МЕЖДУ ПИСАТЕЛИТЕ

Владимир Полянов

отговор на анкета

Питате ме върху какво работя?

Сам се чудя, че пак работя. Въпреки това, уверен съм, че на декемврий ще имате новия ми роман „Черните не стават бели”. Аз не съм идеалист от ръста на саможертвувателния наш писател.

Стоя настрана почти от всичко и наблюдавам. Видях, че „черните” не стават „бели” и не зная дали ще ми стигнат триста страници, за да разкажа това.

Литературното творчество сигурно не е фабрично производство, което търси, както всяко производство, пласмент, но и производителят на налъми е по-щастлив от един български писател.

Търговецът, фабрикантът знаят, че при известно умение ще успеят. Най-многото, което може да достигне писателят, каквато и стока да предлага, каквото и умение да притежава, е една скромна държавна служба.

Когато се говори за условията у нас за художествена работа, най-горчивото предшествува всичко друго; писателят не може да живее от своя труд.

Аз съм готов да бъда три години пристанищен хамалин като Джек Лондон, пет години да робувам по чифлиците като Хамсун, пет години да си гриза ноктите от глад като Горки, седемдесет пъти да премина през ада, но някъде накрая да виждам деня на признанието и успеха, когато ще мога да печеля от своя труд.

Такъв ден за българския писател не съществува.

Неговата стока е по-ценна от налъмите на еди кой си, но тя не се търси.

Между един петмилионен народ няма две, пет, десет хиляди читатели, които да я търсят.

Въпреки всичко никой наш писател не се е отказал от трудолюбието си, никой не е възнегодувал срещу печалния резултат.

Грамадата на българската книга расте.

Кое крепи това трудолюбие, кое кърми смирението на българския писател?

Спечелената държавна службица?

Или? Няма „или”.

Стои само едно. Аз мисля: неговият идеализъм.

Но дали е скромно да кажа това?

——————————

в. „Вестник на вестниците”, бр. 53, 1931 г.