ЧОВЕКЪТ
Седемдесет години по земята ни българска върви един голям човек. Върви гордо и уверено като стопанин на тази земя и на този живот. По пътя му не грее само слънце.
Бури и грижи, тревоги и безсънни нощи са вечните му спътници. А усмивката не слиза от лицето му. Вярата е все така силна, чиста, заразяваща, както в юношеството и младостта.
Седемдесет години живее своя сгъстен живот по законите на нашата правда два пъти Героят на социалистическия труд Кочо Караджов.
Съдба! Даденост! Късмет! - ще възкликнат някои. - А бай Кочо ще отговори: „Ако сега започвам съзнателния си живот, пак няма да избера гладкия път, трудния щях да избера. Не могат да се създават ценности без страдания, без изпитания.”
Трудностите започват за Кочо Караджов още от рождението му. Семейството, в което се ражда на 26 април 1917 г. в с. Радювене, Ловешко, е крайно бедно. Земя малко, гърла много. Но момчето напук на немотията расте здравно, яко, буйно. Непосилният селски труд го калява и това цял живот после ще му помага да издържи на всякакви изпитания.
Като всички онеправдани от онова време и той прегръща с двете си ръце книгата - тя ще му даде надежда и крила. Надежда, че утре животът ще бъде по-красив, по-хуманен, свободен. Криле - да лети по-бързо към този живот през бури и огън, през дъжд от куршуми.
Сдружава се в Ловешката гимназия с будни и честни момчета. Открит и верен на другарството, навсякъде го търсят, обичат. Декламира вдъхновено. Пее чудесно.
Приятно е в неговата компания. Научават нови неща, откриват свят, изграждат се като личности. Кочо осъмва, заедно със своя приятел Стоян Едрев, над теоретичните трудове на Маркс и Ленин.
„Какво да се прави” и „Диалектика на природата” са нашарени с въпросителни и удивителни, цели пасажи са пренаписани в тайни дневници, за да стигнат после до верни приятели.
А като се върне през летните ваканции на село, не стои нито минута без работа. Все нещо върши. За кравите, както и през детските години, ще намери най-тлъстата п?ша, вечер ги връща с напращели вимета. Ще им порини, ще ги среше. Една привързаност към животните, която ще го съпровожда през целия му живот.
Но освен трудолюбие, наследено от родителите му, и любовта към книгата, Кочо вече е открил чудодейната сила на комунистическия идеал. Още в първия клас на гимназията влиза в редовете на РМС. Начетен, с буден ум, той се втурва в политическия живот със същата стръв и страст, както във всяка друга работа. Той е в центъра на стачката през 1934 г.
От името на стачния комитет заявява исканията на средношколците да се намали училищната такса и да се изгони от училище учителят-фашист Киров. Учителят, разбира се не е изгонен, но този бунт му осигурява първата среща с полицията.
След години той ще си спомни: „Бях на седемнадесет години и никой дотогава не беше ме удрял, ни баща, ни майка. Ненавиждах боя, смятах го за нещо нечовешко, затова и през цялото време, докато ме биеха, си повтарях на ум: зверове, зверове!”
Изключен от гимназията, Кочо поема с торбичката за село. А сега накъде? Въпросът е излишен. От есента той е ученик в Плевенската мъжка гимназия. Но и тук не му потръгва. Един ден директорът влиза в клас и пита: „Кой е Кочо Караджов?”
Момчето излиза пред чиновете и онзи го почва с една папка по главата: „Марш оттук и повече да не съм те видял. Комунисти няма да търпя в гимназията си!” Но Караджовите от Радювене - то си е в кръвта им - не се предават. Не се предава и Кочо.
Той вече е на нож с този живот - или ще го промени, или ще загине. Не загива. Завършва гимназия и се канят със Стоян Едрев да се записват студенти в София. Пари, както трябва да се предполага, и двамата нямат. Ще работят!
Решението е взето и те се явяват пред зоотехника Пачников. Той им предлага да гледат пет хиляди пилета.
Може да звучи като парадокс, но това ще е бил навярно звездният му час, защото по-късно, след победата на социалистическата революция, повече от двайсет години Кочо Караджов ще посвети таланта и знанията си по отглеждане на пилета.
Те ще го направят един от най-знатните трудови герои на България. За него ще заговорят с уважение и далече зад пределите на Родината.
Но сега, в средата на 40-те години на двайсетия век, Кочо и Стоян просто припечелват от тези пет хиляди пилета, за да подхранят надеждите си, че ще застанат в редиците на българските студенти. Уви! И този път фашистката власт оказва недоверие на Кочо Караджов.
Той е записан веднъж завинаги в черните списъци на полицията и Университетът затваря вратите си за любознателния младеж. И за кой ли пореден път пред него се изправя въпросът - накъде? Жребият е хвърлен - никакво отстъпление, само напред!
През много перипетии минава пътят му докато стигне до Загребския университет. Работи и учи. Заподозрян в комунистическа дейност, той е екстерниран и препратен в България.
С големи усилия успява да се запише в Агрономическия факултет на Селскостопанския институт в София, за да го завърши, и пак по волята на съдбата да се хвърли да прави това, което още го няма в България, това, за което слуша от приятели-съидейници за страната на Съветите.
В село Обнова, Плевенско, Кочо Караджов ще вкуси от първите сладости на победата. Заедно с други кооперативни деятели младият агроном ще даде всичко от себе си за утвърждаване на новообразуваното кооперативно стопанство - едно от първите в страната, Ще трупа опит, който само след няколко години ще бъде безценен.
Но както се казва, шило в торба не стои. Заедно с предизвикателството да правят във фашистка България колхоз по съветски образец, той се включва активно в революционната борба, защото времето е такова - бушува вече войната и битката е на живот и на смърт.
Не му прощават. Отначало е изпратен в черните роти, всъщност лагера край Гиген, а после - в концлагера Свети врач.
Истинските свои възможности на организатор и масовик, на мислещ специалист, Кочо Караджов разкрива след победата на Девети септември.
Посрещнал Червената армия в Ловеч, само след няколко дни той облича войнишкия шинел и повежда бойците от 34 пехотен троянски полк по фронтовите пътеки на Втората световна война.
На фронта ще му гласуват още по-голямо доверие - издигнат е за помощник-командир на дивизията. Славни подвизи извършват бойците. С тях навсякъде, в най-люти битки с елитните германски дивизии, е словото и примерът на Кочо Караджов.
Той ги вдъхновява, той ги повежда. И горд, и скръбен се връща от фронта. Победители са. Но цената е скъпа - хиляди момчета оставят костите си по чуждите чукари на Сърбия, зачернени са много майки и невести.
Предлагат му да остане в армията, но сърцето го тегли към милата земя. Там той реализира своята същност.
Като селскостопански специалист на него възлагат да изгради първата Машинотракторна станция (МТС) в гр. Левски. Тук той е в стихията си. Денонощна работа по създаване на база и снабдяването й с машини.
Но той стига и до някои изводи, които не само че не скрива, а ги поставя за решаване от висшестоящите. Според него, на този етап МТС могат да се развиват не като кооперативни, а като държавни обединения. На 3 декември 1947 г. го изключват от партията. За какво? Обявява се против едно държавно решение.
Разбира се, намират се милостиви хора и го вземат на работа в Министерския съвет - инспектор за МТС. Но и там е писано да не стои дълго. Арестуван е Трайчо Костов и тогавашният министър на земеделието Титко Черноколев повиква Кочо и му казва: „Бягай от София, млади момко, тук никой не може да ти гарантира сигурността.”
Отново без работа. Сега вече не пита - накъде? Земляците му го приемат и го назначават отначало като сътрудник, а по-късно и като началник на отдел „Земеделие” при Околийския народен съвет - Ловеч. Със своя опит, знания, дар слово, обаяние той върши огромна работа по създаване и масовизиране на кооперативните стопанства.
Преживява болезнено горчивината от селските бунтове през пролетта на 1951 г.
След това Кочо Караджов ще изземва земята на чифликчиите в Добруджа, ще оглавява сполучливо отдел „Селско стопанство” при Окръжен народен съвет - Плевен, много сили и безсънни нощи ще посвети за изграждане на Института по фуражите, ще става нетърпим с последователността си по утвърждаване на новото с някои недалновидни местни дейци, сърдит ще напусне гр. Плевен, за да се посвети на научна дейност в Института гр. Стара Загора, докато най-после ще удари звездният му час - 15 февруари 1965 г.
Оттогава Кочо Караджов има една голяма грижа - да води и да изведе Комбината за птиче месо и яйца на първо място в страната и да го нареди сред най-елитните комбинати в света.
И двете неща изпълнява блестящо. Плевенският комбинат дълги години дава близо 17% от птичето месо на страната.
Той поддържа тесни, делови контакти с най-известните птицевъдни предприятия и фирми в Съветския съюз, Германската демократична република, Холандия, Франция, Федерална република Германия, Либия и др.
С качествената си продукция завоюва високи успехи на световния пазар. Само в Иракската република Комбинатът изнася птиче месо и повече от 60 милиона разплодни яйца годишно и измества такива реномирани производители като Холандия, Белгия, Франция и други страни.
Строителството и производството на Комбината са били много пъти обект на наблюдение и посещение от първите държавници на страната, включително и от Тодор Живков. Колективът изпълнява плановете си по всички показатели и носи големи печалби за държавата.
Тук се извършва огромно строителство и се внасят машини и съоръжения по второ направление със собствени средства и собствена валута. Плевенски окръг произвежда най-много птиче месо в страната в продължение на 11 години, най-много еднодневни пилета и яйца.
Зад тези цифри стои трудът на 2600 работници и специалисти - сплотени, направлявани, водени от Кочо Караджов.
Представител на една френска фирма по плаващо птицевъдство, като видял птицевъдното градче край Славяново, възкликнал: „Такова нещо, каквото вие сте построили, ще бъде чудесно и за условията на Франция!”
А специалистът Николай Ангелов от бившия Национално аграрно-промишлен комплекс ще сподели:
„Кочо Караджов много добре познава човешката психика. Сърдечен с хората, вежлив. Под формата на шега понякога може да извлече онова, което му трябва. Той е успял да синтезира в себе си вижданията на специалистите от нашата и други страни и да ги приложи в своя комбинат. Неговата любознателност е прословута. Да види, да изпита. Нито ден без ново хрумване, без нова мисъл. За мен той е една голяма личност. За него работата е всичко!”
Разбира се, Кочо Караджов имаше върли противници. Колко са го хулили, колко са отричали неговите идеи и действия! Но това е минало. На всички свои противници той отговаря с работа и само работа.
„Всичко е в работата - казва той. - Какво ще направиш, какво ще оставиш!” Тук е мястото да припомня и неговия неписан девиз: „Човек, за да остане до края на живота си Човек с главна буква, трябва за запази детето в себе си!”
А аз бих прибавил: всичко на този свят има стойност и цена тогава, когато се прави в името на хората, за тяхното добруване. Целият живот на Кочо Караджов е едно потвърждение на тази вечна истина.
м. април, 1987 г.
Драматичен театър „Георги Кирков”
гр. Плевен
ПОСЛЕСЛОВ:
Два пъти Героят на социалистическия труд, докторът на икономическите науки Кочо Караджов завърши земния си път в Плевен на 28 декември 2002 г.
