слово за представянето на „Хасковци от миналото”

Йордан Нанчев

Здравейте!

Благодаря ви, че сте тук! Надявам се дошли всички не по задължение, а по своя воля и от интерес към това представяне.

Обикновено преди началото на такива събрания се обявява кои са присъстващите важни гости. За мене обаче вие всички сте еднакво важни и затова може би сега би трябвало да кажа кои не присъстват.

Не присъстват тези, които не се интересуват и нямат отношение към историята на Хасково. Които не обичат своя град и имат други грижи, други проблеми. И те очевидно не са за пред хората.

Няма да изреждам сега имената и службите, които тези хора официално заемат в културните и нетолкова културни йерархии. Вие ги знаете.

Няма ги и медиите.

Нека да се надяваме обаче, че това отсъствие е израз по-скоро на, как да кажа, едно специално отношение към мене самия, а не толкова към книгата и въобще към миналото на Хасково, което би било наистина тъжно и тревожно.

Или пък отсъствието все пак се дължи само на това, че тези историци, писатели и председатели, които не присъстват, не са били изрично поканени.

В този случай вината е изцяло моя, защото аз наистина не съм си позволявал да настоявам пред никого да присъства. Не защото не ви уважавам, а точно обратното.

И защото уважавам правото на личен избор. Има ли смисъл да каниш някого, който сам не желае да дойде или не се интересува.

Впрочем не само сега, аз и друг път не съм калесвал никого за подобни представяния през последните години, защото и самият аз вече се чувствам повече гост отколкото домакин. Не винаги желан гост при това.

Не казвам, че някога съм бил репресиран обаче. Напротив - имаше едни пет-шест години от 1987-88 до 1993-94 година, когато имах идеални условия за работа.

И тогава може и да съм канил този или онзи. Репресирани след това бяха по-скоро заниманията ми, резултатите - реалните и възможните резултати от моята работа.

И то най-вече резултатите, които биха били от обща полза, а не толкова лично моите. Говорил съм друг път за това, няма да се повтарям. Пък и сигурно пак сам съм си бил виновен…

А сега след този нетолкова оптимистичен увод, адресиран колкото към аудиторията, толкова повече към „арменския поп”, да преминем към самото представяне.

За да не губим време в напразни импровизации, колкото и да са забавни те напоследък, написал съм си няколко страници, които ще ви прочета, за да си свършим все пак работата.

Ще започна с това, че историята на тези „Хасковци от миналото” е донякъде описана в предисловието към книгата. И ще продължа като призная, че сякаш никога не ми е било на сърце издаването на тази книга, която днес ни е събрала.

Не че не я ценя колкото и останалите, но тя все пак е някак встрани от любимите ми занимания.

Това впрочем на времето не беше и книга, а набор от разхвърляни записки, които в края на 80-те години на миналия век някой донесе в Литературния музей и ми ги предложи за закупуване.

Взех ги естествено, както много други неща, свързани най-вече, но не само с литературната и културната история, а и въобще с миналото.

Не отказвах нищо от този род. Пък и на мене не ми отказваха пари от Общината за такива работи - книги, ръкописи, писма, вещи, снимки, вестници, списания…

Прегледах ги набързо, опитах се да ги чета, но това се оказа не толкова приятна работа.

Почеркът не беше особено четлив, не личеше кое е началото, има ли връзка между различните части…

И най-важното - нямаха автор! Спомените бяха неподписани. Прибрах ги в хранилището и вече не дойде ред да ги потърся. После се случиха други неприятни работи и трябваше да напусна музея против волята си.

Междувременно тогава Общинският съвет решил да закрие Литературния музей и така в самото начало на 2000 година той бил най-после закрит.

Казвам „най-после”, защото преди това имаше и други опити. Все по „политически причини”, както кметът Георги Иванов отговорил на въпроса на Никола Инджов „Защо закрихте Литературния музей?”. Не съм бил свидетел на този техен разговор, излъчван по Националното радио. Нито на закриването. Научих за тях по-късно.

С един мой приятел, който тогава още работеше в Историческия музей и имаше ключ за някак набързо опразнената сграда, влязохме да видим какво е останало.

Поразрових тук-там из купчините отпадъци, оставени за изхвърляне от евентуалните нови приобретатели и така онези вече забравени, пожълтели още повече от времето листчета, се оказаха отново в ръцете ми.

Събрах от пода в стаите и от мазето още някои неща, оказали се непотребни за другите и си тръгнахме.

Отново минаха години, които ме отдалечаваха от литературата, но тогава поне имах редовна работа и средства за препитание.

През 2007 година обаче трябваше волю-неволю да стана адвокат. Оттогава, а може да се каже и досега, общо взето нямам платена работа.

А когато човек няма възможност да удовлетворява своите материални потребности, защото това не зависи единствено от него, не му остава друго освен да се задоволява само с духовните, които си са чисто негова работа.

А пък аз имах и опита от онези години, когато работех в Литературния музей. Написах доста статии оттогава, подготвих дисертацията си, издадох с помощта на спонсори и книги - почти колкото Иван Енчев, който разбира се е недостижим в Хасково.

И ето, че една зима преди няколко години, докато боледувах от грип вкъщи и се чудех с какво да се занимавам, за да не мисля за болестта, започнах да дешифрирам и да набирам на компютъра тези записки.

Подредих ги някак, номерирах страниците, изчетох ги и чак тогава осъзнах, че те представляват уникален извор на сведения за един почти непознат период от миналото на нашия град.

Казвам „уникален извор”, защото наистина досега не знам за друг подобен източник от онова време.

Някой бил казал на Тодор Кръшков, който беше започнал да публикува текстовете в „Haskovo.net”, че в Историческия музей вече знаели, имали такива записки и даже ги били напечатали. „Какво толкова ми ги хвалиш!”- искаше да ми каже той по всяка вероятност.

Но ако за него като професионален журналист, когото аз особено ценя, това е допустимо и разбираемо, за човек, който е „специалист” и има претенции за учен е некоректно и срамно, защото спомените на бай Коста Арнаудов, публикувани в първия том на музейните известия, се отнасят за много по-късен период от историята на Хасково, а тези ни връщат в първите две десетилетия след Освобождението.

Период, за който почти не е писано, а и се знаеше много малко и да не кажа нищо.

От такъв род са и спомените на покойния Тодор Коларов, издадени през кметуването на Георги Иванов, но те пък визират чак края на тридесетте и началото на четиридесетте години на миналия век, защото авторът им е роден през 1933 година.

И като заговорихме за писанията, свързани с миналото на Хасково, нека да отбележим, че нашият град вече има своята писана история.

И то в два тома - от древността до 1912 година и от 1912-та до 1945 година.

Има и отделна книга с „бележки за културния живот в Хасково” от 1945 до 1989 година, която също е своеобразна история на близкото минало, за което мнозина сякаш все още се страхуват да пишат.

А защо първият том на споменатата хасковска история е „от древността до 1912 година”, а не да речем от древността до Освобождението, е любопитно да се попита и да се отговори.

Но нека да не навлизаме сега в тези деликатни подробности.

След като излезе този първи том, написах статия /Новинар юг, № 279, 30 ноември 1996/, в която си позволих да цитирам предговора и да посоча някои пропуски в него, които определях като „пропуснат щрих от историята на хасковската история”.

В този предговор, подписан „От редакционната колегия”, членове на която са Васил Гюзелев, Велко Тонев, Димитър Саздов и пр., се твърди, че „още през 1937 година Общинският съвет учредява специален „Фонд за написване на историята на Хасково”.

Но история така и не била написана.

Посочва се също така, че преди това Георги Стоилов публикувал своето съчинение „Освобождението на Хасково”, а по-късно Иван Добрев бил „обнародвал „Принос към историята на града”, където бил „събран и систематизиран богат фактически материал”, но те разглеждали „само отделни събития и явления от историята”.

„Ценни данни” се съдържали и в изследването на Васил Кънчов „Хасково и Узунджово”/1904/, на „археолога Иван Велков „Нови могилни находки” и „Новооткрити старини” /1929/”, както и в „публикацията на Ив. Димитров „Имало ли е старо селище край Хасково”/1929/”.

И това, заедно с по-късните изследвания на Димчо Аладжов, Златка Баева, Георги Граматиков и Недялко Димов и „редица други музейни работници” било всичко.

Тези иначе авторитетни учени за съжаление очевидно не са били чели тогава статията на Петър Сиротов „Интересите на Тома Измирлиев към историята на Хасково” /в. „Хасковска трибуна” от 1 октомври 1970/, където авторът прозорливо пише: „Не трябва да забравяме, че Тома Измирлиев владееше добре турски език и правеше преводи от турски. Това донякъде го беше увлякло да се заеме да пише история на Хасково. Ровеше се из стари архиви и турски документи, разпитваше граждани. Плод на неговата изследователска работа е публикацията през 1929 година на първите кметове на Хасково след Освобождението… Макар да не можа да осъществи своите планове в тази област, ние трябва да го считаме като един от първите радетели за написване историята на града”.

В брой 1641 от 21 януари 1933 година на в. „Утринна поща” пък, под недвусмисленото заглавие „Историята на гр. Хасково”, ще прочетем: „Сегашният кмет г-н Иван Мишков е първият, който се заинтересува от тоя въпрос. Той пръв прокара в бюджета, макар и твърде незначителни кредити за историята на град Хасково. От две години работим и проучваме материалите”… Автор на тая и други статии, третиращи миналото на нашия град, е бившият учител Ахмед Шукриев.

Интересен и неназован източник в този смисъл се оказва и книгата на Любомир Дойчев „Левски в светлина”, издадена през 1943 година.

В нея, наред с другите статии е поместено и изследването на Иван Добрев „Апостолът Васил Левски в Хасково”, а в обяснителните бележки накрая има снимка на този автор и негова биография, която завършва така:

„Убеден твърдо, че за да се обикне родния град и да се стане добър негов гражданин, а оттук такъв и на държавата, между другото е необходимо да се познава миналото на тоя град, той се заема с написването на документална история на „Град Хасково до 1878 г.”, която довършва през 1942 година след петгодишна работа върху нея. Обаче поради липса на средства, книгата му стои неиздадена”.

Какво излиза тогава?

Значи не става дума само за „отделни събития и явления от историята на града”, както пишат маститите учени в споменатия предговор. А именно за цялостна история на Хасково до Освобождението.

За съдбата на този ръкопис беше вече писано във в. „Кръг”/№ 11 от 7-20 ноември 1991 година/ и няма да го преразказвам. В книгата ми „Хасковския Игнис - спомени за Делчо Василев” /София, 2017/ пък има цяла глава посветена на тази тема.

И като стана дума сега за Делчо Василев, логично е да направим нова връзка с „Хасковци от миналото”, книгата за която сме се събрали, защото именно докато пишех за този репресиран от комунистическата местна власт, забранен и забравен хасковски интелектуалец, попаднах на следния текст:

„…Подтикнат от горещото желание да подпомогна с нещо младия, но даровит и с голяма ерудиция хасковски историк Иван Добрев, аз натоварих големия си приятел и културен съратник бай Тодор Минчев Българов, зет на стария главен учител в Хасково Иван Боев, да напише един обемист очерк за старите чорбаджийски родове в нашия град, по който въпрос той имаше обширна подготовка.

Тоя очерк възнамерявах да предложа на Иван Добрев, за да го използва основно при написване историята на град Хасково.

За моя безкрайна радост бай Тодор Минчев Българов се отзова с радост на предложението ми и не мина много време, когато получих от бай Тодора, който живееше със семейството си в Лъджене (сега Велинград) към 150-200 канцеларски листа, изписани с мастило от двете страни, където бяха майсторски изобразени почти всички стари чорбаджийски родове в Хасково, които бай Тодор отлично е опознал.

Но какво излезе по-нататък? Тъмните сили на мракобесието, които бяха решили чрез монтиран процес да ме хвърлят в затвора, заради моето свободолюбие, нахлуха като хуни в старата ми родна къща, предвождани от пом. началника на ДС - Хасково, Марин Мишков, за да извършат обиск, и напълниха няколко чувала с мои писма, книги, портрети, ръкописи, и ги натовариха на автомобила, с който ме и отведоха в МВР.

Така добре си спомням, че когато се докопаха до ръкописа на бай Тодор Минчев и ме запитаха какво представлява, аз им обясних, че това е част от бъдещата история на град Хасково и че ръкописът не е мой, а на еди-кого си и поради това не трябва да го вземат. Но проклетият Мишков, свикнал само да командва, отсече категорично:

- Всичко, което се намира в твоите архиви е твоя собственост, бай Делчо, и ние имаме право да го проверим. Един ден, ако си жив и здрав, ще можеш да си го потърсиш.

Тридесет години вече минаха оттогаз, но иззетите ми ценни ръкописи, в това число и тия на бай Тодора, ги няма нийде-никъде…

Разбира се, че направих редица постъпки и оплаквания, за да ми се върнат иззетите при обиска мои ценни ръкописи, портрети и писма, но навсякъде ударих на камък.

И затова имам право да считам, че тия неща са ми ограбени, защото след обиска не ми бе даден никакъв протокол с подпис на отговорно лице, където да бъдат поименно изброени иззетите материали.

И затова имам основателното подозрение, че „крадецът” или „крадците” един ден, когато и мене няма да ме има на тоя свят, а бай Тодор отдавна е починал, ще се обявят за автори на задигнатите ръкописи, подменяйки само заглавията им.

Такъв е светът, уви!”.

Едва тогава отново се върнах към тези записани спомени за Хасково и хасковци от миналото, които вече бях дешифрирал и имах като файл в компютъра си.

Не твърдях, а и сега не мога категорично да твърдя, че те са същите, за които пише Д. Василев и че авторът им е Тодор Минчев Българов, но почти съм сигурен, че е така.

Но и да не е, то със сигурност може да се каже, че те наистина са част от историята на град Хасково. И то важна част, непозната до днес и непроучена от никого.

Бих казал дори, че те могат да бъдат поставени редом до „Миналото” на Стоян Заимов и много по-късно издадената книга „Цената на свободата” от Теофана Златарова.

Защото са разкази на очевидец, разкази от първа ръка, както се казва.

И то написани от човек с неоспорима дарба на разказвач, с вроден талант и чувство за хумор, но и с чувство на дълг към миналото на родния град, с мисъл за значимостта на историческото познание.

Разказвах не един път тяхната история по-скоро като поука от онова минало, с което уж се бяхме разделили. Нямах излишни пари за нещо повече.

Но съвсем неочаквано поетът и бизнесменът Хубен Стефанов ме поощри да ги издам в книга. Той обеща и заплати предпечатната подготовка.

После г-н Димитър Шалапатов ми предложи да кандидатствам за пари по общинската програма „Културни инициативи”.

И ето я книгата.

Благодарности на тях двамата, както и на членовете на комисията, одобрила проекта!

От мое име, а надявам се и от името на читателите, на хасковците от настоящето и от бъдещето, които ще разгръщат тази книга, за да научат повече за своя град и за предците си, за своите корени.

Да научат и да се поучат, какъвто всъщност е и смисълът и на историята, и на литературата.

Добре, само че ти не ни каза почти нищо за съдържанието на самата книга, ще ме репликира някой, за това кои и какви са тези „хасковци от миналото”.

Да,така е. Но някои от вас вече я имат и могат да си я прочетат сами. Защо да ви лишавам от това удоволствие.

А който я няма, нека да си я купи сега. При това с отстъпка. Само за десет лева. А който като мене няма пари, може да я прочете в библиотеката.

Благодаря за вниманието!

Хасково
29 ноември 2018 година