганинът става и отваря широко прозореца, навън е лято, в самото си начало то е дръзко, нетърпеливо, ту горещо, ту хладно, цветовете на листата се променят всеки ден, сутрин са ярко зелени, привечер някак просветляват, взираш се в тях и търсиш отговор на собственото си разбиране за живота, неговото изтичане покрай безбройните проблеми, радости и внезапни обрати, чиито смисъл често убягва, как да разбереш защо се случва едно, а друго не, кога доброто е наистина добро, а злото по-зло отколкото ти се иска?

- Чакаш ли някого? - пита го Станьо.

Циганинът се смее, усмивката му сякаш е закачена на устните му и във всеки следващ миг може да разцъфти като цвете, мургаво цвете, каквото той, Станьо, не е виждал, но на което сега се чуди, как може този човек да няма нищо, дори къщата, в която живее семейството му, е чужда, коптор, набелязан за събаряне, се смее, а той, мъж с положение, цял живот е работил все на отговорни длъжности, отвори ли очи, вижда предсмъртната маска на лицето на жена си, за миг я беше видял, но нямаше да я забрави до края на дните си, а сега лежи в болничното легло, взира се в засмяното лице на циганина и му иде да се прекръсти, нищо, че не е вярващ, атеист е до мозъка на костите си, но какво от това, тази усмивка го подтиква към дивотии, не може да я преодолее и се плаши от собствената си слабост.

Вратата се отваря и се появява една от санитарките, едра, някога хубава жена, сега белязана не само от годините, но и от промените в обществото, в държавните клиники работят само по-възрастните, тези, дето са пред пенсия, а в частните - младите, засуканите, беше прекарал няколко дни в една такава, погледнеш сестрата в гърдите и душата ти олеква, ще хвръкне, заопипва те на голо младата лекарка, преглежда те, а тялото те предава, спомняш си младостта и някъде дълбоко в тебе прораства нещо ново, сякаш живота отново се връща в тебе, не само се връща, но и те принуждава да затвориш очи, за да не се издадеш, хубаво нещо е женското тяло, не се забравя независимо от възрастта и от болестите, които се опитват да те победят.

- Хайде! - нарежда санитарката весело. - Вдигайте се и да ви видя до масите, сервирам ви вечерята, може да я изядете, може да я изхвърлите, ваша си работа, аз съм длъжна да ви поканя!

Описанието на храната не е за хора със слаби сърца, старецът до мене се отказва, давам и моя, и неговия дял на циганина, който изяжда всичко без дори да благодари. Преди него в стаята имаше един шофьор, сто и петдесет килограмов мъж, който вместо сърце имаше мотор за движение на устата, говореше непрекъснато и ядеше каквото му попаднеше, дишаше с кислороден апарат в половината от времето и твърдеше, че животът не е в яденето, а в удоволствието от него.

Изписаха го, защото нищо повече не можеха да му помогнат, Станьо го изпрати до таксито, помогна му, защото вървеше трудно, настани го и помоли шофьора да го закара до автобуса му, едва ли сам щял да се качи, шофьорът се засмя и каза, че превозва често такива като него, тежат повече отколкото могат да носят, но ако ги попиташ дали са сити, ще ти отговорят, че умират от глад.

Така в стаята останаха само двамата, старецът, който не помръдваше дори по време на визитация и той, Станьо, чието сърце продължаваше да го тревожи, но не с физически реакции, а с друго, с мислите за утрешния ден, за живота с жената, с която живее повече от четиридесет и осем години, за страха, който изпитва, ако остане сам, смъртта си е смърт, тя не го плаши, страх го е от самотата, в този свят тя е най-неприемливото нещо, което би искал да преживее, в младостта си можеш да имаш дузини жени, но тяхното съществуване изгубва смисъл, когато си прехвърлил седемдесетте, остава ти само тази, с която всеки божи ден си делял и доброто, и злото, посрещал си залезите и си изпращал изгревите, били сте едно цяло, разрушението на което си е пагубно, все едно светът пропада пред очите ти и ти се озоваваш в яма с отвесни стени, от която излизане няма!

Вечерната визитация е кратка, дежурната лекарка се усмихва и пита има ли проблеми, сестрата, възрастна, с подпухнало лице, записва нещо върху листовете, които носи, какви ти проблеми, лежиш, спиш, ядеш заради самото ядене, но не усещаш нищо, и пак спиш, сякаш в съня се намира разковничето на здравето, а хаповете, които ти дават, са еликсира на живота, изпиваш ги задължително, макар и да не чувстваш нищо, и пак заспиваш, сън без сънища, мрак, в който няма нищо освен смърт, защото събуждането е еднообразно, започва с отварянето на прозорците и миенето на пода, старателно и задължително, сякаш болестта не е в тялото, а върху линолеума, после донасят лекарствата, храната, която почти никой не яде, старецът още не е отвил лицето си, спи непрекъснато, събуждат го само заради хаповете и вземането на кръв за изследване, Станьо не му завижда, даже го съжалява, но не може да направи нищо, пита кога ще го изпишат, лекарката поглежда в листовете, които носи сестрата и отговаря кратко - утре към единадесет, при старшата сестра, тя ще даде документите, усмихва се и напуска стаята, следвана от сестрата, Станьо поглежда часовника си, утре е ден за плащане на сметки, ще изтегли парите от пенсията и ще се издължи, после ще купи плодове за жена си, тя го чака вкъщи, говорил е по телефона с нея, не се оплаква, значи е добре, и той е добре, тук, в кардиологията, разбра, че сърцето му е здраво, нещо друго го мъчи, но това друго няма нищо общо с тялото му, ето това е, което трябва да проумее, душата трябва да се лекува, тя е болната, а защо, това вече е важният въпрос, душата е тази, която възприема смъртта като нещо неприемливо, а не трябва, смъртта е част от живота, нея не можеш прогони с лежане в кардиологията, с хапчета и с хапчета, трябва да я приемеш като нещо важно, но и приемливо, тя е като любовта, срещнеш ли я, разбираш какво е щастието, не я ли срещнеш, горчилката в устата ти остава за цял живот!

В последният му ден в кардиологията на посещение на стареца до неговото легло идва внучката му, млада, красива, пъргава, изпълнена с живот, разговаря с дядо си, обяснява му какво се е случило в домът му, а той слуша и мълчи, мълчи и слуша, какво друго да направи, като е стъпил на пътеката на смъртта, има още живот в него, ще поживее, но сега нищо не го радва, лицето му е като маска, а внучката му се тревожи, но не може да направи нищо.

Поглежда към Станьо и повдига вежди в ням въпрос. Станьо няма отговора, който тя иска да чуе, но се усмихва, животът и надеждата са едно и също нещо, едното без другото не може да съществува, и казва, че всичко ще се оправи, думи, които не означават нищо, но момичето се усмихва, по-добре е да мисли за добрия изход, отколкото за лошия.

Утрото на последния ден е весело, очакването е по-добрата страна на неизвестността, една от санитарките, тази с масивното тяло, която влиза първа, мърмори, че няма смисъл да мие след като ги изписват и двамата, но го прави старателно, с лекота, която не отговаря на външният й вид.

Старшата сестра чака в малкия си кабинет, тя е експедитивна, подпис, други административни подробности и Станьо вече е на изхода, вдишва дълбоко от замърсеният въздух, покрай болницата преминава една от най-оживените транспортни улици, оглежда се и бърза да се отдалечи между сградите и зеленината на малките градинки, иска да види съпругата си такава, каквато винаги е била, усмихната и добродушна, заради нея го боли сърцето, а не защото кардиолозите измислят някои болежки заради лекарствата, така де, фармацевтиката трябва да работи, аптеките да продават произведените лекарства, болните, а и здравите, да се лекуват според една или друга диагноза, а дори и когато са здрави, но днес е модерно да си болен, иначе за какво са личните лекари, частните и държавните кабинети, а и остатъците от лекари, които още не са заминали за чужбина, малко са вече, не достигат, Станьо знае това, и той чете вестници, и той гледа телевизия, по на две-три места работят някои, обзавели са се с частни кабинети, в държавните преглеждат, за да те изпратят в своя, а в него апаратура да ти падне шапката, така де, грижа за пациента, той е важният, а парите, на парите не им берете грижа, нали са за това, да се изработват и да се харчат, колкото до сърцето, за него става дума в този разказ, то си остава болно не само защото възрастта почти го е победила, но и поради отношението към него, за кардиолозите то е мотор от плът, но за човека не е това и не може да бъде, за него то е трепет, очакване, страх, вълнение, усещане за мимолетност, лекарите твърдят, че е мускул, но хората не са съгласни, не е мускул нещо, което те кара да се вълнуваш, да съпреживяваш, да усещаш болка, когато си засегна или когато губиш нещо скъпо, сърцето е нещо, което вероятно не се среща никъде и в огромния космос, защото за всеки човек е различно и всеки има сърце за добро и зло, за любов и омраза, за вяра и за безверие.

Станьо знае, че сърцето му ще го боли дори да изпие всички произведени хапчета в този свят, ако нещо се случи на близък човек, и на чужд, защото и той има сърце, и него ще го боли, затова прие трите дни в кардиологията като време за размисъл, за преоценяване на представата си за живота такъв, какъвто е.

Сега е сигурен, че сърцето и щастието са едно и също нещо с различно наименование, ако не си щастлив и сърцето ти ще е болно, хората все още не го разбират, но един ден и това ще стане щом се случи с него.

Влиза в дома си и прегръща посрещащата го съпруга, усмихната и щастлива, настанява го да седне в люлеещият се стол, любимото му място пред телевизора, и пита какво иска да яде или пие, или нещо друго, каквото и да е, защото се радва, че се е върнал жив и здрав, напоследък в болниците умирали повече хора, отколкото у дома си, мълва, която пълзи грозно като зимна мъгла и заблуждава, но и напомня, че ако за нещо се говори, то със сигурност има причина, не може да няма, както и че сърцето било мускул, не, Станьо знае, че то е нещо друго, нещо, което не може да се опише, защото това, което е вътре в него, е миг вълнение, затаен дъх, внезапен порив, предусещане за прииждащо зло или вълна от любов, огромна, заливаща всеки, който му позволи то да диктува не само чувствата, но и разума, защото всичко, до което се докосват хората, е важно, но това, което не могат да видят и възприемат с рецепторите си е най-великото и за него, и за всеки, за когото сърцето не е мускул, а онова невидимо нещо, чиято вътрешна сила извисява и свързва хората, без между тях да има нищо, ама съвсем нищо.