Димитър Хаджитодоров

Мечтата да попадна на две загадъчни места в София се зароди в мен през първите ученически години. Подсказаха я приятелите ми, Боре и Тони. Те бяха най-малките в големия им дом, но усвояваха мигом всяка дочута информация и ме учудваха с познанията си.

Бляновете ми започнаха в стаята, където Тони спеше. Той и Боре ме поканиха да вляза вътре с тайнствен вид. На леглото лежеше цветна папка, украсена с пищна рисунка на крепост и рицари. Без да ми обяснява нещо, Тони разтвори кориците и аз застинах в изумление.

Пред очите ми израсна сгъваем картонен замък, обилно украсен с флагове и отбранителни съоръжения. По кулите и между бойниците стояха величествени рицари, опряни на мечовете и на дълги копия и гледаха непоколебимо през процепите на шлемовете.

Дами, с богати костюми, надничаха от прозорците или се разхождаха в двора. Пажове - тръбачи и слуги - разнообразяваха обстановката. Всичко бе подредено в пъстра релефна картина, която предизвика неизказания ми възторг.

Боре и Тони се наслаждаваха на удивлението ми минута-две, после започнаха да обясняват отделните детайли. Бях толкова слисан, че едва запомнях всичко. Чувствах се въвлечен в малка приказка, за която не бях подготвен.

- Представяш ли си, да живееш на такова място!?… - каза многозначително Тони.

- Или да се хванеш на бас с някого, че за минута - две ще построиш рицарски замък?! - изгледа ме интригуващо Боре.

Не можех да си представя и нищо не ми идваше на ум.

- Скриваш замъка под завивките на леглото, след това викаш човека, с който си сключил баса! - започна да обяснява Боре. - Разхвърляш всичко за минута, като вихрушка, и бързо отваряш папката!…

Ефектът бе толкова поразителен, че аз не намирах думи и само слушах, широко ококорил очи.

Все пак, досетих се да запитам от къде е купена възхитителната игра. Така научих, че някъде в София има чешка книжарница, в която продават демонстрирания замък. Той струваше осем лева, което не ми се видя кой знае колко много.

Споделих възторжено у дома поредното ми желание, но моите родители го посрещнаха сдържано. Баща ми не знаеше нищо за чешката книжарница, а освен това тя не бе на пътя му. Би могъл да узнае къде се намира, каза той уклончиво, след като видя тъжната ми физиономия, но за това се иска известно време…

Мама бе по-конкретна:

- Знаеш ли колко пари са осем лева? Доста неща могат да бъдат напазарувани с тях…

- Това е заплатата ми за един ден - поясни татко. - Значи, трябва да се откажем от нещо през месеца, в който ще придобием замъка…

Такава възможност много не ме уплаши. Помислих, че ще спра да купувам закуски в училище и още същия ден започнах да събирам стотинките, които ми даваха. Седмица по-късно преброих натрупаните монети.

Имах спестен около един лев и реших, че най-късно до два месеца и аз ще бъда притежател на чаровната игра. Не ми идваше на ум, че дотогава тя може да бъде разпродадена…

Докато правех икономии от закуските, се случи събитие, след което узнах за още едно интересно место в града.

Боре и Тони бяха попаднали на книгата „Оцеола” от Майн Рид и ми я препоръчаха горещо. Беше тънко издание, с меки корици и без илюстрации, отпечатано преди войната.

Татко видя романа, когато започнах да го чета, каза че може би съм още малък за Майн Рид, но това бе единствения му коментар. Аз погълнах историята за два дни и се поинтересувах дали не могат да се намерят и други книги от този автор.

Тогава Боре разказа за антикварната книжарница - удивителен обект!, - където се продаваха стари книги. Осведомените ми приятели знаеха точното място на магазина и твърдяха, че виждали интересни неща.

- Ако имаш пари, мога да ти купя „Последният мохикан” - каза Боре. - Страхотна книга!

Не знаех нищо за нея, но при такава авторитетна препоръка нямаше какво да мисля. Извадих стотинките, събирани за замъка от чешката книжарница, и ги преброихме внимателно. Бяха достатъчно. Боре ги прибра делово и обеща веднага да потърси романа.

Два-три дни по-късно „Последният мохикан” бе в ръцете ми, добре запазен, с цветна илюстрация на корицата, изобразяваща волевото лице на млад индианец.

Портретът бе достатъчен, за да ме убеди в правилния избор. Зачетох я с нетърпение, въпреки непонятните разсъждения на автора в началото. По-нататък се появиха главните герои и четивото ставаше все по-увлекателно.

Баща ми видя новата придобивка и запита чия е книгата.

- На Боре, - отговорих с половин уста аз, изплашен, че ще ми се кара, ако разбере за парите от закуските.

- Много дебели романи започнахте да четете! - учуди се той. - Няма ли нещо друго за твоята възраст?…

Предупредих Боре, да не ме издаде случайно, ако стане дума за книгата.

Той се засмя и каза:

- Чети я спокойно и ми я дай когато тръгнем на училище. Ще ти я подаря за рождения ден. Така никой нищо няма да разбере!

Гениалната идея бе осъществена според замисъла и за нея знаеше само Тони.

Четенето на индиански книги ме увлече толкова, че забравих за желанието си да притежавам замъка от чешката книжарница. Две - три години по-късно, една вечер, случайно, спряхме с татко пред осветена витрина в града и той каза:

- Ето я чешката книжарница! Искаш ли да влезем?

Преди да отговоря се изправихме пред щанда, на който бяха изложени няколко сгъваеми комплекта. Единият представляваше джунгла, с ловци, зверове и богата растителност, но другият се оказа нещо неочаквано. Смаяният ми поглед се спря на индиански лагер, с няколко типита. Жителите на селището, в богато украсени носии, бяха събрани пред голям, релефен, стълб.

Излишно бе да се обясняваме. Татко извади портофейла си и делово закупи живописния комплект. Експонатът бе по-евтин от чутата някогашна цена.

Индианският лагер стана известен в квартала, защото по това време замъка на Тони се бе разлепил и нямаше кой да го ремонтира. След като се похвалих пред приятелите си, няколко дни изнасях беседи за живота и обичаите на индианците, прочетени в книгите.

У дома разглеждах многократно удивителното съоръжение, без да ми омръзне, а когато в училище започнахме да рисуваме с акварели, се опитвах да пресъздам фигурите на воините в скицник.

Забавлявах се периодично с мечтаната придобивка до отиването ми в казармата. Когато се завърнах, подарих играчката на мой племенник и повече не я видях. Но книгите, закупени от антикварната книжарница, са в библиотеката ми и когато ги разгръщам, си спомням преживените радости.