Ангел Христов

Представянето на този брой на алманах „Мизия”, орган на Дружеството на писателите в Плевен, е свързано с не съвсем обичаен юбилей - един период от четири десетилетия, откакто съществува писателското сдружение в Плевен, което е причина да бъда едновременно обективен, но и в известна степен субективен, не защото такива са неписаните изисквания, а поради една по-проста причина - част от този неголям период от създаването на дружеството е сцена на едно светоусещане, другата част - през последните почти тридесет години - на друго.

Характерното за плевенските творци и през двете части на този периода е, че те не отстъпиха от своите позиции на личности, защитаваха собствените си позиции на граждани и съзидатели на слово, което се отличава с етичност, вдъхновение, преклонение пред своя народ и родина, лична отговорност и неделимост от земята, която ги е родила, откърмила и превърнала в това, което са.

Четири десетилетия не са много време, но те са тяхното време - на плевенските литературни дейци, на тези, които не само създадоха дружеството, но оставиха дълбоки следи и в националната литературна традиция, втъкаха се в нейната канава и никога не се откъснаха от своя роден край.

Мнозина от тях вече не са сред нас, но техните книги утвърждават собственото ни достойнство, поддържат живо самоуважението ни на хора, които познават родната си литература, нейните създатели и най-важното - собствената си съпричастност към техния труд на книжовници и будители на духа, на българския дух.

Тъй като поводът е последния брой на алманах „Мизия”, издаден в навечерието на четиридесетата годишнина от създаването на дружеството, ще си позволя да отбележа и двата факта в зависимост от тяхната важност.

Сигурен съм, че на първо място трябва да поставя не печатното издание, а дързостта на творците да пренебрегнат собствените си колебания и да се обединят, привлечени от идеята за разнообразие и единство в общото между тях, за приемственост и обогатяване на духовната палитра на хората в града.

Те са го направили, убеден съм в това след като познавам част от творчеството им, и оттогава до днес не са изменили на идеята си да създават различни за всеки един, но значими за всички нас творби.

В настоящия брой има представители на първите създатели на дружеството, но не всички, това, разбира се, е невъзможно заради обема на изданието, но и тези, които отсъстват, заемат в паметта ни своето постоянно място независимо от политическата конюнктура или маниачеството на модерността, впрочем, по-скоро болестно състояние, отколкото плод на творческо вдъхновение.

Печатното издание, запазило името си от първия брой, сега отново е във вашите ръце, макар и в ограничен тираж.

Каквито и да са причините за това ще добавя само, че никой никога, нито с огън, нито със забрани, нито със загърбване на проблемите, не е могъл да унищожи думите, да ги превърне в пепел, напротив, всяко действие на възпиране, на затваряне на очите, на търсене на оправдание от страна на виновниците за унижаването на плевенските творци води само до едно - думите стават по-силни, преградите пред тях изгарят и изчезват, превръщат се в прах, отнасян от вятъра, но думите не изчезват!

Съжалявам, че това заключение няма да стигне до истинските противници на словото, но хвърленият камък не може да се върне и все някога попада в целта си.

Този, за мое съжаление, ще лети твърде дълго, защото в най-новата ни действителност истинските ценности са подменени, а новите, независимо какви названия носят, са лишени от традициите и следователно подложени на изчезване, в това число и в литературната продукция на плевенските поети, писатели, драматурзи, публицисти и журналисти.

Преди да продължа по същество, представяйки Ви новия брой на алманаха, искам да подчертая, че плевенската литературна общност в деня на създаването на дружеството се е състояла от 24 члена, които съм длъжен да спомена не само защото част от тях вече не са сред живите, но и поради факта, че всички те са оставили дълбоки следи в историята на литературен Плевен.

Това са, според запазения протокол от 22 юни 1978 година Александър Муратов, избран и за председател на дружеството, Алексей Сегренски, Богдан Митов, Борис Крумов, Величко Нешков, Георги Константинов, Дончо Цончев, Иван Динков, Климент Цачев, Лада Галина, Любен Дилов, Марий Ягодов, Михаил Василев, Найден Вълчев, Пею Гаджев, Георги Стойков (секретар), Деко Василев, Елена Вълкова, Николай Мизийски, Руси Русев, Спаска Гацева, Стойко Данчев, Ставри Борисов и Хинко Георгиев. За първи заместник председател е избран Величко Нешков, а за заместник-председател Георги Константинов.

Ницше е казал, че малкото е отличително качество на най-доброто! Всички които изброих и всички, които днес са членове на Плевенското дружеството и на Съюза на Българските писатели, в една или друга степен, са направили поне това малко, което ги подрежда сред писателите, които ще бъдат запомнени не с всичко, а с това, чрез което са превърнали нашето делнично настроение в състояние на емоционално самоопределение като зрящи същества с чувствителен слух, улавящ лиризма като състояние на душите ни, затрупани от всекидневието и все по-често лишени от сърдечност и чистота.

Както ви е известно, алманахът е от 247 страници и по своята същност осъществява намерението на авторите да обхванат един дълъг и твърде сложен период от съществуването на Дружеството на писателите, тъй като освен литературни творби, една част от площта е използвана и за исторически препратки, и за критика, и за спомени, и за актуална информация.

Този факт би затруднил всеки, който се наеме да представи подобен вид алманах, при това двоен по обем, поради което ще се опитам да разкрия важното, същественото и ще си позволя да изтъкна главното в процеса на възприемане на представените творби. Причината за това е и структурата на алманаха, включването на текстове, свързани с юбилеи не само на отделни творци, но и на институти на културата и събития, с които всеки може да се запознае извън настоящето изложение.

В нашия живот едно нещо съществува навсякъде и във всичко - това е любовта, а както ви е известно, тя с чиста съвест може да се нарече и поезия, тъй като и двете думи са свързани преди всичко с човешката душа, с нейните трептения, с нейния ритъм, с нейните най-дълбоки чувства.

Тук е уместно да напомня един стих на Иван Динков: „След съвестта и стиховете, едва ли има трети ад”. Този стих би могъл да се отнесе и към всички вас, поетите, чиито стихове са отпечатани в алманаха, и към всички, които, по една или друга причина, не са намерили място на страниците му, но продължават да творят.

Поезията е представена, както във всеки брой, по-пространно не само заради краткостта на формата си, но и поради големия брой членове и не членове на дружеството, в конкретния случай тридесет и осем поети, обогатяващи плевенската поетична палитра.

Те използват различни форми, от класическия стих до отсенките на модернизма под влиянието на самотата като състояние на неудовлетворения дух, делничното настроение, недомлъвките, провокиращи читателя, предпочитащ оголената рана пред предположението, че тя съществува под нескопосано направената превръзка.

Поезията е преди всичко търсене на състоянието на духа, утвърждаването на тънкия лиризъм, разкриващ времето на литературния герой в и извън делничното настроение.

В този смисъл бих предпочел да отбележа няколко групи от поети, попадащи в различните пластове на поетичното претворяване, открояващи се по един или друг начин чрез личните си предпочитания и художествени концепции, разкриващи новата модерна чувствителност на читателя, този дързък критик, за когото няма граници в чувствеността и той се възползва от това си право да утвърждава или отхвърля, да приема или неприема предложеното от творците, независимо от техните лични позиции.

Ще добавя, че както хората приемат сезоните, с мърморене, с несъгласие или с възторг, така и читателите се отнасят към предложеното им творчество и отдават заслуженото на това, което им харесва и без стеснение отхвърлят неприетото от тях. Поетът не е сезон, а творец и не може да не се съобразява с тези, за които пише и с които споделя своите мисли.

Ако любовта е откровение, то всичко, което се отнася до нея, е съкровено, чисто, разкриващо свят, чието съществуване е не само лично, но и завладяващо, дръзко, понякога лишено от известност, но истинско поне докато думите звънят в тишината:

Имам нужда от малко любов.
…
Имам нужда от малко мечти.
…..
Имам нужда от малко кураж.
…
Три неща ще са моят багаж.
Те ми стигат, докато съм жива!

Цитирам Нина Чилянска, за да разкрия същността на любовта не само като душевно чувство и като плътска ласка, а като необходимост, без която животът на човека е безсмислен. Кроткото слънце, влюбената птица, грехът и измамата са атрибути на вечността, но в нашата действителност те са и упование, и благодарност към живота, който ни дарява със своята най-голяма благодат - любовта.

Здравка Шейретова извисява любовта до небесното й значение, за да я узакони тук, на земята, разлюбеният поет не е просто изоставен мъж или жена, той е новият стопанин на Голгота, поне така звучат следните стихове:

Когато заплаче поет, той носи в ръцете си корона трънлива…
И се качва самотен нагоре, и смирено поема към Кръста.

Понякога всички мечтаем за любовта, но не рядко искаме съвсем малко от нея или както твърди поетесата в „Ден за обичане” „да разбъркаме всички закони природни/за да останем заедно в този ден за обичане”.

Любовта е всеотдайна, но и нетрайна, понякога изчезването й е съпроводено с вълнението на този, който я приема като дар, макар и вече изгубен. Гюлшен Алиева не случайно се моли безмълвно: „Остави ми две чаши любов на раздяла!”. Любовта няма измерения, но сърцето има други мерни единици и никой не може да оспори този факт, както не се оспорва твърдението, че светлината е създадена не за да прогони мрака, а за да ни отвори очите да видим света такъв, какъвто е!

Лаконичната Вера Стефанова отново е създала образ, който не може да се разкрие по друг начин освен чрез директния изказ, в който любовта, поезията и материята се смесват в краткото „реката съм аз, ти - брега”. Буйната река е любовта, брегът е олицетворение на верността, а материята е в неизреченото обещание за взаимната нужда един от друг.

Още по-пастелна, сдържана, но търсеща нови, запомнящи се образи, е Елена Вълкова.
Да се споим отново
Аз и Ти
в едно. Като във орехова ядка.

Природата и любовта, образът, уловен в очакването, в трепета на възможното и на това, което може и да не се случи не само на нейните музиканти, но и на нас самите, колкото и да мечтаем за това.

Гражданския патос винаги е раждал образи, носещи в себе си и гордостта, и тъгата от недостигнатите, но мечтани върхове. Героят на Георги Ангелов, (главен редактор на електронното списание “Литературен свят, гостуващ в броя), е едновременно и утвърждаващ, и отричащ, и търсещ, и признаващ поражението си. Лиризмът и патосът тук са не лирическите герои, а миговете от нашето всекидневие!

Винаги е възможно, взрели се в едни или други стихове, да намерим и приликите, и отликите така, както в един есенен ден, насред гората ще открием не един, а безброй цветове, сияния и сенки, ухания и трептене, което идва отнякъде, но от къде не бихме могли да определим.

В огромната гора, каквато представлява алманах „Мизия” в този си вид, е невъзможно да не се пропусне нещо, да не се забележи някоя ярка проява или не дотам изпипан стих. Няма да се спирам подробно на всяка от творбите, ще ги обединя в няколко подраздела, но това не означава, че ги обявявам за по-слаби или по-добри, само отбелязвам онези от характерните черти, които ги отличават едни от други.

Зрителната измама на Христина Комаревска ни изпраща в света на тревогата за утрешния ден, а настоятелното й изискване към нас е да „дишаме като за последен път”, едно внушение, което ни отпраща към собствения ни живот, към колебанията ни, към страха от живота и едновременно с това и към онази велика тайна на всеки от нас да живеем така, че нито за миг да не се отдалечаваме от мечтите и надеждите си.

Лалка Павлова не изменя на темите си, нейната вътрешна подредба има за цел да умиротвори миналото с настоящето и бъдещето и го прави със завидна упоритост и цялост, спестявайки подробностите и извисявайки духа над материята.

Албена Декова продължава да експериментира с думите, открива нови пространства, опитвайки се да вмъкне любовта в музикалното петолиние, което изисква не само ритъм и звънки фрази, но и важно по своето значение съгласуване между формата и съдържанието, между замисъла и изпълнението.

Стиховете, предложени от Илко Иларионов в този брой, наподобяват древните драски и шарки, оставени в пещерите неизвестно от кого, но предизвикващи нестихващ интерес. Кратките, с по една дума, изречения или по-точно изстреляни думи имат за цел да подчинят слуха и мислите ни на това, което трябва да очакваме, а то винаги е неочаквано, сякаш е закъсняло признание, измъчващо поета и подтикващо го да продължава да се интересува от формата и да търси най-добрия ритъм и най-точните думи, за да изрази чувствата си.

Вечният оптимист Осман Мустафов отново и отново се връща към своите любими теми за любовта и самотата, за семейството, за полета, в който всеки осмелил се да разпери криле ще се издигне и там, високо в небето, подобно Икар, ще изгори. При Осман изгарянето е логично, но то не е самоцелно, а „сее Светлина” . Не случайно изписва тази дума с главно „С”. Да изгориш, за да светиш!

В алманаха са отбелязани юбилеите на няколко от членовете на дружеството, които искам също да спомена не само по този повод, а и защото всеки от тях е разкрил част от нашето всекидневие със средствата на поезията.

Петко Спасов, деветдесет годишният доайен на Плевенската група писатели, разкрива своя път като поет чрез премерената гордост на човек, който с чиста съвест може да изрече: „Човешко бе да се греши. / Божествено да се прощава.” Изповедта му е точно толкова чиста, колкото правото на мъдреца да каже: „Такъв, какъвто е, светът е мой. / И аз такъв, какъвто съм, съм негов”. Тази дълбока всеотдайност към живота той разкрива в стихотворението си „Юбилейно”:

Редят се спомените лист по лист.
И сякаш се със себе си прощавам.
И в тая моя дълга летопис
Душата ми завинаги остава.

При Христо Ганов тя е раздвоена между живота и вечността, между наблюдението като средство за утвърждаване на истината и откровението, разкриващо същата тази истина, гледана от друг ъгъл, но вече различна, дори тъжна.

Татяна Любенова отново и отново се опитва да приласкае природата като дар Божи, за да я разбере не с разума, а със сърцето си. Образът: „Вечер нося торбите, / натежали / от мъртвото Време”, преобръща всекидневието, придава на бита ролята на участник в нещо, на което тя не би искала да бъде свидетел, но, уви, този, който живее, трябва да понесе последствията на този свой живот.

Същата тази любов към живота предизвиква и Георги Константинов, той я вижда в преодоляването на трудностите, характерни за това неприемливо от него всекидневие, което би заменил с възможността отново да стане неделен човек, времето, когато може да размишлява и за Спасението, и за снежният чай в „старинната чаша със бронзов обков”.

Перифразирайки думата любов бихме могли да й дадем много имена, ако сериозно и внимателно се взрем в публикуваните стихотворения в алманаха. При Спаска Гацева картината е друга, тя подсказва възможността да „дорисува своя свят с палитра в розово”, макар и да знае по-добре от всички, че човекът не само рано умира, но и бързо живее. Тук любовта към живота е пастелна, усамотена, оградата, олицетворение за нея на младостта, си е изпълнила неписаното задължение - поетесата съществува все още заради ефимерното вглеждане в себе си и пълното отдаване на сърцето си на хората.

Стихотворенията без заглавия на Зоя Минева продължават традицията за надничане в света на любовта чрез личните чувства, използва звъна на думите, за да създаде кратка мелодия, която звучи оптимистично и пробуждащо.

Стиховете на Боян Горанов носят полъха на миналото. Търсенето на поука в поезията създава усещането за искрено желание личното да се преплете с общественото, единичното с общото, обикновеното с великото.

Припряна, забързана, но и молеща се, Ваня Йотова осветлява света с трепета на сърцето си, което й повелява извисяване на любовта чрез нейното безкористно раздаване.

Вече съм представял пред Вас Валери Петров и съм твърдял, че творческият му натюрел на график го води в лабиринтите и на поезията, стихосложението му е накъсано, думите са образи, нахвърляни с резкостта на нетърпеливата ръка, като поантата почти винаги е повторение на някой от стиховете, за да използва думите като запомнящ се щрих.

Представените стихотворения на Веселин Чернялски, две от трите, са пример за гражданска поезия, дръзко предизвикателство, отправено към нашето съвремие, изпълнено с тъгата на поета, осъзнал прокажеността на своето време и, за съжаление, своето безсилие под тракането на колелетата на циганската талига.

Ще спомена още шестима поети не само защото са представени в алманаха, а и защото всеки от тях носи нещо свое, лирично показно, звънко, за да бъде чуто. Ваня Радовенска подчинява духа си на жаждата за живот - „да дишаш, живот, / само теб да те има,”; Страхил Ерменков се прекланя пред жената; Ирена Цветкова е създала чудесния образ на небето - „препълнена с любов паница”; Весела Димова не изневерява на своя социум и като поет твърди, че „не умират поезията, виното, грехът и лудостта”; Мариана Кузманова демонстрира успешно волевата си натура с чудесното: „Ако знаеш да бъдеш! / Ако можеш - БЪДИ!”; Велина Ценкова ни пленява с: „И какво са годините, / и какво е умората, / щом само с намигване / могат да ме повторят”; Ема Пенчева използва притчата за Кера Тамара, за да утвърди дълбокото чувство за вечността чрез нейното желание всяка година на гроба й да се сее жито, един факт, който връща на поезията истинската същност, придава й силата на вечността; Венета Николова, както винаги, изгражда образите чрез сенките на тъгата и вечното колебание на човека дали ще му стигнат силите да бъде човек.

Един от групата на поетите поддържа жива патриотичната традиция, създава творби, които надграждат миналото и обогатяват настоящето с чувствителната си към националната струна на гражданин и патриот. Люлин Занов е от творците, за които българското е над всичко, а патосът му е искрен, произтичащ от наглед патриархалните картини, но всъщност извиращ от сърцето му на българин и патриот.

Искам да спомена и трима поети и писатели, напуснали този живот и вероятно продължили дейността си горе, в небесната библиотека. В тяхна памет ще кажа, че ако Димитър Цанов е поетът, създал образа на поезията като „музика от сражение” и вижда бъдещето зашито в „огромни небесни торби”, със съжалението, че не знае дали в тях все пак има щурци, то Емилия Трифонова иска само всеки от нас да остави по едно отворено прозорче в душата си, за да не се чувства заключена стократно в този свят.
Тук ще спомена и Георги Вълев с неговия разказ - приказка за вечността на поезията и за магията на природата, чиито вечни повторения са всъщност част от нашите лета и нашите есени.

Естествен е и призивът на Ена Цветанова, нейната героиня не иска много, само някой да повярва „в свободата синя на една река”, нейната визия за свободата като възможност и даденост.

Положителна е традицията да се отделя място и за младите гласове в регионалното поле на поезията. Мария-Йоана Донкова и Виктория Войникова се представят с по две стихотворения, в които кълновете на поезията са здрави, образите се преплитат със своите сенки, избистрянето предстои и очакването за техните бъдещи изяви е предстоящо.

Тъй като разглеждането на поетичните творби отне много място, ще разгледам, макар и накратко и прозата, представена в този брой на алманаха. Ще спомена, че творчеството на Георги Стойков, напусналият ни наскоро почетен председател на дружеството, е твърде познато, за да го представям с подробности, неговата документална книга „Мисия: Свобода” е известна, така че ще кажа само с тъга, че смъртта отнема и тези, които почитаме и уважаваме.

Разказът на Пелин Пелинов всъщност е документален, развит по законите на документалистиката, с конкретни исторически имена и факти, по своята същност той допълва чрез художествени средства една позабравена, но вярна картина, свързана с историята на родината ни и нейната съдба.

Мемоарните кратки разкази на Владимир Карамишев възстановява епизоди, които разкриват отделни моменти от неговия живот, но и от съдбата на Плевенския край, отделни епизоди, които без това описание биха били забравени завинаги.

Разказът на Цветан Лалов проследява живота на един селянин непосредствено след Втората световна война и по време на колективизацията, разкрива съдбата му и се опитва да обясни причините за произтичащите от това събития с художествени средства. Дали е успял трябва да се произнесе читателят, тъй като близкото минало винаги е трудно да бъде описано без личното отношение да не повлияе на художествеността му.

Хумористичният подход на Танчо Илиев го е отвел в полето на трудното използване на аз формата, но въпреки това е успял да вплете в сюжета прословутите напоследък действия на ало измамниците, подчертавайки не само наглостта на лесните пари, но и наивността ни в свят, в който истината ни струва много повече от лъжата, а лековерието ни излиза твърде скъпо.

Разказът на Атанас Славчев се води също от първо лице, единствено число. Авторът и неговият герой търсят смисъла на живота в една общо взета банална история, в която любовта и не любовта, влечението и следствията от него се разкриват с една единствена цел - авторът да освободи съзнанието си от задължаващото: „Трябва да живея за някого. Това ще ме спаси. Ще живея за теб!” и последвалото „по-далеч, от мен”, предизвикано от фобиите му към случайно срещната и известно време близка за него жена. Мястото в повествованието на хумориста е закачка към съдбата, един неизречен въпрос кой е виновен за собствената ни съдба?

Няколко думи и за кратката проза на Мариана Еклесия. Авторката е насочила вниманието си към разкази, имащи за цел да поучат или да утвърдят нещо, което тя самата приема за добро и то е добро, въпреки известна декларативност на изложението, особено в „Хляб от мръсни пари”. Въпреки това темите са добре подбрани, предадени достатъчно ясно, за да бъдат най-малкото поучителни.

Положителна тенденция е публикуването на преводи. Без да съм специалист ще посоча само, че и Татяна Любенова, и Люлин Занов, и Петко Недялков, ни запознават с творби, които заслужават вниманието ни.

Ще спомена накратко и разказите за деца на Гергина Давидова и Евгения Вътева, както и стихотворенията за деца на Евгения Вътева, Витка Витанова и Руска Коркудова не само като факт, но и като задължително условие за разширяване аудиторията на алманаха и възможностите му да влияе положително и сред най-малките читатели.

Поддържането на рубриката хумор и сатира също заслужава адмирации. Посягането към този жанр не винаги е благодарна работа, но внушенията на Христина Комаревска: „Няма невинни. И този куплет / пиша на сухо, преглъщам вината”, суровите констатации в епиграмите на Петко Спасов, вълнообразното движение на Цветан Розов, извеждащо на преден план по оригинален начин един тъжен проблем, свързан с образованието, както и неговите точни и остри афоризми, безизходицата на Вана Николова, мръсните времена по време на криза, двата разказа на Адалберт Николов, всички те кореспондират със съвременността и ни внушават нелицеприятни истини.

В областта на литературната критика и публицистика ще отбележа студията на Лалка Павлова за поезията на Георги Ангелов, представена в контекста на историческите реминисценции и утвърждаваща един съвременен подход за оценка, разкриваща света на поет, който превръща съвремието в защитник на доброто и красивото.

Есето на Велина Ценкова „До времето и обратно” утвърждава жаждата за съществуване в един свят, в който Времето назад и Времето напред са разделени от самите нас в същото това Време, в което живеем всички днес. Геновева Неделчева в „Творецът-ветеран” ни е напомнила за живота и творчеството на доайена на плевенските писатели Петко Спасов, чието творчество заслужава внимание и уважение. Анжела Димчева „В оковите на своята свобода” представя стихосбирката „Светла повест” на поетесата Спаска Гацева, утвърждавайки непреходната емоционална памет на човека и времето в един свят, в който краткостта на израза е рядкост, а многословието убива красотата на поезията.

Рисунките на Валери Петров допълват общото впечатление за добре композиран, подчертано насочен към читателя алманах, разкриващ стремежа на Дружеството на писателите в Плевен да разширява полето на своето въздействие. Графиките са разгърнати в светлината на една действителност, която внушава онова застинало движение, насочващо вниманието ни към вълнението на художника, създаващ свой, миниатюрен, но разнообразен свят, в който на преден план е човешкото тяло в неограниченото пространство на човешката мисъл и фантазия.

Ще кажа още нещо и бих искал да бъда правилно разбран. Не съм си поставял задачата да оценявам художествената стойност на представените творби, да, пропуснал съм някои дребни забележки като стилови несъответствия, липсата на вътрешен ритъм и музикалност в отделни от стихотворенията, несръчни опити за търсене на оригиналност, както и наличието на многословност в отделни разкази, но всичко това е простимо, алманахът е място и за постижения, и за грешки, поле за нови търсения и за нови успехи.

Ще добавя, че този брой е един от най-сполучливите заради историчността си, признанието на тези, които вече ги няма сред нас, за юбилярите, както и за ролята на институтите на културата, което е изключително положително и заслужава адмирации.

Положителна тенденция е и декларираната подкрепа на авторите чрез обзора на литературната продукция за 2017 и 2018 г., направен от Татяна Любенова с усещането, че напомнянето е в полза на читателя, за когото алманахът е единствената светла алея в града, водеща към красотата на езика и силата на словото в един свят, в който по-често се говори за ядрена заплаха, отколкото за думата като оръжие в полза на свободата, братството и равенството.

29 ноември 2018
ХГ “Дарение на Светлин Русев”, Плевен