АНТОН…

Георги Райчев

За Страшимирова е писано много пъти, писаха вече мнозина преди юбилея му, ще пишат и говорят утре други, в деня на юбилея. Аз се обръщам само с няколко думи - бих го направил преди всичко към самия него, но вместо това ще се обърна към другите. Към онези други - много или малцина - за които Страшимиров е преди всичко Антон.

Не мога да не се върна днес едно двадесетилетие назад. В паметта ми стои ул. „Любен Каравелов” и онази малка, ниска двуетажна къщица, в която някой ме въведе пръв път при Антона и приветливата и неизменна спътница в живота - Стефка.

От този ден, може да се каже, бях приет като свой, като брат в общото семейство - не само тяхно, на двамата - но семейството на онази група млади и възрастни хора, които по онова време бяха в списанието и следователно и в къщата им.

Защото Антон винаги е имал не само завидното умение да редактира, но и да бъде глава на семейство над хората, които са се приютявали в даден момент около него.

Какво е било далече преди мене - не знам. По стените имаше прикрепени портрети на видни - от най-видните - македонски дейци, повечето покойници още тогава. На всяка снимка писани най-сърдечни автографи.

От литературата, близка беше паметта за две групи преди нас. При първия „Наш живот”, около 1907 г. - Траянов, Кьорчев, мисля Петко Росен и неколцина други и малко преди нас, в „Наблюдател” - Ст. Руневски, Стаматов и др.

След една седмица бях вече свой човек в семейството. Ето - виждам благата усмивка, черните очи и оредялата къдрава коса на Ил. Ив. Черен, чувам смеха на Никола Янев - „Кольо Подлецът”, както безобидно и с любов, но и от чисто българска мнителност го зовяха всички, защото умееше да обезоръжи и превземе всекиго със сърдечността си.

Там беше останалият от миналото Теодор Траянов, по-после дойде Хр. Ясенов, а малко преди Балканската война в семейството ни се мяркаше вече и Димчо Дебелянов.

Двадесет години са оттогава - колко много труд, разочарования, грижи и лишения, да не кажа глад дори - и все пак Антоновата къща не е била без свое семейство, без група ентусиазирани млади хора.

Мнозина са винили Антона в грешки, и никой не е виждал най-съществения факт: че той е бивал винаги с авангарда на най-предните, пред които е стоял или мрак, или далечни зари. Лесно е да вървиш, когато други са проправили път пред тебе, дори да виждаш грешките им.

И днес, когато доживяхме да празнуваме щастливата му 60-годишнина, аз присъединявам мислите си към онези, за които той е преди всичко Антон, както е за мене, защото вярвам, че и те, като мене, произнасят това име с трогателно умиление, защото е свързано с помрачения ентусиазъм на младините им.

——————————

в. „Съвременник”, г. ІІ, бр. 8, 11.11.1931 г.