ПОМЕН

Димитър Христодоров

През изтеклата година Дружеството на столичните журналисти изгуби скъпи свои членове:

Васил Пасков, бивш председател на дружеството,

Христо п. Стоянов, дългогодишен редактор при Дирекцията на печата и

Никифор Богданов, редактор на следпразничния в. „София”.

И тримата ни напуснаха неочаквано - първите двама с незавършен път, а Богданов - в началото на своя жизнен възход.

Мир на праха им!

*

Както знаем, Васил Пасков работи за дружеството на столичните журналисти с упорита воля да направи от него една професионална организация, годна винаги да се притича на помощ на своите членове при тежка нужда, както и да им осигури с пенсия спокойни старини.

Първите трайни източници на всички основани при дружеството спомагателни фондове се дължат изключително на упорит почин и предприемчивост, с който Пасков се залавяше за работа.

Смъртта го издебна в отлежали сили за спокойна обществена и книжовна дейност. Той се готвеше да продължи на първо място своите вдъхновени фейлетони, които ние бяхме свикнали да четем във в. „Знаме” под псевдонима му Черноризец Храбър.

Затова през късния нощен час срещу 10 септемврий, когато донесоха тялото му от Лъджене-Чепино, където почина, и го оставиха да пренощува в църквата „Св. Седмочисленици”, вместо неговата любезна и добродушна усмивка, на лицето му бяха застинали копнеж за живот и мъка, че напуща своето дело недовършено.

*

Пасков често ми доверяваше мъката си от една своя непредвидливост и обясняваше с нея личната си обществена фаталност.

През март 1924 г., когато Андрей Ляпчев и съмишлениците му решиха да влязат в Демократическия сговор, Пасков напусна в. „Пряпорец” като негов дългогодишен редактор.

Постъпката му най-много изненада Ляпчев, който казал на едно място, че очаквал всеки да го напусне, но не и Пасков, в когото имаше безгранично доверие като способен и волеви човек.

По-късно Пасков мислеше, че направи грешка. Като редактор на „Пряпорец” той смяташе, че със своя примирителен дух и със своето влияние пред Ляпчев щеше да осуети подклажданото тогава партизанско острастяване, което раздели довчерашни другари на два непримирими лагери всред едно настъпващо вече партийно раздробление.

*

Пасков не можа и поради друго едно обстоятелство да продължи една по-активна политическа дейност, каквато почна в първите си години като учител, революционер и привърженик на Петко Каравелов.

На младини той написа една повест и други литературни произведения. С това си въжделение той умря и остави в ръкописи един роман и три-четири пиеси.

Какво обаяние и какъв успех е имал в началото на своята политическа и обществена дейност свидетелствува и съболезнователното писмо на съюза на преображенските братства до семейството на покойния.

В това писмо някогашните въстаници си спомнят с благоговение за своя енергичен и любим председател и задграничен пълномощник.

През  юлий 1903 г. Пасков е председателствувал историческия конгрес на 7 Македоно-одрински таен революционен комитет, състоял се на паметната Петрова нива.

*

Между другари често обичаше да разказва спомени из своята революционна дейност като учител в Битоля.

Веднъж на една другарска вечеря, той ни разказа някои от спомените си из своя затворнически живот в Скопие, където е бил осъден на смърт. На трапезата присъствуваше и сегашният министър на външните работи г-н К. Батолов.

Спомените се отнасяха до един заболял от скоротечна туберкулоза революционер, който половин час преди смъртта си поканил другарите си затворници да си напишат писмата и да ги поставят в дрехата му, за да ги предаде на съответния еснаф, който щял да се погрижи за погребението му.

По стар религиозен обичай турците не претърсват мъртъвците. През революционните борби на Македония телата на умрелите българи в затвора са служили за пренасяне кореспонденцията на умрелите революционери.

В кауша, където лежал Пасков с туберкулозния си другар, бил толкова претъпкан, че през нощта, след като издъхнал болният, затворниците се принудили да го изправят и закрепят в един ъгъл, за да могат всички да легнат на голия под и да се напластят като сардели.

Под впечатлението на силния разказ, който Пасков предаваше с всички впечатления, г-н Батолов се обърна към него и му каза:

- Пасков, нищо досега да не сте написал! Достатъчно е да напишеш само спомените си като революционер, за да обезсмъртиш своето име.

*

Г-н Батолов знаеше и други негови спомени, особено за дружбата му с Дамян Груев и за подвига на македонската жена.

Но уви, Пасков не написа своите спомени. Мислеше, че ще живее още дълго време. Тая година беше определил да ги започне. Но смъртта го изпревари.

Нека не забравяме великия смисъл, който имат думите на Христос, когато е казал на учениците си да бъдат готови, защото не знаят в кой час Бог ще ги повика!

——————————

в. „Вестник на вестниците”, бр. 74, 20.01.1935 г.