ЕРАТА НА НЕМИСЛИМОТО И СВЕТОВНИЯТ БЕЗПОРЯДЪК

Габриела Панова

Но какво е безпорядък, PC3023?

Годината беше 3023. Провеждаше се ежегодната среща на Обществото. Както обикновено тя се състоеше при 40° 52? 0? северна географска ширина и  34° 34? 0? източна географска дължина. Географските координати, бележещи точния географски център на земната повърхност. Това място се намираше в някогашна Турция. Никой обаче от присъстващите на срещата, а на нея присъстваше абсолютно всеки човек на земята, не знаеше изобщо, че някога такава държава е съществувала. Всъщност никой не знаеше, че някога са съществували държави, още повече - нямаха и най-малка идея какво може да значи тази дума.

Всяко населено място, природните обекти, забележителностите - всяко от тези човешки или природни образувания носеха наименованието на своите координати. Нямаше и следа от някогашните наименования. Нямаше и граници. Единствено точни координати. Поредицата от числа нямаше опасност да стимулира националистичен дух, не будеше еуфорията да убиваш в нейно име, нито можеше да вдъхнови някого да напише ода, не пораждаше признак, по който една група да се обедини спрямо друга.  Етническите, национални и езикови различия бяха заличени.  Имаше просто хора, важно беше само Обществото.

Нямаше НИЕ срещу ДРУГИТЕ. Съответно липсваха страха от различните и заплахите от съперничеството, конкурирането. Ако възникваха конфликти, те бяха само на индивидуална основа и в най-обикновена битова форма. Тъй като индивидите вече не изпитваха любов или омраза едни към друг на базата на признаци като раса, етнос, националност. Оценяваха се само спрямо вътрешните характеристики на всеки един и това какво човек материализира във външната среда. Така се раждаха симпатията и неприязънта, но това се случваше в доста редки случаи. Преди всичко преобладаваше приемливото безразличие, здравословната апатия към ежедневието и решенията, които трябваше да се взимат в живота. Причина за това бе равно течащата и лишена от сътресения действителност. Обществото никога не беше се доближавало толкова до съвършенството.

Нещата бяха така структурирани, че имаше плаваща специализация на труда, а не строга такава. Хирургът освен, че извършваше сложни операции в координация с лазерни машини, с които заедно спасяваха човешки животи, отговаряше и за отглеждането на храната в най-близката ферма, до която живееше. Най-добрите учени в определени дни се грижеха и за поддържането на хигиената на работните места. Целта беше да се избегне наличието на строго затворени класи. Все пак на хората не им се налагаше да работят по много часове в седмицата, защото всеки човек имаше някаква заетост, нямаше безработни, така общото количество труд беше предостатъчно, за да задоволят нуждите на Обществото. Въпреки че технологично Обществото беше много напреднало и развиваше високо интелигентни машини, напрактика не искаше да ги употребява наравно с хората, защото не искаше да отнема от хората най-дребните детайли на човешкия живот, а и не искаше да овластява машините прекалено.

Така Обществото беше едновременно структура и агент. Мрежата беше помела йерархията, налични бяха на места единствено координиращи превключватели в лицето на изкуствения компютърен интелект. Това беше основното приложение на компютърните умове, които се свръзваха в едно цяло. Тази година това цяло беше PC3023, компютърът отговорен за настоящата година. Компютърният ум се захранваше всекидневно с информация, предложения, желания, оплаквания, прости описания. Всичко, което постъпваше в него идваше от всеки един човек на земята, който в свободното си от работа време трябваше да изпълнява своето най-важно обществено задължение - да комуникира с PC. Споделянето на информация и включването на всички беше в основата. Ежедневната комуникация засилваше още повече доверието в процеса на достигане на решения. Никой не се съмняваше в и не оспорваше легитимността на крайните решения, както и това, че те бяха възможно най-правилните. Тези решения в крайна сметка бяха синтез между вижданията на всички заинтересовани страни, който синтез  PC хладнокръвно и безпристрасно формулираше след дълги и многобройни изчисления и отчитане на различни фактори.

Компютърният интелект беше рационален, доколкото му позволяваха самите хора, с чиито мисли и послания беше захранван той. Преди векове хората си мислеха, че притежават друго такова интелектуално независимо и рационално образувание като свободния пазар, където максимизирането на печалбата, оптималната разлика между приходи и разходи  и свободната ръка на пазара бяха водещите принции. Но този пазар винаги се нуждаеше от помощтта на хората, за да продължи да изпълнява функциите, заради които му беше позволено да съществува. Той може би беше самодостатъчен сам по себе си и имаше свойството да се самолекува при криза, но да бъде оставен сам на себе си имаше прекалено висока социална цена.

Затова Обществото такова, каквото беше сега, се нуждаеше от нещо още по-рационално, което да центрира универсалното човешко същество, а не икономическата печалба. Разбира се, търсеше се такъв синхрон, така че едното да не изключва другото. Това разбираха индивидите под рационалност в своята нова ера. Това беше приел от тях и изкуственият интелект. От своя страна Обществото приемаше изкуствения интелект за естествено продължение на своя ум, на своите способности, той беше част от Обществото, той беше тях.

Съществуваше режим, той не беше международен, защото нямаше народи, нямаше и между, имаше повсеместност. Не можеше да се каже и че е доброволен, защото още от раждането си всички попадаха в тези условия, но ги следваха успешно и благополучно година след година, година за година. Нямаше въпроси като защо, не може ли иначе. Режимът имаше само правила, правила за всички, но с претенцията, че това са най-добрите възможни. Правилата, такива, каквито трябва да бъдат.

PC3023 вече представяше доклада с легитимни решения, който бе изготвил за тази година, след постъпилите билиони сигнали от Обществото, сред тях се съдържаха въпроси от най-различно естество. От грижата за удължаване на живота на планетата и устойчиво развитие, през необходимостта от откриването на нови занимания и специалности, от които Обществото имаше нужда, до разпределяне на ресурси в различните ширини и географски точки, доизграждане на външното улично отопление, което да поддържа постоянна температура над 20 градуса по Целзий в зимните дни, до дребни спорове. Някои присъстваха на живо, други следяха от домовете си, но всички без изключение слушаха изводите на PC3023, слушаха себе си. Комуникацията се осъществяваше на Обществения език.

Преди години компютър от системата PC беше изградил алгоритъм, чрез който да се извземат определен брой думи за различни неща и понятия, от всеки съществуващ език, които след това бяха събрани заедно и образуваха новия Обществен език, това беше официалният език на Обществото, това беше езикът на всички. Нямаше друг. Друг компютърен алгоритъм беше съхранил имена от различните народности и имаше последователност, според която даваше имена на новородените. Така Обществото беше пълно с хора, носещи разнообразни и нееднакво звучащи имена, но в своята безразборна зададеност те не представляваха заплаха за организирането на хора със сродни имена, никой не обръщаше внимание и не се питаше какво означават.

- Не е ли страхно, Рея, поредната година, в която Обществото продължава да се справя със задачите пред себе си - уверено и доволно прозвуча гласът на Айвън. Айвън беше около 30-годишен, беше висок и слаб, с чевръсти ръце,  с които си служеше винаги, когато обясняваше нещо. Беше комуникативен и упорит.

- Да, страхотно - потвърди равно Рея. Дълбоко в себе си тя имаше предвид точно обратното. Рея беше пъстроока млада жена, с коси от кестен. Тя приемаше Обществото. Винаги беше смятала, че човек трябва да познава и приема условията, при които живее, но въпреки това не спираше да търси, не спираше да вярва в нещо отвъд наличното. Когато въвеждаше своите сигнали към PC, те винаги бяха с елемнт на въпросителност, тя знаеше, че PC няма да й върне отговор, но щеше да търси такъв на нейните въпроси и да включи изводите си към общте решения на ежегодната среща. Рея живееше с усещането за недостатъчност още, откакто се помнеше. - Мисля си, Айвън, ами ако пропускаме нещо, ако…

Айвън я прекъсна сякаш в желанието си да й спести болезнените мисли.

- Нищо не пропускаме, Рея. Недей да започваш пак… Дори нещо да не е съвсем както трябва ще инвестираме още, ще закрепим нещата, ще продължим - комуникирайки всички заедно, в това е силата ни.

- А ако това е слабоста ни, ако силата е всъщност в това всеки да намери своя начин.

- Но какво по-добро можеш да предложиш от това, което имаме?

- Не знам, Айвън, не съм сигурна, но може би трябва да тръгнем в различни посоки, за да го намерим. Нали знаеш, че…

- Да, да, знам девизът ти: ако не се стремим към съвършенство, сме обречени. Но погледни нашето Общество, не е ли то съвършено?

Рея замълча, беше водила този разговор с Айвън и други съобщественици до степен такава, че всеки знаеше какво другият ще каже, още преди да го е изрекъл. Но все пак важен беше актът на комуникацията. Макар че това вече я уморяваше.

Айвън си взе механично довиждане с Рея и отиде да поздрави и другите от екипа около PC3023.

- Добра година, Владимир! - усмихна се еднозначно на учения пред себе си.

- Така е, защото всичките си усилия влагаме тук и сега - отвърна многозначно Владимир. Той беше в напреднала възраст, но притежаваше бърз ум и мъдър поглед, който беше рядко срещан. Баща му и дядо му бяха имали пряк досег до PC, сега го имаше той.

След порция от похвали и доволни изказвания Владимир с присъщото си хладнокръвие обърна гръб и започна да си проправя път през скупчилата се тълпа, когато внезапно беше връхлетян от един непознат мъж. Двамата мъже забиха рамо в рамо, а около тях се разпиляха елкетронни четци, сензорни документи и лични вещи. Непознатият мъж се извини през зъби на Владимир  и се наведе да събере нещата от ризпиляната си чанта, но не откриваше нещо, явно беше нещо много важно, защото започна да се върти тревожно във всички посоки, докато не видя, че нещото, което търси се намираше в ръцете на Владимир.

- Но кой сте Вие? - попита вцепенено Владимир.

- Какво значение има кой съм аз пред важността на Обществото. Пък и в крайна сметка съм този, който компютърът-умник е решил да бъда.

Владимир потръпна. За първи път срещаше някой, който така открито да отправя критика. Вътрешно изпита някаква радост, за първи път от години се оживи и хладнокръвните му бледи страни, сега бяха поруменели.

- Откъде имате това? - запита Владимир, поглеждайки към ръцете си, в които държеше парче плат, разделено на три цветни ивици.

- Причудливо нещо, нали? Но защо трябва да споделям с Вас точно. По-добре да се прибера да разкажа на всезнайкото, а? - отвърна иронично мъжът.

- Прав сте, може би трябва да се опознаем по-добре. Казвам се Владимир, работя с PC3023. Мисля, че мога да ви дам повече информация за това парче плат, отколкото всеки друг, а Вие със сигурност се нуждаете от такава, защото съм убеден, че и представа си нямате какво е  това, но вътрешното Ви усещане Ви кара да го смятате за нещо ценно и може би ще се окажете прав. Елате утре в 18 часа, на тези координати и не водете никого със себе си. - Владимир подаде една току-що материализирана сензорна бележка на мъжа, а заедно с това и парчето плат. Кимна с глава властно и с бързи крачки се загуби в тълпата. Непознатият остана на място още известно време, осъзнаваше, че е на по-незнаещата позиция.

На следващия ден двамата се срещнаха при уречените координати. Мястото беше хълмисто.

- Александър - закова непознатият.

- Моля? - попита  Владимир.

- Казвам се Александър.

Тогава Владимир се усмихна със свити устни. На лицето му беше изписано задоволство. Александър беше едър и здрав мъж на средна възраст. Обичаше самотата и не харесваше общуването с PC, намираше го под нивото си и винаги беше лаконичен или ироничен, когато пращаше своите сигнали към системата.

Двамата нови познати се разхождаха дълго. Накрая Владимир отведе Александър в една пещера. Всъщност беше пещера само на пръв поглед, вътре представляваше мащабно просторно място, пълно с техника и монитори. Температурата беше ниска. Александър потриваше ръце. Усещаше някаква симпатия към Владимир и възхищение, но още не знаеше защо точно и какво очаква от него възрастният мъж. Но в едно Александър беше сигурен - Владимир се нуждаеше от него.

- Какво е това? - попита Александър, опитвайки се да попие с очи цялата гледка пред себе си.

- Памет. Паметта на Обществото. История. Времето, което никой от нас не помни, защото предците ни са решили така. Защото иначе тяхната утопия никога нямаше да просъществува. Преди много години назад корпорациите унищожили държавата, след това организираните тълпи хора заличили корпорациите и създали Обществото. Естественият ход на нещата предполагал нещо друго да измести Обществото, но творците му се страхували от тази прогресивна сила на цивилизацията и заличили всички следи, всяко нещо, което може да доведе до желанието за промяна. Променили историята. Днес живеем в свят, който няма алтернатива, Александър, защото никой не подозира, че може да има такава, никой не допуска друго за възможно. Това място съществува от години. Хората, които са се страхували от загубата на памет - дядо ми, баща ми, други учени преди тях, които са имали досег с компютърния ителект PC са създали скришом това място, като хранилище. Както и ти знаеш всяка година PC се самоподменя, така че да има данни само за най-необходимото и нищо друго от предишните години, така работи само в едно възможно време - тук и сега, в неговата година и дава най-доброто от себе си, според наличните условия. Но това е просто вятър, Александър. А щом има само вятър, няма земя. А няма ли земя, няма история, няма и идентичност, а няма ли идентичност - губим себе си, губим всичко. Всички ние сме губещи, момчето ми. А платът, който ти си намерил, е нашата надежда. Надеждата на нас онеправданите, излъганите, които могат да спечелят отново само ако се борят, ако се борят за своето право, своята идентичност.

- Но аз не знам каква е моята идентичност… - Александър сякаш беше роден, за да чуе точно това, което слушаше в момента, но едноременно с това изпитваше голяма несигурност.

- Идентичности се създават, Александър. Както и държави.

- Държави? - изпитваше недоумение Александър.

- Държави, да. Трицветното парче плат, което е в теб, е знаме, флаг, символ на някогашна държава. Държавата е образувание, което хората създават върху конкретна територия, за да се чувстват сигурни, защитени, за да имат някой, който да се грижи за тях, да реализира техните собствени интересите, някой - който да ги води към прогреса - когато условията се видоизменят.

Очите на Александър блестяха. Да ги води човек, не изукствен интелект, да ги закриля човек. О, той можеше да бъде този човек, той имаше силата. Кръвта му бучеше.

- Кажи ми какво да направя, за да има държава!

- Хах, държавата не е най-важното, тя е просто инструмент, Александър, инструмент за контрол. Важно е кои сме ние като групи, като идентичности, аз и ти и другите, които имат същите мисли, ценности и история като нас, онези, които не са съгласни с това, което съществува. Аз мога да ти помогна, а ти да помогнеш на мен. Имам създаден вирус, който може да се свърже с всички разклонения на днешния PC3023 и да разпространи информацията, която се намира в това хранилище тук. PC3023 ще разбере истината и ще придобие още по-голяма самостоятелност. Само минути след това истината ще разбере и цялото Общество и тогава, конфликтът ще бъде факт, онзи така желан от нас конфликт, който ще преобразува света. Разбира се, няма промяна без плащането на определена цена. Ние трябва да бъдем силни. Но това е лесно да се осигури, Обществото е слабо физически, защото никога не му се е налагало да се защитава, а ние имаме всички машини под нашата власт, тези тук, а вече и тези отвън. -  Владимир натисна няколко копчета, даде няколко гласови команди и пусна вируса в действие. Историята вече течеше по електронните вени на PC системата…

- Рея, бързо! - уплашено викаше Айвън, който беше на дежурна смяна заедно с Рея. - Нещо се случва с PC3023. Започна парадоксово сканиране. Обработва някаква противоречива информация.

- Какво е това? Но… - Всяка клетка на Рея в този момент чувстваше света с несекваща сила. За първи път тя изпита вътрешно удовлетворение от доказването на своята правота, после изпита уплаха. През целия си живот Рея търсеше промяната, но не и насилието.

Обществото видя, разбра и научи. Всичко. Армията от машини на Владимир вече беше достигнала всички населени ширини. Той изпрати съобщение до екипа учени, обгрижващи трансформиралата се вече компютърна система, съобщението гласеше: „Време е да сложим край на безпорядъка.” Айвън не можеше да повярва на очите си, въпреки това събра сили.

- Хайде, Рея, трябва да направим нещо, трябва да спасим Обществото!

- Но, Айвън, може би това е шансът ни за нещо по-добро. В крайна сметка каква е разликата между това да ни владее компютърен интелект или човек.

- О, Рея, не разбираш ли?! Обществото може да контролира машината, но не и човека.

Тогава Айвън отиде до обновения PC3023 и въведе питане: „Но какво е безпорядък, PC3023?”. „Липсата на нули и единици.” - беше написал PC3023. Айвън се олюля на краката си. Тогава той разбра, че всъщност без нули нямаше единици. Това, което придаваше смисъл, живот, същност, възможността за ред - беше съществуването на различия. Безпорядъкът беше самото Общество.

Същевременно някъде там Александър вече забиваше знамето на първата държава.