ЕСЕННА СМОЛА
ЕСЕННА СМОЛА
Мътно слънце. Стъпкани гробове.
Гарвани тършуват в пепелта.
Тихо падат в празните дворове
унизени есенни листа.
Живите заминаха. Протяжен
към небето се издига дим.
Но на мъртвите какво да кажем,
мъртвите с какво да утешим?
Някой тук е сякъл безпощадно.
И е мел с безмилостна метла.
Днес блести застинала и хладна
по кората есенна смола.
И е тихо. Само вятър свири
тъжния есенински мотив:
никак не е ново да умираш,
но и нищо ново да си жив.
ДОМ
Тази нощ не посмях да заплача
и не плюх, и напред не отминах,
сам стоях, мълчалив като здрача
над самотна безводна пустиня.
А когато видях разрушени
и врати, и стени, и дувари,
не проклех, ала смъртно ранени
бяха в мен и човекът, и звяра.
И погледнах беззлобно нагоре
към небето враждебно и тихо,
нито Бог, нито дявол, ни хора -
само вълци в полето завиха.
Само студ се разнесе над мене
и с ятата от врани кресливи
към смълчаната празна Вселена
гласове се подгониха диво.
И стоях - мълчалив като здрача,
без да зная къде да се скрия:
ни човек - за да мога да плача,
нито звяр - за да мога да вия.
ПО ПЪТЯ - БАЩА МИ
Той беше силен, беше млад,
от живите - по-жив.
Той вярваше на този свят,
а бе светът лъжлив.
Ковеше студ, цъфтеше май,
изгаряха треви.
Той пътя извървя докрай.
И още го върви.
И още вярва може би,
че в нашия живот
щом има път, и в тегоби
ще се намери брод.
И че макар да е от кал,
когато е на път,
човек прилича на кавал
или на глинен съд.
Полъхне вятър, зазвучи
съдът с невинна страст.
И ту Балканът заечи,
ту славей люшне глас.
И над човека изведнъж
ако припадне мрак,
то там, напред, подсвирква дъжд
и плаче ален мак.
И сред сияещия май
дъждът шепти, мълви:
той пътя извървя докрай.
И още го върви.
ПРЕЗ СТУДА
Истината за света не съвпада
с истината за човека.
Никола Инджов
По пътя дълъг на студа
чух твойта изповед нелека,
че истината за света
не е онази - за човека.
Бе утро, после вечер бе,
бе студ в бита и битието.
И под студеното небе
изгря прозорче към небето.
Там някой ровеше жарта
и през сиянието меко
сам истината за света
навярно търсеше човекът.
Мълчахме двамата - сами
сред бурята и снеговете,
видели тъжно да дими
огнището на световете.
Припукваше до нас свещта,
запалена от памтивека,
а истината за света
не е онази - за човека.
Бе вятър после, беше свят,
от който не поисках нищо,
но се обръщах все назад
да чуя старото огнище:
дали вървя по верен път,
изгубихме ли се навеки?
Нали човекът е светът!
Нали светът е - уж - човекът!
