ГЪЛЪБ

Димитър Христодоров

Не помня кога е било това. Сънувал ли съм, приказка ли някой ми е приказвал или наистина някога съм живял в такъв час?…

Имаше родна стряха - где и кога - не зная. И кацаха по нея гълъби, мои гълъби, а над техните крила се веселеше игривият ден, а над техните крила се раждаше копнението по първа любов. Те слизаха при мене, кацаха по рамената ми и хранех ги от шепата си с житни зърна.

Те идеха сутрин на моя прозорец, обкичен с лозови венци, гугукаха и зората пристъпяше на техните крила. Но само един между всички не идваше никога ни при мене, ни на моя прозорец.

Той никога не гугукаше, беше между всички чужденец и плах като горска птица; сякаш винаги над него бдеше ястреб с рубинови очи…

Той не кацаше по рамената ми и никога не клъвна зърно от шепата ми.
Не помня кога е било това, но беше ден под най-ярки небеса, беше ден на сказочни съновидения. Седях в градината между нарцисите и пиех с неутолима жад благоуханието им…

И душата ми плаваше като зефир, и сърцето ми спеше в упоение, и очите ми гледаха нарцисов сън…

От бисерно-слънчеви простори, без някога да съм очаквал, като бяла лилия на моите скути падна белият гълъб, откъснат от неведомо летене, пронизан от невидима стрела. На мойте скути разпери криле малка нимфа, паднала от царствени двери… И струя светещ рубин обагри поломена гръд…

Не смогнал в смущение милувка да дам, моят плах гълъб умираше и в очите му като че гаснееше мое собствено небе. Аз гледах със смръзнало мълчание как малката нимфа умираше в моите ръце…

И не зная защо - не плаках, нито една сълза в смущението си не пролях, но и днес, когато радост милва сърцето ми, моят бял гълъб разперва криле и сякаш в неговите гаснеещи очи умира мое собствено небе.

И не зная защо тогава тая неведома случка аз назовах угасналият час на първата любов…

Кога е било това - не помня, но все ми се иска да вярвам, че тъй умря белият час на първата любов.

——————————

сп. „Листопад”, г. 1, кн. 8, 1913 г.