ДВА РАЗКАЗА

Владимир Георгиев

СРЕБЪРНО

Заръмя. И е тихо.
Седи и пуши лула. Мокрите ръбове около кръга на лулата го дразнят и ги подсушава с длани; приличат му на кратер. Спомня си калдерата в Санторини, но изоставя този спомен за друг път. Той е спокоен. Такъв трябва да е. Иначе не може да мисли. Сиво е.

И димът е сив. Скоро ще заздрачее.

Мъглата е ниска.

А тя е висока. Може би не съвсем, но изглежда така. Идва от сенките на края на парка. Носи се - не ходи. Не бърза. Не заобикаля локвите. Не гледа надолу. Тя е различна, но не го натрапва, просто се отличава. Изправена върви, гордо. Бавно.

Той я гледа и пуши. Лулата му угасва. Интересът - не. Отминава красотата. Не бива да е така, но е неизбежно. Носи шлифер. С ръждив някакъв цвят. Няма чадър. Косите й са навлажнени. Дори не го поглежда. Подминава го и погледът й се рее напред - мъгла в мъглата. Той е пейка и дим.

Локвите постепенно правят езерца, а по тях се набръчкват вълнички от незабележимия ветрец. Мъжът с лулата става и тръгва. След нея. Този ръждив цвят го привлича - харесва му различието на жената, действа му като наркотик.

Може би защото наоколо няма нищо цветно - сиво е небето, дърветата са черни, клоните им са молитва към небето, но листата… да листата. След тях върви вероятно.

Ръждиви са и те, пъстри и меки, успокоени. Като килим пред жената са полегнали. Жълти, червени, зелени и всякакви: мъртъв живот, изоставен от създателя, но свободен да избере лика на смъртта си. И пред кого да умре.

Той мисли.

Тя ли създава тези листа? Или е родена от живота, който тях е създал?

- Обичам те. - Казва го на глас. В тези думи излива живота си, безсмисления, излива разочарованията и глупостта си, вижда любов и раздяла, усеща хладината на омърлушеното си примирение. През пръските на дъжда като през сълзи провижда толкова много, че даже повтаря: - Обичам те!

Тя не чува.

И той разбира това. Въпреки че знае - когато хората не чуват, значи не бива да чуват. Не виждат ли - пак така. Тези неща никога не се свеждат до слух или до зрение.

Другите сетива са по-силни и понякога поглъщат слуха и зрението така, както по-силните акулчета в утробата на майката изяждат братята и сестрите си, за да оцелеят само те. Така успяват да се родят и да живеят.

Тя не вярва, че той я обича. Смята, че никой не я обича. А дъждът е валс за двама. Иска да танцува с дъжда, да бъде негова дама; чува музиката му и усеща, че я приканя в обятията си. Изпитва желание да се пъхне в сивия чувал, който времето образува пред нея - тунел в края на пътеката и на парка. Там сигурно е краят на живота. Без съмнение.

Обичта не прощава, така мисли той, докато усеща грубите удари на наедрелите капки върху темето си и ги брои без да знае защо. Те приличат на секундомера на часовник. От онези, руските, които с шума си напомнят, че е време. Няма значение за какво.

Тя познава дъжда. Студен е. Не иска да живее с него. Но сега танцуват заедно и няма сили да се откъсне от прегръдката му.

Човекът с лула не вече не брои капките, станаха толкова много, че ако бяха секундомер на часовник, щяха да отброят цял един живот време. Сега разбира защо древните са казвали, че времето изтича. Водата и времето са едно и също. Върви след нея бавно, тихо, да не изглежда като преследвач. Нещо го вълнува.

„Не си отивай, любов…”, моли. И си представя, че ще се любят в някое топло място, където няма да има локви, сиво небе и черни пръсти на клони, насочили окончанията си като нокти към гърлото на небето.

„Не си отивай, любов..”, мисли тя. Забелязва този странник, който едва не изпуска лулата си, когато я гледа с полуотворени уста. Харесва й изражението му. Значи още ще бъде харесвана. Нищо, че вече не е обичана.

А вали, не спира да вали.

- Аз не съм богат - това е единственото ми преимущество - говори на себе си човекът. - А ти си красива. Между нас не може да има нищо общо. Нищо материално.

Наслаждава се на походката й. Стройна, умислена, тъжна.

В края на пътеката тя се извръща. Почаква го да се приближи. Усеща несигурността в походката му и това я радва.

Той не бърза, а димът на влагата върви пред него и разсейва мъглявите отражения на далечните светлини.

Жената чака. Умее да чака или поне се опитва да свиква. Съзнава, че отвъд мъглата е нищото. Хрумва й, че ако би побързала, ще изпусне това, за което бърза.

Още се чувства зависима от своите стари, но завинаги отминали чувства; тя се надява да не е дъждът вече този, който ще милва косата й. Танцът с него приключва.

В мъглата първа се появява лулата. После - лицето. Уличните лампи светва една по една, пада вечер, а става по-светло и вече се вижда цялото му черно лице, остаряло без време и търсещо. Наоколо няма хора. Свечерява се.

Тя усеща нещо. Изучава лицето. Хубав е.

Той настръхва.

И завалява по-силно. Косите й стават море от сребро, а той ги гали без да знае защо. Винаги е искал да прави това. Ръката му е топла, притихва я, тя става спокойна и малка.

И е по-нежна дланта му от тази на дъжда. Мирише на тютюн и на скръб. И на дом ухае.

Тя се отпуска и тръгва с него в тази есенна мараня, носеща сенки и спомени за отминали страсти.

И всичко става на сребро - алеите в парка, улиците, мъглата и хората, отразени в тях.


МИСЛИ

Възмутения човек седеше на тротоара и се възмущаваше. Беше лято, а той - облечен в дълги сини панталони и с някакъв неопрен, направен нескопосано на връхна дреха без водолазно предназначение, се потеше и псуваше наум.

Нищо не му харесваше в тази държава - и хората, и птиците, и храната, и въздуха, и слънцето. Тук се задушаваше, не намираше причина нито да мисли, нито да бездейства, просто не виждаше причина да живее.

Властния човек го наблюдаваше и четеше мислите му. „Той псува властта и законно избраното от народа правителство!” Властният човек можеше да чете мисли максимум от сто метра разстояние и затова оперативната му задача беше никога да не се отдалечава от Възмутения човек извън обхвата си.

Това го затрудняваше, особено когато по необходимост трябваше да посещава тоалетна. С времето се научи да не прави това, то нямаше и как. Купи си памперси.

Важното е, че изпълняваше задачата. Чуваше всичко, което му идваше наум на Възмутения, и после записваше прочетеното в тефтерче. Носеше тефтерите на прекия си началник и той доволно потриваше ръце. Властния се надяваше все някога да го освободят от това досадно задължение и да го повишат да слуша мисли на по-значителни хора. Предполагаше, че това ще се случи скоро.

Колко хубаво би било да му възложат да чете мисли на министри, на депутати, на шефове на агенции, на топ ченгета или на секретарките им… Ех, живот!

Ще го командироват по света, за да им чете умовете, ще се припича на слънцето на екзотични островчета, ще плува в пурпурните води на лагуните с истински водолазен костюм от перфектен тънък неопрен, не като този на Възмутения, ще слухти под вода като подводница, ще намушква от време на време по някоя тлъста риба с харпуна си, докато изпълнява служебните си задължения, и изобщо - ще се наслаждава на живота.

А сега е тъжно. Пече се на слънцето, но не на остров, а насред кварталната градинка, и се опитва да разбере защо Възмутения непрекъснато псува. Къдри ги едни, та знае ли се.

Измисля дори някакви нови ругатни, които разпростират заклинанията си върху правнуците и учинайките на политиците.

Този човек беше скучен и досаден като многократно прочетена книга. Така и ще си умре - затънал в скръбта на собствената си неудовлетвореност. Нещастник. Властния го съжаляваше, но в същото време презрението му към него бе така голямо, че с радост би предпочел да го види мъртъв, сварен в соса на собствената си тъга и злост.

Пък и памперсите му намирисваха и видът му не беше доста опрятен - никой не би предположил, че е облечен с власт при вида на тези подути гащи.

Времето минаваше, а повишението не идваше. Властния реши да вземе нещата в свои ръце, защото вече не се издържаше.

- Шефе - влезе при началника си точно в десет часа в един специален ден, за който бе предварително осведомен от секретарката, че се очертава чрезвичайно добро настроение у Началството, предизвикано от причини, които не бяха за слуха на всеки, - шефе, този човек е съвсем безобиден. Защо не ме отървете от него?

- Кой човек? - замисли се началникът. - За какво говориш?

- За Възмутения. Човекът, ком който към аташиран.

Началникът схвана думата. Скоро беше посетил зъболекарския кабинет и там възрастният лечител му съобщи, че е налице деструкция на атачмънта межу зъба и венеца. Той не разбра нищо от това, но запомни думите по професионален навик - от опит знаеше, че научиш ли думите, няма смисъл да познаваш смисъла им.

- Аташиран си, значи. И откога?

Властния се зарадва. Разговорът вървеше по мед и масло.

- Вече десет години, шефе. Никак не е малко. Хората за десет години кариера правят, така да се каже. А аз си останах аташе.

- И с какво се занимаваш точно?

Властния обясни. Не беше толкова трудно. Спести данните за памперса и също това, че тефтерите, които носеше на прекия си началник, никой не ги четеше: поне така му се струваше.

Възмутения през цялото време ругае и псува, обясни Властния, не е доволен нито от живота, нито от съдбата си, а не му се мре и така се върти в колелото между реалността и бевремието - като Земята около оста си се върти.

Въртоглав човек, ако беше свердел, дупка щеше да изкопае, поне файда да има от него, а той хич и не помръдва. На нищо не е способен, воля няма, сили няма, отчаян е, дори на избори не ходи, гладен и мърляв изглежда, с една дума - средностатистически огрухан нищожествен индивид с предвидливо себеусещане за малоценен несретник.

До този извод беше дошъл Властния, четейки и грижливо записвайки всичко, дошло наум и минало през главата на Възмутения.

- От тези тефтери може да излезе многохилядна история на народната неудовлетвореност - засмя се Властния. - Но няма кой да я напише. Тя ще си остане само в нашето управление. За служебно ползване, така да се каже.

Началникът го изгледа. Не беше глупав Властния. Това е лошо.

- Целият живот е за служебно ползване - смъмри го по-строго от нужното, за да види как ще реагира оня.

Оня не реагира. По смръщените вежди на началника разбра, че е казал нещо повече, отколкото трябва. Коригира се:

- Не точно многохилядна история… Преувеличих малко, шефе. За по-голяма убедителност. Исках да кажа - десетгодишната история на народното неудовлетворение. В кориците на моите тефтерчета е съхранена. Това е, което…

Оплете се в паяжината на острия поглед на началника, опънат между лицата на двамата мъже. Млъкна.

- За какво намекваш? - стана началникът и погледна разсеяно през прозореца. Видя, че някаква птица се опитваше да кацне върху клона на брезата отсреща, но беше застреляна точно, безшумно и навреме от дежурния по пост. - За тефтерчето на Левски? Или така ми се струва?

Тефтерчето на Левски ли? Че кой говори за него? И какво общо има Левски с това? Бил е проигумен или дякон, нещо такова.

Властния се почувства леко обиден и засегнат, та той е контрадезинформатор и по дискретна оперативност не отстъпва на никого, камо ли на свещениците.

И понеже мислите му заклокочиха съвсем като вода в чайник, допусна, че е по-добре всичката пара в главата да си остане там и да не изсвирва през устата.

„А ако и той може да прихваща мисли?” - изкара си акъла по едно време и погледна с ужас широкият и нисък тъпоъгълен лоб на началника си. Той нямаше радиорелеен вид, но кой знае. Продължи да си изкарва акъла с други предположения и съвсем скоро се успокои - в главата му вече нямаше нищо за подслушване.

- Тефтерчетата днес не са надежден информационен носител - продължи наблюденията си върху клоните на дърветата началникът. - И едно наше момче, което бяхме сложили да се бори с корупцията, си записваше мислите в тефтерче. Записваше и свои, и чужди мисли, без да отчита, че понякога чуждите мисли са най-свои. И после стана тя, каквато стана. Мислите са волни като птици - не можеш да ги озаптиш.

Погледна как дежурният по пост слага в найлонова торба трупа на птицата, която глупаво опита да кацне на клона на брезата, без да съобразява, че това не е дърво, а маскирана вишка, и заключи:

- Имаш основание да претендираш за повишение. Да. Съгласен съм.

Властния се оживи. Днес му върви! Значи ще го повишат! Това е чудесно.

Началникът се наслади на възторжения вид на посетителя - приличаше на момче, което знае е ще получи шоколад.

- И къде би искал да пораснеш? В коя сфера? Като какъв се виждаш по-нагоре?

- Ами аз съм доста опитен в слухтенето на мисли. Правя го дискретно и денонощно. Възмутения например - та той толкова години така и не разбра, че записвам всичко, което му мине през ума. Така че бих могъл да бъда ангажиран със същата дейност по отношение на други обекти. Този вече не е оперативно интересен. Изобщо никак не е интересен. Възмутените не могат да направят нищо, защото са възпитани да уважават. Бих искал да слушам мислите на някой невъзмутен. Разбирате, нали?

Началникът се усмихна. Досещаше се какво да иска този.

- Значи искаш да ти възложим да слухтиш мислите на големците, така ли?

- Точно така, шефе. Именно.

- Това е практически невъзможно - обърна се с гръб към прозореца началникът, след като сагата с убитата птица приключи в кофата за боклук. - Големците нямат мисли. Нищо не им идва наум. И през ума им нищо не минава. Това го знаем със сигурност. Така че няма как да реализираш способностите си при тях.

- Но… нима е така? - Властния отново усети парата в главата си. Чайникът изпиука през устата му: - Нима големците са глупаци?

- Това го казваш ти. Ние предпочитаме да използваме други термини със сходно значение. Добре, поговорихме си. Помисли, човече, и пак ела при мен. Има бъдеще пред теб. Във всеки случай внимавай какво мислиш, защото… Нали се сещаш?

Началникът погледна часовника си, за да подскаже, че разговорът поне засега е приключил, и остана доволен от схватливостта на посетителя, който рипна от стола отривисто и непохватно. Удуди се на ширината на ханша му и ако не беше недопустимо, би предположил, че носи памперс вместо гащи.

Властния излезе като попарен от кабинета. Не очакваше този разговор. Не знаеше какво да мисли.

В този миг се досети, че изобщо не бива да мисли.

И забрави защо беше идвал. Всъщност всичко забрави.