КОГАТО ЛЮБОВТА ТЕ ПОВИКА
превод: Ваня Ангелова
In memoriam Найдан Стоянович
КОГАТО ЛЮБОВТА ТЕ ПОВИКА
Виждаш очите на любовта,
които зоват да се приближиш към тях,
ала ти не се помръдваш от мястото си,
да не би да направиш и крачка
и да се разстроиш от търсенето на чуждата болка,
болка от любов.
Докато те кани
да почакате заедно изгрева,
усещаш трептенето й,
а мислите ти растат в нея.
И колкото повече ти помага да едрееш,
толкова повече те разклаща отвътре.
Когато любовта те повика, последвай я,
без значение колко са бързи
и стръмни нейните пътища!
Когато се понесеш на крилете й,
предай й всичко свое, макар че мечът,
скрит в перата й, може да те рани!
Когато ти говори, довери й се,
въпреки че гласът й
може да превърне в пепелище твоите сънища,
както севернякът опустошава равнината!
Ако позволиш на любовта да те короняса,
може и на кръст да те разпъне!
Обичам и пропадам в любовта си дълбоко,
като комета, която се руши, изгаряйки.
ПРЕД ПЛЕВЕНСКАТА ПАНОРАМА
Светлина над Панорамата…
Тя е събрала в себе си всички видове изкуства.
На снимките са изобразени
велики герои -
Плевен се противопостави на тюрбана!…
Видях ранените си
гърди, а край нас
стоеше непознат човек
и ме гледаше в очите.
Този непознат човек беше
хладната ми мисъл,
останала в мрака недоизречена…
Застреляха ме насън,
за да убият копнежа
по акварелите на твоя смях.
Казвам ти…
Надпявам изгрева над този град.
И защитеното в зениците ти небе.
Говоря ти
чрез свободата,
преобладаваща в косите ти
заедно със звездите
и твоите имена…
В мен страстите на всички векове се борят.
Идват героите от Господния гроб
в своите знамения, където горят кандилата,
с тежки мечове в полунощ.
25.12.2015 г.
ТАЙНИТЕ НА ПЛОВДИВСКИЯ ЦЪФТЕЖ
Умих лицето си в райска Марица.
Избърсах го в скута на родното слънце,
надвиснало над амфитеатъра.
Не знаех дали градът ще се спусне
от облака към мен,
или от утробата ми в небето расте.
Вече ни носи под мишниците си
пътят, който не оставя следа.
Отровният дъжд на вечния Рим
лакомо ни хапе.
Над бръснатите ни глави
стърчат върховете плешиви.
Нозете ми сричат думи,
осветяващи изписания ми път.
Крачиш в посока на висотата си,
а възвишената любов
е единственото възможно направление.
Под този град
откривам прекрасен град.
Докосва ме древна тъга.
Звуците осветяват
всяка капка зора.
Разлиствам мускулите на спомените от разстояние
и преброявам венчелистчетата на все още уморената трева.
Тогава те търся - в себе си и в теб -
без всякакъв смисъл и без реално желание.
Вдигам ръката си и чувствам
как въздухът се изпълва с теб.
Поглеждам нагоре -
отвисоко ми се усмихва зеленикавият пламък.
Отворих ноздрите си -
заедно с аромата си
ти се настани в мен.
Бясно тракат релсите на влака,
и не мога да разбера
каква е тайната за този пловдивски цъфтеж.
24.12.2015 г.
ТЕБЕ, ГРАД, БОГ Е СЪТВОРИЛ
На Ваня Ангелова
Гледам те, град, който цъфтиш под слънцето
прекрасен, обрасъл с цветя,
горд
под резервата Арбанаси.
На сърцето на камъка здраво е стъпил
образът на твоята помъдряла Янтра.
О, град, който под слънцето растеш,
огласен от вековете:
„Много кръв е дадена, за да порасте стъблото ти!”
И столетия под слънцето да цъфти!
Свободно из теб,
Републико Велико Търново,
се разхождам!
Нека чудесните звук и светлина
по пътя на звездното небе
топло и невинно
в душите на търновци да блестят.
Ти си светлина, град, в дъха на зениците,
а твоят Царевец е знак за подарената свобода.
Погледни ме, слънце, за да видя реалността!
Не ме изпращай - дай ми шанс за спасение!
И пътя към тайните и към зеницата на окото ти
да те събуди от съня.
Тебе, град, Бог е сътворил,
докато е бил изключително зает с нечия радост.
В тебе всичко, което отлежава,
е пропито със смисъл.
На устните ви има една линия,
която докосва вашите сънища.
Извива се и чезне там,
където е най-нежна,
където водата се разклаща и светлината блести
в една горчива и сладка капка на устните,
като ключ от кръвта в тайните над всички тайни.
27.12.2015 г.
ПРЕСТОЛНИ ПЕЙЗАЖИ
Прекарах един прекрасен ден на Витоша,
защото това беше обещаната моя земя.
Стоях тук, на върха на хълма,
и гледах четирите посоки,
които бяха като люлки в очите ми светли…
На тази планина
свободата присъстваше от всички страни.
Отгоре се виждат разклонените облаци…
И мостът над реката се вие като змийска шарка.
Тук съм голям, а гнездото ми е малко…
Безброй реки и полета в него ще се слеят.
На площад „Попа” всичко живо се смее и пее.
Простирам ръце към града и се утешавам.
И аз мога да се усмихна като другите.
Трябва да се възхищавате на всяко нещо,
за да одушевите себе си
и да се издигнете над онези,
които са живели от греховното страдание
и пробудените си желания…
Има наистина много красиви жени по улиците.
Днешната София е пред площад „Невски”.
Един човек съжалява, че не е неин собствен син…
При красотата на новата ера
никой не откъсва миризливо цвете,
нито пише като Онегин писма.
В края на краищата, ако това ви устройва,
наречете този град на себе си, на свободата,
за да не се случи просто да останем без нея.
Това не е град за стари хора. Младите
са един на друг в прегръдките си -
на дървото за птици…
…О, мъдреци, в светлината на Божия пламък
бъдете учители на песента на душата ми!
Пречупете я с желание, болезнено,
за звяра при убийството на вечността!
Тя не знае коя е; поведете мен, невинния,
към лукавството на безконечността…
Този, който има мъдрост,
не може да даде такава на онзи, който няма…
Мъдростта извира от душата; тя е неизмерима.
И доказателството е: „Расте, но не старее!”
Свободен град, по чиито улици вървя,
довека ще те славя, както в този миг,
и твоите полета, окичени с цветя,
в които пасат копринените ти стада.
31.12.2015 г.
ПРЕД СТАРИЯ ДОМ
На Ваня Ангелова
Върви след Искър с дните под ръка.
Очите й се реят, пълни с младост.
Брегът Червен разнася й смеха
и буди сутрин бодрата й радост.
Пред къщата на нейния баща
корона разпростира горда дюля.
От слънцето лъчи й завеща
ветрецът, който вейките й брули.
В простора блеят хиляди стада.
Запяват в зноя пладващи овчари.
Ехтят звънци за конски впряг в града.
И кладенче бълбука зад дувара.
Примигна паметта със стон стаен.
Копнежите сърцето с вик разбуди.
От тези дни не е останал ден…
В гърдите няма спомен от заблуда.
Изгони рая времето от мен.
Дъха на дюля само не прокуди.
06.01.2016 г.
В РИЛСКИЯ МАНАСТИР
Иван Рилски изправи глава.
На живота написа заглавие.
Въжделени, велики слова,
възкресяващи теб, Православие!…
Храм, строен от небе и звезди…
Радостта се завръща с веселие,
та народът гнездо да гнезди,
да полага темел връз темели.
На върха на могъщия хълм
се разсейва в бърдата мъглата.
Не с очи да погледнеме, с ум -
долината на всички позната!
Накъдето натегне везната!
Османлии горяха му прага,
но тешаха го в скръб синове.
Насъбрана в зениците влага
дъщерите нещастни зове.
За душите да имаме грижа!
И от кръв да посееме кръв!
Нека в нас тя свободно се движи,
като трепет, възторжен и пръв,
като дар в наниз стар да се ниже,
като пъпна несрязана връв.
08.01.2016 г.
ПЕСЕНТА НА ЧЕРНО МОРЕ
Защо прелива Черното море?
Измива песен Зевсовия храм.
В привиден друм вървя. Тъма оре
зад мене пътя, в който бродя сам.
Несебър византийски заискри
на слънцето в усмивката лъчиста.
Пред мене хубостта му се разкри -
изящна бяла перла сред мъниста.
От Китен до Балчик и до Бургас
за теб събирам миди и рапани.
Бъбриви чайки в здрача снимам аз
и църкви в Аполония, вкопани.
Когато се завърна вечерта,
загадъчните тайни заключете
за сумрачните доби на нощта!
И нека с песен ме приспи морето!
13.01.2016 г.
