СВИЖДАНЕ
Из „Незрима светлина” (2010)
СВИЖДАНЕ
На мама
Никога не те видях разплакана.
И сега не си.
Ведър смях около тебе блика
и навред струи.
Стройна, черноока, чернокоса…
Само кичур бял
явно си признава за несгодите,
дето е видял.
Връзвам си обувката. Нали
не личи, че коленича?
Как ми липсваш не разбираш ти.
По това на тебе май приличам.
В края на съня не се сбогуваме.
Пак ще дойдеш, зная.
Че си майка не забрави ти.
Сенчица в безкрая!
ЗАДУШНИЦА
Пак е събота. Черешово време.
Житото, питката, виното вземам,
шума от орех, свещи, малко цветя
и поменика: имена, имена…
Толкова хора са свързани с мене:
нявга живели, доскоро живели…
Толкова души очакват молитва!
Гълъбче бяло нагоре политва
над кипарисите и над върбата,
дето сияе в неземна позлата
облачен кръст в побледняло небе.
Над гробовете отчето още чете.
Колко задушно! Кандилка, равнец
с разцъфтелите храсти вият венец.
И пчелици жужат, водно конче трепти.
Охлюв по мраморна плоча пълзи.
Черешова задушница - върволици, народ,
устремен към живота, към вечен живот!
ТУНЕЛ
Опаловият час! Прорязват залеза
с контура си заоблените хълмове
и мамещо застиват посивели
като вълна, догонваща вълна.
Лишени от отблясъци, нещата
разкриват нещо свое съкровено
и сенките им бавно се стопяват
в нахлулата отникъде тъма.
Загубени подробности… Ненужни…
Дори следа от птичи песни няма.
Ни помен от листа, гнезда и клони!
Но важното е тук, сред нас - дървото.
Почти неуловим присъства
И ароматът на треви… Земята!
И пипнешком един човек се лута
на вечността към прага. Докога ли?
И само между облаците спряло,
парче небе все още се синее
така дълбоко и прозрачно ясно,
като тунел, препълнен милостиво
от някаква незрима светлина.
СЪТВОРЕНИЕ
Беше приказно. Беше зелено.
Май дъхтеше на чернозем.
И покълваше в мен устремено
и тържествено ведрият ден.
Всяка болка и грижа премахна.
Сила пролетна ме осени.
Сякаш някаква тайна отгатнах -
станах просто гнездо от лъчи.
Бях унесена. Бях упоена.
Бях пазителка на красота.
И скривалище бях, от което
ще започне отново света.
