Ангел Рачев

КУКУВИЧЕ ДЕТСТВО

Когато се родих, не бях детина,
а босо пиле в чуждото гнездо.
Дръвчето ме облече в зелена перушина.
То беше моят роден крехък дом.
И сгушено в хладната му пазва,
живях като листо сиротно,
без нежност и любов - напразно
живях и свой, и чужд живот.
А птиците ми бяха братя и сестри.
Аз бях Небе и Дъжд, и Вятър…
Летях, валях и вярвах на лоши и добри.
Сега съм сам на себе си приятел.
Когато остарях - аз бях дете -
голямо куцо пиле без гнездо -
до Теб.
Ти беше моят роден крехък дом.

ТРЕВА

В твоя сън пониквам вечер,
нищо че оставам малко сам,
но в тебе ще съм нежна вечност
даже мъртъв - знам.
А нощта ще ни изгаря в огън -
моята до твоята душа…
И за първа среща - не за сбогом
ще те чака моята трева…

ЛИСТОПАД

Човекът се ражда и умира
в един единствен изгрев-залез,
оставя белег на разсъмване,
разчупва хляб - стопява мрак…
Човекът е самотен облак -
расте в трева - узрява в цвят,
пониква в сънища за пролет
и отшумява като листопад…

***
Безветрие от ветрове - безвременно от времена.
А колко ветропоказатели посоката ни изкривяват!
Превръщаме се в еднакво изкривени дни,
в еднакво изкривени ветрове.
И без посока ни изпращат
под облаците ни изцъклени еднакво.
От толкова изкуствен вятър
еднакво ставаме изкуствени.
Убиват ни еднакво бавно
еднакво затлъстели ветропоказатели -
Въртят ни в кръг и без посока,
и като водни кръгове потъваме изгубени…
Уеднаквяват ни душите -
еднакво страдаме във такт,
дори еднакво времето ни спират
(като часовника осиротял без време).
Но ето - идва живият ни Вятър -
в жребчето грее гривата на бял вечерник.
Да яхнем вихрогона на думите си,
(дори към слънцето, дори към пропастта).
Напред, самотници! -
конете са самотни - чакат
да не залязва изгрев - а залез да изгрее…
да не отмине живият ни Вятър,
да оплоди сърдечното ни семе,
без никаква юзда и стреме,
за да повее друго - еднакво време,
преди да отшумим, преди да почернеем…