ТРИСТИШИЯ

Димитър Горсов

***
Прогнил е дървеният мост от детството,
а още
за двата бряга се държи.

***
На въдицата -
рибка.
Подъл е гладът!

***
В дъжда - змия и мълния…
По-бърз от тях,
лети през мен страхът.

***
Смразени хризантеми.
Бяха цвят,
а вече са тъга.

***
Луна - сама сред мрака.
Всичко вижда.
Но мълчи.

***
Рухна старото дърво,
а в детството ми
сянката му още е прохладна.

***
Упорит дървояд -
прояде гредата… И вече
стърже в моето сърце.

***
В храстите - пътека.
Откъде ли
е затичана към мен?

***
Окосени треви - с дъх на болка. А сред тях -
стрък от билката, която
в детството живота ми спаси.

***
Ноемврийски здрач…
Над хризантемите -
последни пеперуди.

***
Дъх на хризантеми -
свежа е
тъгата в есенната нощ.

***
Помъдря глухарчето -
по темето му
бели кичури стърчат.

***
И в съня на лебеда,
друг лебед -
отразеният!…

***
Вселена е мигът. И все
расте, расте - за да успее
в хайку да се побере.

***
И по днешните ми пътища - все нови треви.
А плачът на вятъра -
един и същ.

***
- Как да избродя тайнството ти,
нежна розо?
- Като мене разцъфти!

***
Прашен валог… В детството
тук извор бликаше, а днес
тъга струи…

***
Докато очаквах вест,
ветрецът
самотната си песничка ми пя.

***
Връщам се към детството - и всичко
там е с дъх
на бащин дом…

***
Свали цигулката, Щурче!
Всички спят… И бродят вече
в други светове…

***
Зреещи жита… И пак
в гласа на пъдпъдък -
сияние от детството…

***
Сиво пролетно мочурище.
Бялнат в него, щъркелът
извежда белия цъфтеж…

***
В една посока -
слънцето и залезът…
и аз…

***
В яза -
лунната пендара.
Стръв за скитника…

***
В лунния безкрай - щурци и славеи…
Бляскава концертна зала
е нощта.

***
Планина…
Самотно село…
И петел, надвикващ себе си…

***
Край този бял от старост храст,
брах теменужки някога -
не свършва зимата…

***
Ти все
в съвместния ни път ме следваше.
А до мен не стигна.

***
Сред бурена -
пресъхнала чешма.
Еднакво жадни сме.

***
Село в планината -
тук
без смисъл чезне времето…

***
Стръмен път.
Където и да спра,
ще е за отдих…

***
Пред мен -
случаен вир…
…и всички небеса.

***
Участ моя, мащехо, додето под камшика ти
впрягах и разпрягах миговете,
пътят свърши.

***
Зимно утро: свито в дрипите
на моя дъх дори
трепери…

***
Пак в огледалото на залеза разресва
преди сън тревите
вятърът…

***
Слънцето от локвата наднича.
Дом ли има
в тази кал?

***
Есенни порои
към залез влачат сянката ми , а тя още
се държи за мен.

***
По скалата
лази ноемврийският студ, а зъзне
моето сърце…

***
Нощен дъжд плющи вън.
Гост небесен ли е?.. Или съска
там гневът на боговете?

***
Гларус над вълните… Крясъкът му
е гласът
на тишината в мен.

***
Късни хризантеми… Сдиплили ресници,
още гледат
как връхлита зимата.

***
След дъжда - дъга над хоризонта…
Ще премина ли
под нея някога и аз?

***
Под зимна луна - двоен хрип от стъпките ми.
Някой крачи до мен… Но го скриват
снежните отблясъци.

***
И месецът като живота -
е с две лица…
Завинаги!

***
След огъня - пепел.
Какво ли
друго оставя животът?

***
Над полето - врани.
Въдворен съм
в крясъка на туй, което мразя.

***
От стария скат
дори камъкът
като тежка сълза се отрони…

***
Ти дълго си ме чакала.
И ето:
пак съм тук…. пак тъна в самота.

***
Жужене на пчели -
потаен говор
от щастливи дни.

***
Бяла планина. И дремещи лавини….
И ни шепот
…за начало!

***
Път в мъглата…
Докъдето и да стигна,
все ще съм в началото.

***
Влизам в пещерата -
странна ли е
или страшна земната прегръдка?

***
Все по-трудно се изкачвам. А пред мене
върховете.
в синьо щастие се ширят…

***
В мъглата - силует… Нима и аз
за него съм
така неясен?..

***
Утихна бурята… И клонът
не каза пак на корена:
„Благодаря!”