Галина Вълчева

МЪЖЕ

Вие отдавна не стреляте с прашки,
не скачате с нас на въже,
даже не помните дните хлапашки -
нали сте отдавна мъже!
Но все още е тъй съблазнителна
играта ви на война -
още сте гордите победители,
а ние - на ваша страна.
И сме вашият дом. И надеждата,
дето плаче и ви гълчи,
но ви изписва тайничко веждите,
докато бодете очи…

Вече не яздите пръчки през локвите,
нито пускате хвърчила.
Ние - отдавна захвърлихме роклите
и вече четем с очила.
Вярно, ужасно сме нервни и сприхави,
не разбираме от войни,
но пък се раждаме „мъжки момичета”
и ставаме „силни жени”.
Нямаме време за ролки и букли,
ни за кино или кафе…
Някога, в детството, хранехме кукли,
днес отглеждаме синове.
Вечер пришиваме скъсани копчета,
готвим за утре обяд.
Сутрин - гримирани, с дънки и токчета,
нахлуваме в мъжкия свят,
който е вече почти във краката ви
и мери се с ваши везни…

Вие сте още момчета в душата си,
а ние - отдавна жени.
Знаем, че днес сте ужасно заети,
но в световната суетня
все има място за женски съвети…

А мъжка работа е света!

ЗИМЕН РАЗГОВОР С ОГЛЕДАЛОТО

„Не, сега не е за поезия….”
Никола Вапцаров

Сега не е за поезия -
за никакви думи не е…
В огледалото се оглежда
нечие чуждо лице.
Образът ти е размазан,
в усмивката - лудост. И скръб.
Превит от стаени омрази
е собственият ти гръб.
А беше лицето ти свежо,
очите ти - цял океан.
Сега те приличат на бездни.
А ти - на бездомник пиян.
В живота нагазил до глезен,
не помниш две рими на кръст.
А някога той те разглези
с таланти и с „творчески ръст”…
Проклетото огледало
ти иде да счупиш с юмрук!
Къде ти е младото тяло?
И дар-словото - като чук?

Пред новите лачени думи
стихът ти е вехт мъченик -
прокъсан от път и изгубен
сред зимните преспи чепик.
А днес не е ден за поезия.
И никога не е било…
Че кой ще те пусне да слезеш
от световното колело?
Я си налягай римите -
огледалото не закачай!
Дълга и вълча е зимата,
не прощава на единаци.

ПОД КАМЪКА НА ЗЛОТО

В последния ден на април заваля. И се кротна -
тъй безшумно вали, както майката ходи на пръсти
покрай бялата люлка, в която заспива синът й
и насън се усмихва, с беззъба уста, на живота.

Под зеления пулс на дъжда ми е толкоз уютно,
сякаш пак съм дете. И не искам да бъда голяма.
Нямам спомени, вещи, не зная какво е измама -
имам само онази безкрайно протяжна минута
между сън и реалност - едно съвършено безвремие,
във което светът с русокоси мечти е изпълнен.
Даже злото е бебе и мъчат го млечните зъби,
както мен ме измъчват хиляда и триста съмнения:

дали да се върна, на пръсти, обратно в живота
или пък невръстното зло от съня да приспивам -
да го скрия под камък в зеления дъжд на април и
да излъжа света, че е мъртво завинаги Злото…