Ангел Христов

Нямаше човек в селото, който да не го познаваше. Почти всички, по-малко или повече, мислеха, че нещо не е в ред в главата му, други открито го причисляваха към глупаците, а той самият казваше за себе си, че душата му е чиста, но тялото - не, нещо в него е различно, сякаш е белязан, но с какво и как и той не знае.

Тъй като нямаше близки роднини, дори най-възрастните не знаеха откъде е дошъл, нямаше го и в записките на отец Радослав, в спомените му Машо беше се появил твърде късно заедно с една набързо издигната едностайна къщурка от полуизпечен кирпич в края на селото, издигната от самия него.

Всяка сутрин Машо обикаляше улиците и нещо си мърмореше, не пречеше на никого, на мнозина помагаше, за работата си получаваше хляб и сирене, шише ракия, той обичаше от тази пущина, но с мярка, така и казваше, ракията се пие с мярка, а жена се избира с табиет.

Нямаше жена и никога не е имал, както се говореше, но когато говореше за жени, очите му се смееха и езикът му облизваше устните му, сякаш току-що е изял един млечен сладолед и дообира остатъка от него.

Смахнат или не, Машо не само живееше в селото, но и от време на време ставаше център на внимание и не рядко предизвикваше учудване от мислите, които изказваше сякаш бяха негови, но пък и никой не можеше да оспори, че ги е чувал от други.

- Остави го, от смахнат човек какво можеш да очакваш? - това беше една от най-честите фрази, които могат да се чуят.

Смахнат или не, Машо продължаваше да живее със своите чудатости, понякога изчезваше за по няколко дни, но се появяваше отново, ей така, от нищото, както се казва. Питаха го къде е ходил, въпрос, на който винаги отговаряше, смеейки се:

- По земята, къде другаде да ходя, по небето не мога, нямам автомобил, а и колело нямам, така че само по земята ходех, хубава земя, навсякъде зелено и светло, а нощем улиците са по-светли и от деня.

Така разбираха, че е бил в големия град, има-няма седем-осем километра отвъд моста на реката, и го питаха шеговито къде е по-хубаво, там или тук, а той отговаряше все така през смях:

- И там, и тук, ама вие не можеше да го разберете, защото сте ослепели с тази земя, в която сте се заровили, работите от сутрин до вечер, а защо, не разбирам, слънцето е без пари, дъждът също, а рибата в реката сама излиза на брега, стига да потопите гръстите в плиткото.

Такъв си беше Машо, уж глупав, а отговорите му учудваха всеки, който го слушаше, ахмак не може да говори така, а виж, той може, а бил глупав, а?

В една ранна утрин горският, който излизаше първи от всички въже в селото, срещна Машо, облечен в най-новите си дрехи и запътил се към автобусната спирка.

- Къде бре, ахмак? - заяде се той.

Машо не се обиди, огледа го от пръстите на краката до оголялото теме на главата му, засмя се и отвърна:

- Ще пътувам, Горски, човек, който не пътува, не е човек, а пътуващият знае, че тръгнал ли е нанякъде, все ще стигне, където иска, а този, който стои на едно място, там ще си остане, като тебе, Горски, дърво сред дърветата, тъй си мисля аз и сигурно е така, щото като те гледам, на дърво си заприличал, само корени нямаш, а нямаш, защото и земята те не ще, тя дървета, от които няма плод, не отглежда!

Горският се ядоса, един глупак да го надприказва, дано никой не е чул?

- Че ти няма и да разбереш, ако си на друго място, толкова си глупав!

Машо не се обижда. Вярно, глупакът си е глупак, но дали той е глупакът не във всеки случай може да се установи, понякога и този, който не е глупак, се оказва такъв, ако не знае кога да говори и кога да замълчи.

- Може и да не разбера къде се намирам, но със сигурност ще знам, че там няма да те срещна, Горски, а щом теб не срещна, значи съм другаде, а не тук!

Мърмори ядно горският, защо наричат този човек глупак, когато говори, той е по-мъдър и от попа, а попът е стар, помни първата копка на черквата, помни и повечето от хората, които е кръщавал, а виж, не знае нищо за Машо, и той самия се чуди как може един ахмак да е мъдър, а цяло село - глупаво?

- Добре, въври, върви да не изпуснеш рейса! - предава се горският и се оглежда с надеждата някой да не е чул разговора им, ще му се смеят приятелите, че Машо го е поставил на мястото му, там, където наистина се чувства човек, сред дърветата, а не сред хората.

- Ще вървя, прав си, мога да изпусна рейса, но ако това се случи, и рейса е изпуснал мен, няма да ме закара докъдето съм тръгнал, а ако не стигна там, значи нещо в света няма да е както трябва да бъде, защото без хората какво е този свят, а? Едното нищо! А виж, когато сляза от този рейс, нещо ще се случи, защото не рейса е важен, а че аз слизам от него не къде да е, а там, където съм искал да бъда.

Машо тръгна, а зад него горския, оглеждайки се отново, се прекръсти набързо:

- Серсем със серсем, говори като мъдрец, а си е глупак и нищо друго!

Новото време дойде, настани се в селото, въведе нов ред, едни продаваха земята си, други я купуваха, някои от тези, които продаваха, вземаха парите и заминаваха нанякъде, а другите, които купуваха, наемаха останалите в селото бивши собственици да я обработват, къщите една подир друга осиротяваха, а в останалите вече живееха по един или двама, повечето над седемдесетте, а сред тях, в своята белосана кирпичена къща, и Машо, вече поостарял, но същият, какъвто винаги е бил, с вечната си усмивка и кривогледи очи, застане срещу ти и като те погледне, все едно гледа покрай тебе, но усмивката му говори, че не само те вижда, но и преценява какъв си и какво мислиш, закъде си се запътил и защо мълчиш, сякаш в душата ти чете, а в нея всичко е като в книга написано, ясно и точно, няма лъжа и измама, но нали е глупак, такъв си го знаят, казва каквото вижда и каквото мисли, което не винаги се харесва, хората са се променили, мислят едно, а говорят друго, чуди им се той и не само се чуди, ами и присмива.

- Ти, Пачо, земя имаш, хубава, тлъста, а си на осемдесет и не можеш да стоиш прав, но се хвалиш със земята си, а аз нямам и троха от тази земя, по която стъпвам, и аз съм над осемдесетте, а вървя прав, нищо не ми тежи, стъпвам на земята и тя говори, не спира, хвали ме, защото се радвам, че тя съществува и ще съществува и след мен, а ти мълчиш и се сърдиш, че ще умреш, а твоята земя ще остане.

Двамата седят един до друг на пейката пред къщата на стария Пачо, хубава къща, двукатна, със саманлък, какъвто вече не може да се види вече, и с подреден двор, снахата се грижи за него, а синът обработва земята, рови в нея, опира й се, но и тя не остава назад, и тя му се опира, човекът и земята са и приятели, и врагове, единият винаги побеждава, приживе човекът се лъже, че е победил, изчезне ли той, земята съжалява, няма с кого да се бори, такъв е този свят, на противоборства, такъв го познава Машо и такъв ще си остане и след него, защото какво е животът, ако не е чувство, усещане за принадлежност и за право, имаш всичко, докато си жив, след това губиш и трохичката, но пък земята печели, прибрала те е и те пази от човешката злоба и от завистта, той, Машо, знае, че в гроба няма нищо освен памет, но и паметта е нещо, което трябва да се спечели, колко хора на тази земя са живели, а колко от тях се помнят?

Старият Пачо вдига глава и се взира в полето, къщата е накрая на града, полето почва отвъд шосето, тънка мъртва линия от асфалт, но без нея не може, път е това, по него ще тръгне катафалката, но по нея ще дойдат и колите с младите, които ще се настанят и ще продължат да живеят, както си е редно.

Машо го накара да се замисли, глупакът му с глупак, говори като мъдрец, а като го погледнеш, ще се изплашиш, нисък, с прилепнали към черепа уши, с високо чело без коса на темето, с дълъг нос, но и с очи, които не само виждат всичко, но и сякаш фотографират, защото заговори ли за нещо от миналото, описва го като че ли гледа стара снимка.

Той му рече някога, когато върнаха собствеността на земята на наследниците, сто и петдесет декара, че земята не е богатство, тя е много труд, но и грях, я раздели тези декари на две, а после на четири, а после на още четири, какво ще получиш, едното нищо, всеки следващ ще е по-беден, а накрая, последните, добри хора, родени да живеят, ще разберат, че нямат нищо от нея, и ще те забравят, това е грехът на земята, Пачо, тя си остава на мястото, но от нея ти не печелиш нищо освен двата квадрата, отделени ти от държавата, които заслужаваш по божиите закони, а и по човешките, но сега се радваш, имаш земя, но вече знаеш, че нямаш нищо, богатството е като песъчинките, изтичат между пръстите ти и изчезват някъде, където не можеш да ги видиш!

Мълчи старият Пачо, чуди се този, дето му говори всичко това, Машо глупакът ли е или Машо мъдреца? Ако е глупакът, значи нещо той, Пачо, е пропуснал в своя живот, ако е Машо Мъдреца, означава, че е пропуснал много, може и целият този изживян живот, в който е мислил за неща, които не са имали значение?

Небето се издига високо, откъм центъра се чуват гърмежи, някой от богаташите празнува с фойерверки, модно е напоследък, изгърмяват има-няма по хилядарка, че и повече, летят нагоре пъстрите букети от цветове, озаряват пространството над къщите, площадите и улиците, но не носят радост, така твърди Машо, ако някой се радва тук, някъде другаде друг гладува и плаче, такъв е животът днес, модерен, и съобщава на Пачо, че него ще го погребат с музика и цветя, ще сложат на челото му голяма пара, защото има кой да го изпрати от този свят, а него, Машо, ще го погребе общината, служебно, значи, защото няма роднини, и това ще е последният подарък, който ще получи от този свят за добро или за зло, а като отиде оттатък, повдига глава и сочи към хълма, където се виждат кръстовете на гробището, ще се надсмива над живите, които така и не са разбрали, че имат всичко, което си пожелаят, но нямат само едно - усещането, че са живи, защото те, живите, не знаят цената на смъртта, а тя е в усмивката, и ти, Пачо, все по-рядко се усмихваш, значи вече си на път, ще те сложат в ковчега, катафалката ще мине през центъра, такъв е обичаят, ще спре пред църквата, защото си атеист открай време и мъртъв не искаш да влезеш в черквата, ще продължи процесията покрай вечната чешма, на която си поил воловете си на младини, после ще те положат в гроба и тези, които ще те изпращат, ще се върнат в кръчмата да изпият по едно за Бог да прости.

- Плюй през рамо да не се случи! - мърмори старият Пачо, а Машо се смее.

- Нали в същата земя отиваш, Пачо, друга няма, значи завинаги ще е твоя!

- Той глупак ли е или не е? - вихри се спорът в кафенето между няколкото мъже, които нямат друга работа и все търсят за нещо да поговорят, скуката ги мъчи, селото опустява, дори камбаната на черквата вече не бие освен при смърт, не помнят звуците й за венчило или за раждане на дете, не помнят и кога за последен път някой е кръщаван в нея, пък и как да го направи отецът, като някой вече е откраднал купела, огромен казан от чиста мед, куп пари струва.

- Ти, Панчо, не разбираш тези работи, Машо не е глупак, по-умен е от нас, виж го, каквото и да прави, все за добро е, а ние си седим, приказваме си, пием евтино вино и мърморим, все едно че светът ни е виновен за нещо, дето и ние не знаем какво е, а Машо знае не само какво прави, но и защо го прави!

- И какво прави, а? - обажда се местния зевзек Киро Тополата. - Всеки месец пътува до някъде, защото ако човек стои на едно място цял живот, земята щяла да спре да се върти?

Мъжете се смеят.

- Все пътува за някъде, но никога не казва къде е бил - обявява Панчо доволно. - Значи, ако е тръгнал оттук, а не е стигнал никъде, трябва да приемем, че не е бил нито тук, нито някъде, така ли?

- И какво казва всеки път, а? - обажда се отново Киро Тополата, наречен така заради залавянето му от службите, че сече незаконно тополите покрай реката. - Че който никога не пътува с някакво превозно средство, е гратисчия, върти се земята, а той стърчи като пън и се вози безплатно!

- Значи ние всички сме гратисчии, а? - пита Панчо и сумти недоволно.

- Затова ви казвам, глупак е и глупак ще си остане! - заключава Киро Тополата.

Част от мъжете кимат, съгласявайки се, другите мълчат упорито, и да е глупак, какво, помнят колко добрини е направил, на немощните е помаган да си внесат дървата и въглищата за зимата, на земеделците да приберат реколтата, а колко кладенци само е изкопал в тази земя дори и той не знае!

И всички пак млъкват, отпиват от евтиното вино и подпират с длани брадичките си в дълбок размисъл, какво друго да правят, освен да разговарят за Машо и да размишляват за собствената си съдба в това градче, някога красиво село, а сега пустеещо заради икономическата миграция, модерна дума, която обяснява защо младите изчезват един след друг, а земята в полето е обрасла с буренак и тръни, за които Машо Глупака казва, че са рогата на дявола, те никнели там, където вече няма хора и не се прибира реколта.

Глупав бил, мърмори само стария Пачо, глупав, но знае всичко за земята и за хората, и го казва, къде на смях, къде сериозно, а в думите му блести не друго, а истината, ако тя е глупост, какво тогава е животът на всички в градчето, шега или божие наказание, или е проклятие, което някой е изрекъл и сега то се напластява не само над неговата, но и над цялата земя, и над тази, в която някой ден ще легне, защото такъв е редът, но се надява, че Машо Глупака никога няма да умре, защото без него светът ще се изгуби в собствените си заблуждения, научни и ненаучни, а глупакът си е глупак, може и да не му вярват, да му се подиграват, в думите му винаги прозира истината, а тя е като земята, не може да се изгуби, избуява и вършее, разпространява семената си и един ден побеждава, рано или късно, но побеждава!

Градчето е притихнало. В центъра, до една от пейките, са се събрали все едни и същи, повечето прехвърлили седемдесетте, старите седят, а по-младите са ги наобиколили, мъже с празни очи и с наведени глави, имат имена, но никой не ги изрича вече, пък и за какво, повечето приличаха на статуи, едни по-изправени, други приведени, а трети - не са за описване, само дето не са влезли в гроба, защото не им е дошло времето.

Седят и стоят, и мълчат, за първи път мълчат както никога до сега. Машо Глупака не се върна от последното си пътуване.

Никой не знаеше подробности, нямаше и слухове като всеки друг път, я някой го видял да тръгва, я друг забелязал, когато се връща, а сега - нищо.

Малката му кирпичена къща със залостената врата и с единствения й тъмен прозорец изглеждаше някак ненужна, сякаш нарисувана стоеше тя на фона на могилата, отвъд която се простираше гробището.

От нея до другите къщи имаше петдесетина метра поляна, но не и път, само тънка пътечка, по която Машо беше вървял през всичките тези осемдесет и няколко години, по-малко или повече никой не можеше да определи, а сега пътеката изглеждаше чужда, някак накъсана от тревните участъци, а Машо го нямаше има-няма месец, тревата растеше бързо, вятърът и дъждовете вършеха своето и скоро пътечката изчезна.

Но никой не забрави Машо Глупака, напротив, започнаха да се разказват всякакви небивалици, разчу се, че бил нает от някакъв богаташ, харесал го заради мъдростите му, давал му съвети за бизнеса, нещо, което ошашави съгражданите ум, глупак да учи умните, е, това не можеше да разберат и нямаше да го приемат, но скоро промениха мнението си, рекоха си, той и нас учеше, а ние не го разбирахме, сега учи умните, значи или те са глупаци като него, или той се е преструвал на глупак, за да им докаже колко глупави са те?!

Седят на пейката или стоят около нея съгражданите на Машо Глупака и си припомнят и думите му, и предсказанията му, и онези намеци, които изглеждаха странни, но в тайнствеността си изглеждаха по-ясни отколкото вечното мърморене на ленивите и лишени от желания негови съграждани, които тъгуваха по миналото, но не можеха да кажат и една хубава дума за него, защото то беше ги лишило от разум, беше им дало много, но и много им беше отнело, за което Машо Глупака веднъж беше казал:

- Равенството е за умните, а неравенството е за глупаците, първите знаят кой е първи и кой може да го замести, а вторите подреждат хората не според възможностите им, а по стълбицата на глупостта, най-отгоре не е най-умният, а най-хитрият, този, който може да се възползва от всички, а самият той да остане невидим, защото богатството може и да се определи като стойност, но не може да обясни защо тези, които го създават, са съгласни с него.

Тази мисъл на Машо Глупака беше повтаряна много пъти от стария Пачо, който се оказа умен човек, беше разбрал кой е глупак и кой прост, но и да го кажеше, нямаше смисъл, хората приемаха лъжата за истина по-лесно отколкото истината за лъжа, а и кой би слушал един глупак в свят, в който доброто и злото бяха си разменили местата и сега дори той, преживял толкова много, не разбираше всичко и беше се примирил със смъртта не защото я очакваше, а поради по-простата причина - тя го освобождаваше от отговорността да защитава един глупак от тълпата глупци, които се опитваха да говорят умно и попадаха в тази графа независимо от собствените си представи за живота и събитията, които го ръководеха.

В края на краищата населението на градчето прие, че Машо Глупака е умрял някъде по света, погребали са го като просяк или скитник, или като дявол знае какъв, може и да са го кремирали, всичко е възможно, такива като него никнат като гъби на места, където не би трябвало да бъдат, но усещането, че градчето е обедняло не изчезваше, в кафенетата продължаваха да го споменават, за него си спомниха и когато погребваха стария Пачо, сам той беше пожелал да изрекат името му, защото го смяташе за свят човек, а групата от старите любители на пейката в центъра на града обяви, че ще я нарекат на негово име, така де, нищо не бива да бъде забравяно, хората се учат от случвалото се преди те да се родят, нека да знаят, че град и село без поне един глупак не могат да съществуват, защото мъдростта не е в богатствата и в бедността, а в думите, които изричат тези, за които светът е мястото, където хората тръгват от една точка към друга не заради друго, а за да могат да се върнат откъдето са тръгнали, защото, според тях, ако някой стои постоянно, през целия си живот, на едно и също място, земята ще спре да се върти, а това не е на хубаво, не е на хубаво!