Людмила Шаменкова

превод: Тихомир Йорданов

Малко бяха колите в този ранен час. Километражът показваше деветдесет. Зоя помоли да не бързат, скоростта я плашеше.
Рудолф седеше като скован, здраво стиснал кормилото в ръце с кожени ръкавици. Радарът писна: предупреждаваше за притаилите се нейде в храстите катаджии. Рудолф намали скоростта и изпсува: на пътя лежеше труп на премазана котка. Зоя се извърна и с пресекващ глас каза:
- Май гъбите вече са поникнали…
Рудолф замълча. С котките, тези странни създания, имащи връзка с другия свят, той бе в напрегнати отношения. Съвсем наскоро беше се убедил в способността им да притичват напреки на съдбата си. И откъде се бяха взели те точно когато той водеше Верка по тъмните улички към родилния дом, който се намираше на съседна улица и те решиха да отидат до там пеш, понеже нямаше силни родилни напъни, но Верка се боеше, че ще започнат. Тя вървеше, прихванала корема си, а той я държеше за ръка. От време на време котки пресичаха пътя им. На Рудолф това не му харесваше - глупава поличба. В същата нощ им се роди син с тегло три килограма и шестстотин грама. Но Верка се измъчваше от мастит. И ето сега тази мършава котка предвещаваше нещо лошо. Или пък беше иначе - лошите мисли докарват лошите работи. Фактът и следствието си разменят местата.
- Колко ли убити котки и кучета се валят по пътищата - каза Зоя. - Едни загиват по невнимание, а други от шантави шофьори.
- Млъкни! - пресече я Рудолф.
Колата, подскачайки през дупките на още недостроения път, приближаваше вече тухлената постройка. Мястото е оградено с мрежа, насаждения няма, наблизо са струпани куп строителни отпадъци, в корито за пране - изсъхнал цемент.
Рудолф се изкачва по стъпалата, отваря вратата. Къщата е неотоплена и Зоя се преструва, че й е студено, леко потраква зъби. Рудолф незабавно се заема да разпали камината.
- Господи! Погледни колко е хубаво тука! Виж, капчици смола са замръзнали по дъските на стената. Като лунички по лице…
- Дявол да ме вземе! - прокле се тя сама. - Какви ги говоря?
С лунички беше Нейното лице.
- А камината - продължи тя, отвличайки вниманието на Рудолф от смолата по стените.- Колко е хубаво да гледаш горящия огън!
Тя знаеше, че говори натруфено, но не можеше да престане. И виждаше как устните на Рудолф, всякога подвижни, нервно потръпват.
Обстановката трябваше да се разведри, а тя да се заеме с приготвяне на обяда.
Седнаха край масата. Рудолф й поднесе чиния с нарязан хляб. Красива чиния: амурчета в облаци държат в пухкавите си ръчици - едното лък с напъната стрела, другото е надуло бузи, свири с извит рог. Тези чинии са спомен от Нея. Не трябва да ги гледа.
Тя е била страстен колекционер и където и да са ходили с Рудолф: в Сирия, в Испания, в Германия - купувала е изделия от порцелан и особено чинии за окачване по стени.
„Нима ще се наложи да живеем тримата?”
Тази мисъл прониза мозъка й при гледката на чиниите с амурчетата. Вече година е минала, откак Нея я няма. Нима те нямат право…
Петнайсетте години разлика изиграха съдбоносната си роля. Аз влязох в дома им, за да занимавам сина им по руски език. Тя не се досещаше, че брилянтовите обеци на ушите ми са подарък от Рудолф. Той бе последният ми шанс и аз не исках да го пропусна. Тя, разбира се, се досещаше, но си даваше вид, че нищо не се случва. В дома им има безукорен ред, винаги колосана покривка, вкусно печено на красива чиния. Но на чиниите им се случваше понякога и нещо такова - Тя да ги снеме от стените, за да ги прасне на пода. Отломките се пръсваха навсякъде, скърцаха под краката й, а Тя дори не се опитва да ги помете.
Представях си как Тя, бедната, си дава вид на нищо неподозираща жена. Беше от породата на „честна пионерска” и за Нея двуличието бе непоносимо. Но по-тягостно бе предателството на сина, той всичко забелязваше, но не искаше да я подкрепи.
Тялото й, обезформено след скачането й от петия етаж, бе забелязано от съседите. Когато „бързата помощ” пристигна, тя още дишаше. Обезумелият Рудолф плачеше над нея, повтаряйки: „Защо го направи?”
Тя умря, без да дойде в съзнание. В болничната морга ковчегът бе сложен на желязна подставка. Зоя се криеше зад гърбовете на дошлите изпращачи и не можеше да отвърне очи от големите, като натъпкани с вата ръце. Лицето бе строго, устните стиснати. Тя не прощаваше.
Поменът бе особено тежък. Лъжата придобиваше вселенски мащаб. Наложи се да лъжат пред гостите, че Верка е умряла от сърдечен пристъп. Но като гледаше събралите се, Зоя разбираше, че всички знаят истината. От различни места на масата се долавяха реплики, нямащи отношение към покойницата. Гостите се досещаха, че всяка дума ще е обвинение към „престъпницата”, погубила живота на прекрасен човек. Отстъпчивост, доброта… Зоя изпиваше чаша подир чаша, искрите от обеците й падаха във виното като сълзи.
Най-сетне започнаха да се разотиват. Рудолф лекичко ги потупваше по раменете, ускоряваше отиването им.
- Напразно сте лъгали - каза синът на прощаване. - Шило в торба не стои.
- Да, не стои… - съгласи се Рудолф и погледна Зоя.
- Зная какво си мислите - с несвой глас рече Зоя. - Не Тя, аз трябваше да умра. Но аз и така не съм жива. Гробът е в душата ми…
И се разплака, подпря се на стената - да намери опора.
Рудолф я отдръпна и я положи в леглото.
Утрото е за това - да слага нещата в ред.
Рудолф пиеше кафето си. Ръкавите на халата му бяха запретнати, от пръстите на голите му крака висяха чехлите.
- Искаш ли кафе? - попита я той.
- Най-сетне двете гълъбчета получиха свободата си! - язвително каза тя.
- Не ставай смахната! - рязко й отвърна той.
- Пий кафе, отглеждай ягодки… Сякаш нищо не е било - мрънкаше Зоя, сядайки до него.
- Престани! - кресна той. - Какво предлагаш?
- Не знам - отдръпна се, вперила поглед в тавана.
Рудолф седеше като вкаменен. Единият чехъл на крака му се люлееше.

Вилата, замислена като обител на покоя, никак не искаше да се приспособи към стопаните си. Точно обратното - държеше се като подкрепа на миналото, макар че нищо в нея не напомняше за нечия вина.
И само денят - с мъртвата котка, с луничките по стената, с ангелчетата по чиниите преобърнаха предназначението на къщата да бъде дом на покоя.
В понеделник сутринта те си заминаха. На това място, където беше премазаната котка, беше чисто и гладко.