В БРЪСНАРНИЦАТА

Стефан Койчев

Дъждът се усилваше. Малкото минувачи по улицата, бързаха да се приберат на сухо или вкъщи. Скоро сумракът щеше да завладее града.
Веска отвърна бавно поглед от прозореца. Нервите й бяха опънати докрай. Погледна се в огледалото. Изтри с кърпа сълзите и остави писмото на шкафчето. Дъщеря й изплакваше за пореден път мъката си. Имейлите й бяха контролирани и пишеше тайно. Вече в трето поредно писмо молеше за помощ майка си. Отделно по телефона… За делата в съда трябваха много средства. Адвокатски хонорари, подкупи… Тaка беше в емирствата от залива. А и не само там… Ръката й неволно посегна към чашата. Празна беше. Грабна с отривисто движение бутилката и я напълни догоре. После я преполови на един дъх. Ракията я поотпусна. Добра беше мускатовата… Взе си дъх. Погледна отново към кехлибарената течност и пресуши чашата. На един дъх, без да замезва. Тежестта в главата й моментално се плъзна надолу и сякаш изтече през краката и. Приседна на стола и си наля тоник. Как можеше да спаси момичето си? Единствено и беше… А внучето, което не бе виждала?
Бяха й останали само двете. След като мъжът й почина. Да, макар и разделени от хиляди километри.
Мира се ожени неочаквано бързо за чуждоземеца. Някак потайно. Без да й го представи. Подозираше, че я беше убеждавал и залъгвал месеци наред. Мира е криела от майка си. Все нощни курсове по информатика… Там ходела след работа. По телефона говореше често с откъслечни фрази, с недомлъвки. Веднъж подочу думи непознати. Сториха й се арабски. Ама като не й се отдаваха езиците, не можеше да каже.
“Хабиби,…. Хабиби”… На въпросите й Мира отговаряше, че с една приятелка си говорели така. Шега… От един филм било.
Та каква излезе “шегата”?
Един ден като отиваше към бръснарницата си Веска срещна Никола. Стар, добър приятел на мъжа й беше. Тираджия. Поразговаряха за това-онова. Тя неочаквано вмъкна:
- А бе, Кольо… Случайно да си чувал думата “Хабиби”? Знаеш ли каква е?
- Скъпа, скъпи значи, Весе. Арабите я ползват. Ти какво? Да не се готвиш за сватба? Абе, майтапя се…
- Не, бе, от един филм го чух, та…
Откъм салона се чу звънчето над входната врата. Вероятно някой клиент. Дръпна завесата на служебното помешение и излезе. Трима клиенти наведнъж. Хората оставиха мокрите чадъри в определения за това кош и сядаха на столовете вече. Приготви кърпите за първия клиент и го настани на стола. После ги затъкна под брадата и зад главата му. Насапуниса го внимателно и се зае с бръснича. Опъна каиша и … Чат, чат, чат… Така й харесваше. Старата технология. Да наточва бръснича с каиш, постарому. Не че нямаше и лазерно наточен, но имаше клиенти, които харесваха точно този начин. Погледна навън отново. Уличните лампи светеха. Вятърът се блъскаше в короните на дърветата. А мислите и сценариите се блъскаха в главата й… Откъде да намери парите? Пет хиляди долара бяха доста пари. Развод бил съгласен да й даде. Но детето… Него не давал. Момиченце беше, Алина. На шест и половина. Не беше го виждала никога наживо. А Веска ги искаше до себе си. И как още? Заедно да си живеят и радват. Ама как да стане?
Беше попитала тук и там. Помоли и Никола. Услужи й с хиляда долара. Обеща й да търси от свои познати. В квартала имаше хора работили или живели в чужбина. Успяла беше донякъде. Измоли с доста усилия пари от познати и някои клиенти. Да, с усилия, но и с доста унижение. От салона изкарваше колкото да покрие нуждите си и оставаше съвсем малко. Липсваха й още около две хиляди долара. Блъскаше си главата денем и нощем. А времето течеше… И все за шишенцето, малкото… За него се хващаше. Ами какво? Като не виждаше изход… помагаше й! Като пийнеше вечер, заспиваше като в пухено гнездо. Унасяше се бързо в сън. Беше й леко. Нямаше въртене в леглото с натрапчиви мисли в главата. А те идваха във вид на сънища. Тревожни сънища, тревожни мисли в главата й. Вече почти две години. Постоянен стрес. Мъкаааа… започна да ги лекува и през деня. Пак с ракия. Самотата също. И нея с мускатовата. Всъщност със самотата беше най-трудно.
Бръсначът в ръката й се плъзгаше бавно по кожата на клиента. Усети леко забавяне и смени наклона. Оставаше само да го пореже. Обичайно ръката й не трепереше. Взе си дълбоко въздух, въздъхна и се заслуша във вица, който си разказваха клиентите. Погледна надолу към работното шкафче… Малкото шишенце беше там. Прииска й се още една глътка. Ама не, въздържа се. Довършваше. Като обслужи и този, тогава. Трябваше… Като балсам й беше. Особено в моментите като в сегашния. Когато в душата й беше като времето навън.
Пръсна лицето на клиента с афтършейф. Дъждът беше спрял. Оставаше един час, докато затвори. После щеше да се прибере отново, да си сипе от кехлибарената, да си направи салатка и да седне пред телевизора. Сама. Отново сама и отново… Работеше машинално, потънала в такива мисли. Не обърна внимание на новия клиент. Усети гърбом, че беше с дете. Чу детски глас. После погледна в огледалото. Беше Русев, старият й учител по математика в гимназията. Какъв хубавец беше тогава, ееей! Преди повече от 30 години. Всички ученички въздишаха по него. Надпреварваха се да вдигат ръка и да се изтъкват колко са подготвени и умни.
Поздравиха се. Детенцето сигурно беше негово внуче. Въртеше в ръцте си пушка-играчка.
Веска никога не се напиваше на работа. Само от време на време й се случваше да пийне, но винаги се контролираше. Този път обаче сякаш нещо, някаква невидима сила я бутна…
- Яааа, каква хубава пушка имаш!
- Пък дядо ми я купи!”
Веска:
- Хубаво. Ами къде е другата ти пушка?
- Аз нямам друга пушка.
- Имаааш, имаш….
Детето гледаше невярващо.
- Дядо, аз имам ли друга пушка?
Преди още да успее Русев да реагира, Веска изтърси:
- Имаш, имаш. Ми тази в гащите ти каква е?
- Как две?
Детето изумено, вдигнало двете си ръце, показа пушката.
- Една имам! Виж! Дядо две пушки ли имам?
- Две са - рече Веска ухилена и намигна на дядото. Момченцето я погледна слисано. Сконфузи се и млъкна.
- Няма нищо, шегувам се - каза Веска. Дядо му, навъсен, не каза нищо. Само изпъшка тежко. После дойде и ред на внука за постригване.
Веска беше майстор в занаята си. Затова салонът й почти никога не оставаше без клиенти. Навремето беше взела решение салонът да бъде бръснарски, а не фризьорски. Мъжете бяха по-малко предирчиви. Не капризничеха като жените. Освен това бяха по- щедри.
А и обслужването при жените отнемаше повече време. Цените…. Ех това беше друга тема… Щеше ли да има толкова постоянни клиенти, ако вземаше скъпо?
Влезе замалко зад завесата и си позволи нова голяма глътка. “Последната ще е за днес”, каза си. Имаше предвид последната в салона… Мускатовата не мирише като другите ракии. Няма да направи впечатление на клиентите.
Докато подстригваше детето, езикът й неочаквано се развърза и изтърси нелепо:
- Ееех, Русев, Русев, и ти остаря, ей! А какъв хубавец беше. Всичките ученички ходехме след теб по улицата. Да те гледаме. Да ти се радваме…. Ама жена ти оставя ли те. Какъв тътри-постал беше.
Двамата останали клиенти я погледнаха слисани. Русев запази самообладание. Промълви само:
- Карай сега… Минало.
Веска усети някакво неудобство и леко сконфузена добави:
- Пардон… Шега бе, Русев. Не ми връзвай кусур!
Вкъщи беше топло, уютно. Хубав апартемент, само че празен. Ех, да бяха двете заедно. Тя и чашата с питието. Седеше в креслото и гледаше телевизора, без да го вижда и слуша. Сълзите не преставаха. “Какъв гаф!? Идиотски…” Погледна навън към осветената и мокра улица… Мислеше на глас. Ами човекът беше работил в Тунис, като учител четири години! Златна възможност да го помоли! От близо две години се беше завърнал. Вече пенсионер. Със сигурност имаше долари. Оплеска нещата!… Беше се провалила. Обиди клиента си. Да поправи някак си станалото!? Няма как да стане… Пуста ракия! Пуста, ама без нея нямаше спасение…
Телефонен звън я сепна рязко и извади от вцепнението. Сигурно беше дъщеря й по това време….