Панчо Михайлов

МОРЕТО

Ето:
всяка сутрин и привечер седя на брега и гледам как играе многоцветната дъга на слънцето по повърхността му.
Белите крила на гемиите, чайките и маяка.
И още - приказния мир на дъното, с безкрайните криви улички, с хилядите къщички от седеф и ясночервен корал, с немите и тайнствени джуджета.
И - малката, чудно хубава царица със сини обли очи и дълга, зелена коса, с дрехи само от злато и бисери, която посреща и се усмихва само на тия, които се раждат край брега и умират във водата.
Ето: това е морето - със своята вечност и студена мисъл.

С ЛОДКА

Идете, вечер, с лодка навътре, дълбоко навътре в морето.
Двама уловени за ръце - плахи и мълчаливи.
Морето и небето там са слети в едно: горе звезди, а долу - малките им сребърни отражения.
И някаква чудна тиха песен ще чуете - на ония, които са загинали в морето, на които гроба е общ, широк, безмерен и открит.
И когато се връщате, те ще ви благославят, за това че сте им напомнили тяхната някогашна любов, разходките по брега и леката скръб при раздяла.
Идете, идете вечер с лодка навътре, дълбоко навътре в морето.

ПРИСТАНИЩЕТО

Отвъд вълнолома вилнее Черното море, непрестанно блъска каменните блокове, пени, мъчи се да ги събори.
Напразно!
В пристанището е тихо и безопасно; едва уловимо се накъдря нечистата повърхност.
Тук-там са накацали грамадни кораби, гемии с опънати платна и малки дървени черупчици.
Те мълчаливо гледат яростта на настръхналите вълни и спокойно, безтрепетно чакат да утихне, за да тръгнат по далечен път, към топлите слънчеви страни.
О, защо няма пристанище и за човешката душа, та в бурите и безумията на живота да прикътаме на тихо, честта, свободата си и бедната неумираща любов.

РИБАРИ

Те още от тъмно са във водата.
И тримата - с груби, почернели небръснати; лица и здрави мисци за тежките весла.
Влагата изпива голите им рамена, гърдите и свитите пръсти на напуканите ръце.
В устата соленее и - горчи.
Мрежата е хвърлена: едни само гъбичките, очертани в правилен кръг, са на повърхността.
Вятърът жули, поклаща лодката, раздвижва и студената повърхност на водата.
Далече в мрачината изтънено се чува сирена. Заминава си някой или се връща?
Се едно е за тях.
Те чакат лов за гладните гърла, които са оставили у дома.
Изтока разцъфва, бавно размахва лимонено-жълтите си крила, докато слънцето - голямо колкото връшник и начервено до жар - изплува, и с разтопеното си злато стопля вълните.
Но те чакат:
и дълго ще чакат, докато уловят мъката на своя печален живот.

СКАЛА

Стои тя сред вълните - с векове; висока, назъбена и посивяла, сякаш от патилата на многото години.
Водата я целува, и слънцето, и луната, ала тя не им отвръща.
Мълчи и безучастно гледа: как времето лети, ведно с вятъра, с птиците и хората.
И отронва по едно зърно.
Толкоз!
Пак стои хладна, назъбена и горда, с векове сред вековете, като човешката мисъл.

——————————

в. „Курортна Варна”, бр. 1, 1927 г.