ВСЕЛЕНА ОТ МАКОВЕ

Габриела Панова

ВСЕЛЕНА ОТ МАКОВЕ

виждаш ли шир
полета от макове
силни в простотата си
усещаш ли
излишност на оградите

виждаш ли шир
вселена в очите ми
силни в пъстротата си
усещаш ли
излишност на думите


ПЪТ

Не познавам по-голяма свобода
От пътя
Без начало
Без край
Дълъг път само
И през цялото време
Си точно там
Където трябва
Не ми е потребно да стигам
Дълъг път искам
И да не са пресъхнали селските чешми
Но и да са
Ще превърнем
Всяко кметство в извор
Всяка билка в чай
Раниците си в библиотеки
Ако вървиш до мен
Върви заради пътя
И свободата ще бъде наша
По-дъхава от меко жито
През април


ЕСЕНЕН ЧАЙ

мрежеста пара
се вие над чайника
съобщава-
есента е завряла

налей от сухите
жълти листа
аромата на дъжд
разтопи в тишина

бучки захар не слагай
есента ще се обиди
оби-чай я
каквато е
горчива


ДЪЖДОВНО

Понякога няма дъжд
и реките са слепи.
Облаците скучаят,
а вятърът е погребан.

Тогава аз и ти жънем тишината,
събираме плодовете на любовта,
молим се щъркелите да отлетят.
Време е да подслоним есента.

В килера е заето.
Настаняваме я между нас.
Подухва кичур от косата ми,
а ти прилежно го връщаш на мястото му.

Разпръсвам с длан нападалите
по раменете ти сухи листа.
Стеля тялото си като тежка
утринна мъгла върху твоето.
Отразяват се един в друг погледите ни.

Ето, че заваля.
Понякога има дъжд.
Дъждът е солен,
на кристали.


БЕЗСМЪРТНО

обичам те
човечество
каквото си
раздърпано
и неразбрано
с груби
от бъркане
на бетон
ръце

обичам те
човечество
за всяка книга
която си написало
за всяка тухла
която си поставило
за всяка череша
чиито корени си поливало

обичам те
човечество
когато си свело глава
и в мълчание вървиш
когато с дързост неуморна
търсиш в бурята звезди
когато се бориш
за протокола
когато те разстрелват
те обичам

гладно и босо
човечество
превърнало
луната в слънце
прашинките в път
безнотните вечери в стих

обичам те
човечество
каквото си

без-смърт-но…


ТВОИТЕ СИНИ ОЧИ

години наред живея
между градовете
водена от идея
да създавам спомени
за себе си и другите
безвъзвратно дните
търкулват се
прежда кълбо са
между ноктите на котката
разплитат се нишките
нямам време да си спомням
каквото било е
сред всичките
залези, изгреви
поля и реки
останаха само
твоите сини очи


ВСЯКА ЕСЕН

всяка есен те връща
в сърцето ми
липса натрапчива е
няма ли те със месеци

пилее вятърът листата
под краката ми
пожълтява тротоара
къде си, щом те няма

притихне ли ноември
съвсем изстива чая
и късно е да питам
ще ли ме върне
тази есен в сърцето ти


НИЕ СМЕ

Ние сме плодът закърмен с Преход.
Ние сме тези които чуват, че
едно време е било…а днес не струва.
Не струва да се живее, не струва да се мечтае.
Струва само в касовия бон написаното.

Ние сме тези, които от пелените си още
слушат, че са равни с повитите в други пелени.
Ние сме тези, които един ден разбират,
че дори в пелените равенство няма -
че едните са от злато тъкани, а другите
от вълна на дървени станове.

Ние сме тези, които отстъпват място в градския транспорт
и се надяват, че жестът им ще се признае.
Че ще им се каже - извинявай, плод на Прехода,
че проиграхме нашето бъдеще и твоето настояще,
а сега те пращаме в миналото, за да поправиш нещата,
абдикирайки с отказа си да участваме в промяната.

Ние сме тези, които не искат да учат това, което трябва да се научи.
Ние сме тези, които искат да се научат как да творят.
Ние сме емигранти от утробата.
Ние сме тези, на които пожелават да избягат в чужбина.
Ние сме тези, които вечно пътуват.
Ние сме тези, които спят с куфар под глава
с готовност за бягане защото оставането е срамно.

Защото е трудно и мъчно, а наше е право
да живеем, където сме поникнали.
А ни скубят като плевели и ни засаждат в по-добрата градинa.
В градината с изкуствена почва и много торове,
докато родният хумус бавно червясва.

Ние сме закърмени с млякото на поражението.
Ние растем от семето на примирението.
И ако плодът не пада по-далеч от дървото,
тогава ние няма да чакаме да паднем от дървото,
а ще полетим от клоните му.
Но не за да емигрираме, а за да се борим.
За да каже един ден плодът на плода на Прехода -
НИЕ СМЕ и толкоз.