ХВЪРЧИЛО

Йоан Нечев

ХВЪРЧИЛО

Децата няма да подминат като мене
цветята по поляните, за да берат от тръните.
Ние, възрастните, сякаш от тях сме по-големи,
а все по ни теснеят костюмите на времето.

Дори когато стъпваме в балконите на слънцето
под мишницата тайно чадъра с дупки носим,
обувките си груби - да не ни одраска острата
земя, когато трябва да се върнем.

А никога децата не тръгват за обратно,
дори, когато падат от страшните дървета.
Те хвърчила си правят от дългите комети,
докато ние ги залъгваме с приказки за злато.

Очите си им дават, закичват ги с цветята
и пускат ги да гонят небесното светило.
А аз къде да търся моето светило -
по пътя, както бързах, изгубих го в тревата…

Във мене само е забравило детето
като ненужна вещ страха си. Питам се отдавна:
ако подскоча, няма ли да падна
във кладенеца кръгъл на небето?


ЛЯТО

От острови на острови,
след заливи и залези,
сред гларуси и вечери
от пяна и звезди -
водата на моретата
когато се запали,
ние пак ли ще изтичаме
за да я загасим?

И мокри до тръстиките,
до кейове и истини,
да палим клечка огън
за да се уверим,
че гларусите свиват
гнездата си в очите ни,
под падащи комети,
докато ние спим…

Не ме събуждай повече,
за да ме увенчаваш
с венци от морска болка,
със гривни от копнеж!
Водата на моретата
преди да се запали,
земята под краката ни
ще извървим ли
пеш?


СБОГОМ НА ЖЪЛТИТЕ ПАВЕТА

Стълбите, жълти павета,
изкачват се в синята бездна.
Пътят нагоре е мургав и млад
и плющи някъде яхтена тента.
Аз вече няма да бягам по тях,
няма да скачам от облак на облак.
Между небето и синия бряг
белите кораби изнемогват…
Белите кораби имат сърца
и пулсират над тях албатроси,
като арки извили крила -
а под тях тичат ангели боси.
Пътят нагоре е мургав и млад
и се заплита из такелажа
глас на чанове с мирис на листопад
от поляни със звездни миражи.
Аз съм целият в звезден прах
и вървя като в сън по небето.
Бос пристъпвам към синия мрак
по догарящи жълти павета…

Между небето и синия бряг
белите кораби се събират
и пищят албатроси над тях.
И на паветата жълти
умират…


ПАНАИРЪТ НА ЩАСТЛИВИТЕ

Бе панаир, но само за щастливи хора.
С виенско колело и заклинания - усмивки кратки.
С пеещи палатки и с клоуни, накацали отгоре.
И слънце - накривило горещата си шапка.

Отново бях дете, отново нямах минало…
Ти бе съседското момиче - първата ми обич.
След чаша вино, миришехме на мляко и къпини.
А пържената копърка превърна се във хоби.

В очите ни светът бе шарена играчка,
когато се въртяхме на колелото вдъхновено.
Щом се издигнахме на най-високото, ни спряха
за да се възхитим спокойно на своите имения.

Ти бе царицата на панаира на щастливите!
И аз ти подарих памук от скъпоценна захар.
Нали ще ме обичаш, ако случайно си отидеш?
Дори когато аз си тръгна - нали ще ме почакаш?

Но ние бяхме двама и останахме до времето,
когато замъците рухнаха и звуците избягаха.
Една овца изблея. Едно листо полека седна.
И есента край нас започна да си ляга.

Но твоите очи, от панаира на щастливите,
не тръгнаха след тях - при мене те се спряха.
И може вече никога да няма панаири,
но тяхната царица намери своята стряха.


ХЕЛОУ

Кучето в двора, под мойта тераса,
имаше тъжни очи.
Бяло му беше сърцето обаче
в сивите му гърди.

Рано в росата самичко играеше,
гонеше своята дълга опашка.
После посрещаше и радостно лаеше
хората, които се плашеха…

Бяха го били, но то бе щастливо
от въздуха и от водата.
Имаше всичко, на всичко се радваше.
А вечер заспиваше само в тревата.

Кучето в двора, под мойта тераса,
получи накрая човешка отплата.
Вчера дойде един с пушка и някак
нехайно го гръмна в главата.

То изскимтя като дете учудено
и се повлече от болка по двора.
Хората гледаха и високо обсъждаха,
че кучетата не са хора…

Така то си тръгна и дано е щастливо
в рая си кучешки, там отгоре.
Защото има късмета красиво
да обича не друго, а хората…