НЕПРОТИВОЛИТЕРАТУРСТВУВАЙТЕ

Никола Инджов

Художественото слово в днешната говорна среда е подложено на злокобни облъчвания от всевъзможни и често несъразмерни на предназначението си източници.

Съществена роля в тази насока е отредена на националния телевизионен екран. Този същият, по който изписват „стимолирът”, произнасят „Гуерника” и вкарват от латиница руската дума „Гвоздика” извън обозначителната в случая терминология…

И така нататък, примерите са всекидневни, вече никой не се сепва, а начинаещите в образованието май ги възприемат като нормативни граматически правила.

Потвърждение на известния афоризъм на Джонатан Суифт, че както може да се разпознае човек по обществото, в което се движи, така може да се съди за него по езика, на който се изразява.

Та и аз „в часа на синята мъгла” си мисля, че родната реч изтлява в паметта народна, макар че изповядвам веруюто на литературните ми предшественици за нашата писменост, създала - по израза на академик Дмитрий Лихачов - българската „Държава на духа”, единствената българска държава, устояла на вражи робства и нашествия.

Да, да, само че вътре в непревземаемата отвън твърдина на българския дух усещам като че ли цяло хергеле троянски коне, от чиито утроби излизат и произлизат безмилостни и горделиви разрушители на крепостта.

Поради което - кога обзет от предусет, кога напрегнат от подсъзнание - съм правил опити да създам нови думи. Оскъдни са моите неологизми - „ветровей”, „дългосвет”, „ветрушка”, литературните изследователи посочват и други. Но кой ги чете сега? Кой ги преиздава? Кой ги извежда от Вавилонската кула, за да ги съхрани във всекидневния речник? Безсилно ли е личното творческо противопоставяне на опустошителите на българския език? Вероятно…

Българският писател е обречен на наследствена и непроницаема вяра в художественото слово. Защото знае, че едно-едничко стихотворение може да срути говора на силните на деня. Не затова ли временни властелини изхвърлят от учебниците и въобще от образованието вечни български страници, които ние, /тримата поети Никола Инджов, Петър Анастасов, Атанас Звездинов/ събрахме в христоматията „Отечество и свобода”.

Тук са откровенията и посланията на Димитър и Константин Миладинови, на поп Минчо Кънчев, на Гоце Делчев, на Георги Димитров.

Тук са Геният - Христо Ботев, Паметта - Иван Вазов, Сънят за щастие - Пенчо Славейков, Тихата победа - Димчо Дебелянов…

Тук се долавя нашият път Подир сенките на облаците, тук просветват нашите Железни икони, тук прозвучава нашият повик Да бъде ден… Отеква и Прероденото българско слово - Григорий Цамблак, Пиер дьо Ронсар, Григор Пърличев, Анна дьо Ноай, Костас Варналис, Елиас Канети…

Тази христоматия не бе популяризирана в училищните библиотеки, доколкото ги има, бе премълчана от медийни витии, които напоследък всекидневно тръбят за включването на прочутия дисидент и още по-прочутия заради призрачен чадър, т.е. дъждобран на привидение, Георги Марков, в училищните програми по литература - с текстове от елементарни политически радиопредавания…

Преди време в редовното есенно оживление около уж най-почетната в света литературна награда председателят на Съюза на независимите писатели натамани и мене в многобройния легион на нашенските кандидати за славата. Спомних си по този повод една иронична мъдрост на Жан-Пол Сартр - „Лесно е да получиш Нобеловата награда, по-трудно е да не я заслужиш.” Та аз съм наясно с със себе си, но се питам защо в нашата мила страна литературните награди предизвикват по-често недоумение, отколкото удовлетворение?

Странно изглеждаше и наградата „Пеньо Пенев”, отреждана сякаш по правило на автори, които нямаха нищо общо с идейно-тематичната насоченост на неговата поезия.

Нещо повече - отричаха и продължават с особена днешна настървеност да отричат неговия свят и дори избягват да споменат тази премия в биографиите си. Софийските членовете на журито на журито сякаш се бояха да не би пропуснат да наградят Екатерина Йосифова, Константин Павлов, Иван Цанев и други уж дисидентски фигури от несъществуващия дисидентски слой в нашата литература.

Неловко бе осъществено и възстановяването на държавните Димитровски награди. Те бяха присъдени в две поредни години. Първият път журито с председател, да речем, Халваджиев, отличи поета, да го назовем, Бозаджиев. Вторият път при същата условност Бозаджиев награди Халваджиев. И тук панаирджиският алъш-вериш свърши, халваджиевци и бозаджиевци не съзряха други достойни като тях. Е и, ама пак не бяха първи…

Преди тях ни в клин, ни в ръкав директорът на ИК „Христо Ботев” Красин Кръстев (лека му пръст!), започна да раздава така наречените от него „Големи Ботевски награди” при положение, че отдавна съществуваше Национална Ботевска награда.

Пловдивската меценатка Божана Апостолова също си присвои правото да раздава национална награда. Тя е на името на Иван Николов - мой приятел до смъртта си, обичан поет, за когото съм писал нееднократно, и нямам нищо против увековечаването на неговото име и по този начин.

Но в благородния порив проличава противоречие с установена в културата етика, да си спомним латинската сентенция „А bove maiore discit arare minor” („Старият вол учи младия да оре”).

Т. е. предшестващите оказват подкрепа и закрила на грядущите, не обратно! В случая наградените Вера Мутафчиева, Марко Ганчев, Иван Динков, Иван Теофилов, Константин Павлов, Христо Фотев се бяха появили в литературата още преди да изгрее звездата на Иван Николов.

И както казва Августин Блажений, „Всички човешки нещастия се случват когато се наслаждаваме на това, което трябва да ползваме, а се ползваме от това, на което трябва да се наслаждаваме”…

Струва ми се, че трябва да има обществено-правен статут кой може и кой не може да раздава подобни отличия. Сега за национални се анонсират десетки поощрения от селски, общински или областен ранг. Учредяват се премии в памет на непознати в национален мащаб литератори. Състоятелни вдовици налагат призове с имената на своите съпрузи. Свидетели сме на прибързано поставяне на мемориални плочи, скоропостижно издигане на паметници, нетърпеливо преименуване на улици и площади…

Всичко това обезценява литературната класика и обезсмисля литературната йерархия.

Във връзка с позабравена, но недовършена навремето дискусия по БНР, археологът проф. Николай Овчаров определи моето негативно отношение към един кмет на Хасково като “лично”, което означава, че е безпринципно.

Проф. Николай Овчаров вероятно не познаваше фактите, които продължих да излагам в една доста печатана и неведнъж препечатвана статията за този кмет. Но може би бе отсядал в ресторанта, накипрен на мястото на закрития от кмета Литературен музей, дано да му е било сладко…

Сигурен съм, че археологът у проф. Овчаров ще съумее в края на краищата да изрови истината изпод руините на разрушената от същия кмет по политически причини хасковска културна среда.

Аз повече се удивявам на ония живеещи в Хасково пишещи братя, които побързаха да спретнат местен комитет в подкрепа на нов мандат за градоначалника, подобен на Комитета “Съзидание”.

Та нали Литературният музей за тях бе близка и непосредствена възможност да оставят имената си в нетленни архиви? При очевидната липса на шансове да постигнат известност и признание в национален мащаб…

И как да разбирам поведението на един от тях, който навремето подписа споменатото в моята статия “Послание към Хасково”.

То започваше така: “Твоето хранилище на книги и културна памет изчезва, защото институцията Хасковски литературен музей бе закрита поради недалновидност и недостатъчност на отговорност към обществото”.

Като челяд на троянски коне изглеждат и многобройните кандидати за славата в собствени литературни ателиенца, кафененца, списанийца и особено в интернетната мрежа.

Те напират още с прощъпалника си да изместят от литературното пространство предишните поколения.

Виртуалната вселена на словото е феминизирана от „нервозни поетеси”, както навремето наричал Валери Брюсов своето литературно обкръжение в края на Сребърния век на руската поезия.

Едва ли медиите имат някаква роля в творческия процес, по-скоро се опитват да подреждат естетическите стойности по мерки, които, меко казано, не са естетически.

Например жълтият вестник „Уикенд” отпечата в няколко броя амбициозната поредица „Големите поети на България” и сред тях попаднаха Миряна Башева и Иля Велчев.

Не подценявам нито споменатите автори, нито медията, но ми се иска да разбера въпросната селекция на какъв критерий бе израз?

В същия вестник периодично се появява почти рекламно каре за мемоарната книга „Панихида за мъртвото време”, и там черно на бяло пише, че това е „най-добрият текст, написан на български през последните двадесет години”. Не, да речем, поезията на автора Любомир Левчев.

Все в този стил епизодичният медиен герой Тома Марков разтръби, че е носител на „Националната” награда за поезия за 2000 година и се представи за лауреат на „Южна пролет”. Аз най-добре знам, че наградата за 2000 година бе присъдена на поета Николай Атанасов, а Тома Марков получи някакво периферно поощрение за книгата си „Героин Rec”. При това той излъга журито, тъй като регламентът допуска за участие само първи книги, е неговата се оказа трета…

Явно е, че при Тома се срещаме с особен синдром, съставен от самоизмама и самохвалство. Този синдром се прояви и в гръмогласното негово твърдение, какво че бил носител и на „Европейската” (членувано!) награда за поезия, номиниран при това от… Ирландия.

Всъщност става дума за снизходителното публично поощрение на т. н. „Европейска академия за поезия”, основана от люксембургската поетеса Анисе Колц. Формация, подобна на редица други гилдийни обединения от джобен формат, които неуморно раздават огледалца и мъниста…

Съществува, разбира се, сериозна европейска награда - на Европейския съвет, номинациите за която се извършват от компетентни национални комисии.

При първото присъждане на тази награда българското жури бе съставено от писателите Георги Константинов, Владимир Зарев и Деян Енев, от дипломата - интелектуалец Стефан Тафров и от преводачката Иглика Василева.

Националната организация, натоварена със селекцията, бе Съюзът на българските писатели. В резултат на желаната компетентност и добросъвестност наградата за България получи Калин Терзийски - безспорно даровит автор със силна творческа енергия.

Последвалите многобройни интервюта с него обаче - искам поне за себе си да обясня законодателния тон на лауреата - станаха на равнището на посредствени медийни диалози.

Писателят с бъдеще бе доведен до откровение, което е направено от друг, в минало време и с отдавна изтляла идея: „ А аз - човек, който, както казва Маяковски, мрази всички старо, славянско и църковно. Дори думата “традиция” ме дразни… “

Цитатът от Маяковски е взет не от поезията на руския гений, а от известен епизод в автобиографията му, където със самоирония описва своя зрелостен изпит по вероизповедание в кутаиската гимназия. Заради тъп един въпрос на екзаминатора-свещеник Маяковски споделя: „Намразих веднага всичко старо, всичко църковно и всичко славянско… След две години, вече в Москва, припечелвах от рисуване на великденски яйца… Оттогава безкрайно ненавиждам руския стил и занаятчийството… Ненавистта към Русия и „руското” е като упрек към съдбата за… това, че Русия я няма… На мястото на Русия - разруха, бездна, пустота. За нейното отсъствие трябва да се отмъсти на самата нея. На самия живот да се отмъсти - за невменяемостта му. За липсата на смисъл, средоточие, център”…

Коментар на този текст прави Лев Анински в изследването си за Маяковски в Сребърния век: „Формулата на самоопределението - начален момент на ненавистта. Запълване на вакуума. Полица за уреждане на сметки”.

Лишено от автентични подтекст, съответстващ на началото на миналия век, произнесено с преждевременно високомерие, казаното от Калин Терзийски е подражание на прочутата „Плесница по обществения вкус” - поетичен сборник на тогавашните футуристи с идеолог Маяковски.

И си е направо минало, което може да придърпа нашия автор назад при целия му напън непременно да изглежда напредничав като личност и авангарден като творец.

Привнесен от друга литературна епоха, акцентът върху отрицанието на славянството и православието е днешен зле прикрит васален реверанс към европейските суверени, нещо като „Ave caesar, morituri te salutant!”

Синдромът, съставен от самоизмама и самохвалство, се долавя и в серия интервюта на Маруся Мирчевска, която, без да й мигне окото, се изтъква като поетеса, преуспяла с писанията си отвъд океана. Добре де, но на какъв език американците я четат, след като там не се намират преводачи за Дебелянов, Яворов, Лилиев? Да не би пък да пише направо на английски, но щом е така, кой я превежда така бездарно на български.

А ето как изглежда един благороден на първо четене опит, цитирам почти дословно вестникарска публикация, с която се информира читающата публика, че пейки като букви превземали София, че всеки от символите на кирилицата ще бъде придружен от стихотворения на съвременни български автори, че “Скритите букви” са и нови, тайни, литературни кътчета в града, места за четене или просто за тишина, че добре прикрити в центъра на града, те ще могат да бъдат намерени из паркове и градини, по мостове и във вътрешни дворове, на неочаквани преходи, извън шума и по ръба на обичайните туристически маршрути…

И че тези пейки са предназначени за поезията на Мирела Иванова, Георги Господинов, Силвия Чолева, Цочо Бояджиев, Надежда Радулова, Иван Ланджев, Марин Бодаков, Красимира Джисова, Стефан Иванов, Мария Калинова, Петър Чухов, Галина Николова, Никола Петров и Анна Лазарова, тъй като техни стихотворения са вдъхновени, посветени или въображаемо свързани с една от буквите…

Ето тук един въпрос и един отговор за буквата, пейката или направо за престола на Силвия Чолева в днешната поезия. Читател пише до сведущи в интернет ценители: „Много искам да харесам стихотворението „Разпети петък” на Силвия Чолева, което спечели наскоро Славейковата награда за поезия. Мъча се вече цяла седмица - безуспешно. Четох го в най-различни часове на денонощието, на гладен стомах и на сит, пиян, трезвен - напразно! Вие сте последната ми надежда…”

Следва отговорът: „Просто ви е липсвал един основен елемент, без който прочита на това стихотворение е невъзможно, а без прочит - non felicitatem, както е казал някой. За да харесате „Разпети петък”, вие трябва да познавате неговия прототип - „Второто пришествие” на Уилям Бътлър Йейтс. Поезията, драги… не е за дилетанти! Силвия Чолева, напълно в духа на постмодернизма, който, зли езици твърдят, не съществувал у нас, е пренаписала стихотворението на Йейтс, но осъвременявайки го спрямо нашите очаквания и разбирания за поезията. По същия начин на някакъв друг конкурс тя се явила с подобрена версия на „Musee des beaux arts” на Одън. А какви са тези наши съвременни очаквания? Простота и несвързаност - това са двете необходими условия за всякаква поетическа изява”.

На самовъзцарилите се по пейки - букви мога да им кажа само едно - не бързайте да изчезвате като поставяте себе си в началото на цяла литература, вашето присъствие в настоящето ще бъде по-дълготрайно, ако вървите по следите на отминаващите поколения.

И непротиволитературствувайте - изричам най-дългата засега назидателна дума в българския език. Толкова от мене - един от отминаващите…

Очевидно масирани и маскирани като букви и пейки възникват несъгласията с «Под игото» и «Време разделно» - и това са всъщност несъгласия с историческата достоверност на сюжетите на такива класически творби.

Вече знаем от някои прословути новатори, че потурчването на Родопите не било насилствено, че нямало Баташко клане, че петвековното робство е мирно «османско присъствие», а социалистическият период - само такъв, какъвто го обрисува в жълти вестници някакъв писач, скрит храбро зад долавящ се колективен псевдоним.

За да приемеш подобни презумпции в оценката на книги наистина трябва да си дилетант - или да се престориш на дилетант. Въпрос на избор, съпроводен с национален нихилизъм и чуждопоклонство.

И все пак, и все пак средната продължителност на живота на българската книга надвишава средната продължителност на всеки един политически режим и на всички властници.

И както Санчо Панса реди пословиците си, така и аз ще припомням идеите от наскоро обнародваната Декларация на Съюза на българските писатели, която изтъква, че СБП винаги е настоявал да се осигури задължителен превес на родната книжовност в учебните пособия и в образованието на всички равнища.

В това народополезно дело има достатъчно натрупан опит, а резултатите са десетки поколения грамотни и вдъхновени българи, за които е щастливо съвпадение в живота им неподкупността на нашата литература в пресъздаването на исторически образи и събития, в укрепването на законните, моралните, родолюбивите устои на обществото!