НОЩЕМ

Йордан Стубел

НОЩЕМ

На Илия Бешков

… И няма по-жесток, по-зъл език
от вашия - вий без любов вините,
след полунощ аз чувам тъмен вик,
отровни думи - гвоздеи забити.

Ще искате от мен - получовек,
запомнил само кръв - войни безцелни,
и непрекъснатия празен ек
на младостта и дните ни безделни.

Добро да сторя не можах - поет
не съм, делата, радостта ми - нищо,
и нямам нито име, ни завет,
мен всичко толкоз бърже ме пресища.

Аз дирех вино, кръчми и познах,
там хората не са така сурови,
при всяка стъпка и неволен грях -
те всичките на прошка са готови.

Аз дирех туй, което нямам сам
и диря го със мъка, неохотно.
Сега разбирам ясно - всичко знам,
че става все по-тежко, по-самотно…

——————————

САМОТИЯ

Гледам те сега, а ми се чини,
че сънувам и насън почука.
- Де се губи толкова години,
та те няма по земята тука?

Ти ме питаш как съм, що живея
в стаята затворен - като птичка…
Никому не преча, само пея,
обич имам, тя ми едничка.

- Между тез стени и влага, дето
хора преди теб не са живели,
що остана, или от небето
ангелите бдят - звезди огряли?

- Ангелите не, ала честита
мойта майка гледа благодатно,
тя ме мисли, жали - тя ме пита:
„Що ти стана, мое чадо, златно…

Сянка ли загуби, та не свари
утром рано весели полята.
Вярвай, има обич и другари,
има, синко, вярност по земята.”

В този час далече отминават
мойте дни и земни, и небесни,
и у мене думите остават
във сърцето като чудни песни…

——————————

ДЕТЕ-ЗВЕЗДА

Къде отиваш, ясноока
пастирке с белите стада?
- Нали ме чака най-високо
при изгрева дете-звезда…

До там небето е пътека
и води сребърна гора,
там падат като дъжд, полека,
на птици сините пера.

През нея мойто братче мина
с козите, все по оня лес,
и питам лошата година
защо го няма и до днес.

Сега отивам яснолика
при него с белите стада,
нощес изгря и ме повика
насън едно дете-звезда…

——————————

в. „Литературен глас”, бр. 83, 1930 г.