Невена Паскалева

Градът се гушеше под снега. Провирах се по тясна, хрущяща пътечка на тротоара, а от двете ми страни се издигаха преспи. Снежинките скоро накацаха по палтото ми като мушици. После като пеперуди. А накрая ме обвиха като крилете на огромна бяла чапла. Спрях се, вдигнах ръце и огледах преобразената си дреха. „Като Снежната кралица от историята на Андерсен! Къде ми е шейната, да се кача в нея и да отнеса Кай в леденото си кралство?”
После се натъкнах на неразчистен участък и докато газех в трошливите буци, ми мина през ума, че по-скоро съм в Нарния. Отмествам зимата с крака, наоколо цари свежа тишина, а отнякъде ей-сега ще изскочи кентавърът и ще ме пита коя съм.
Тротоарът свърши. На ръба се хлъзнах, размахах ръце, едва се удържах права. От другата страна на улицата, една възрастна жена падна. Пред очите ми се строполи на земята. Пазарската й чанта отхвърча настрани, оранжеви портокали се затъркаляха в снега. Понечих да хукна натам, но видях, че трима души вече са я наобиколили.
- Добре ли сте? - питаше единият.
- Ударихте ли се?
- Можете ли да станете? Да повикаме ли бърза помощ?
- Не, не… добре съм… само малко се натъртих…
- Как не ги чистят тия улици…
- То сега пак е добре, представяш ли си утре каква поледица ще е? Хванете се за мен, госпожо. Боли ли ви някъде?
- Благодаря, младежо. Не, не.
- Дайте, ще ви събера нещата.
Изтрих заснеженото си лице с длан. Мъжете продължаваха да се суетят около жената. Единият я хвана под ръка и се отдалечи с нея по улицата. Явно й бе предложил да я изпрати до дома й.
Пътят ми постепенно ме отведе до Градината на розите. Затрупаният фонтан в центъра приличаше на останка от древна цивилизация. Клоните на дърветата се кръстосваха отгоре му като бели кости. „Точно тук, онова далечно лято… помниш ли?… как гледахме зеленеещите над нас листа и вдъхвахме ухаещия на парфюм въздух. Как се целувахме, а - водата от фонтана ни опръскваше целите…”
По навик бях погледнала към пейките под дърветата. Търсех спомените си. И ги видях!
На една от пейките, точно срещу мен, седяха момче и момиче. Снегът се стелеше над тях и ги обвиваше в пухкавата си дреха. Целуваха се. За миг мернах лицата им под заскрежените шапки - свежи, блестящи, без нито една бръчица.
„Бълнувам ли? Истински ли са? ”
Наблюдавах ги известно време. Мокри капки, като сълзи, блестяха по лицата им. Алените, налети с кръв устни се отделяха за миг, усмихваха се, после пак сливаха червенината си. Не ме забелязваха. Прегръщаха се със заснежените ръкави на шубите, сякаш издигаха ограда между себе си и света.
Извърнах глава и продължих напред.
Тротоарите постепенно се оживиха. Хора, натоварени с пакети, издишваха облачета пара край мен. Кучета подскачаха покрай дърветата, навираха муцуни в снега и теглеха изопнатите ръце на стопаните си. В двора на гимназията група деца крещяха възбудено и се замеряха със снежни топки. Нещо силно ме удари в гърба. Извъртях се. Насреща ми се хилеше малко момченце, на четири-пет годинки. Русата му глава се губеше в огромна пухена качулка. Видях вдигната нагоре синя ръкавица, от която се стичаше полу-разтопен сняг.
- Ей, Мартине! Не замеряй какичката!
Викът на таткото в далечината ме накара да се усмихна. На трийсет и четири години такива обръщения истински ме разнежват. Усмихнах се на хлапето.
- Искаш да играем, а?
Наведох се, напълних ръкавицата си със сняг. Оформих малка топка и я запратих напред. Тя се разтроши в рамото на момченцето. То се разкикоти като полудяло. Грабна сняг и го хвърли по мен.
- Уцелих те! Уцелих те!
- Мартине!
Блестящи бели топки летяха из въздуха, разбиваха се в дрехите ни като пръскащи се в безкрая комети.
Размахах пръст срещу детето. Мокрият, студен плат на ръкавиците лепнеше по кожата ми.
- Още трябва да упражняваш стрелбата!
- Извинете, госпожице! - задъханият татко сграбчи детето за ръката - много е палав… все се закача с хората.
- Няма нищо - кимнах му - забавлявах се.
- Чао! - размаха сини пръсти момченцето. Махнах му, после свалих ръкавиците и ги напъхах мокри в джоба на палтото. Потърках измръзналите си длани. „Трябва най-сетне да пробваме с Камен за бебе. Като стана на четирийсет дали още ще ми се играе на снежни топки?”
Продължих нагоре по хълма и след десетина минути насреща ми се изправи побелелият купол на православния храм. Пресякох улицата и тръгнах към високата сграда. Вървях бавно. Взирах се в тесните, дъгоцветни прозорци, лъскавият, гладък камък на стените, устремен като ледена писта към небето. Студът щипеше ръцете ми. Ботушите ми оставяха мокри стъпки в снега.
Спрях се пред масивната дъбова врата и я бутнах напред.
Не се отвори.
Очите ми се разшириха. Натиснах пак бравата.
Нищо.
Огледах се. Наоколо бе пусто. Долепих ухо до дървената повърхност - тишина.
„Какво става?”, помислих объркано.
Отдръпнах се назад. Черната врата внезапно ми заприлича на абаносовата тога на съдия. Арката над нея се смръщи като веждите на прокурор. Неволно се свих. Потръпнах. В този момент чух покашляне. До мен стоеше възрастна жена с прокъсана шуба. Държеше кофа с изгорели свещи.
- Извинете - попитах, - защо е заключена църквата?
- Как защо? Службата свърши и след нея затваряме за един час, за да изчистим. Не знаете ли? Защо не дойдохте по-рано? Помайвате се вие, младите…
И тя затрополи с кофата към близките контейнери за боклук.
Стоях безмълвна. Да, наистина? Защо се въргалях в леглото до десет? И после защо се мотах да търся в нета пейзажи за коледната ми картина…
Напрегнатото ми лице внезапно се отпусна. Коледната картина…
Огледах се. Жълтите фарове на колите се изливаха сред белотата на деня като златни водопади. На отсрещния тротоар, сред нашарената с блестящи капки мъгла, един старец ситнеше приведен към светофара. Сякаш хиляди невидими ръце стояха протегнати към него, готови да му помогнат, ако се подхлъзне. А тези двамата, мъжът и жената, които вървяха прегърнати зад него - какъв беше този светещ ореол над тях? Отпечатък на любовта им във вечността ли? А виковете на двете деца, тичащи срещу тях откъм кръстовището: „Ще се пускаме ли с шейната, тате?”- те не се ли разтваряха във водопадите от светлина като звън на камбани, почитащи чудото на Сътворението?
Снежинките се въртяха над мен, докосваха се, сплитаха меките си пръстчета. Протегнах зачервената си ръка и едно бяло късче от Рая падна върху дланта ми. Наблюдавах го как се разтапя върху кожата и съвършенството му се слива с кръвта ми.

Усмихнах се. Зад мен вратата на храма тихо се отвори.