ЛУНА ОТ РАЯ

Мухаммад Ибрахим Абу Сена

превод: Мая Ценова

Мед във вените ми вливат
твойте устни.
Слънце
себе си разпръсва
в тревата на очите ти,
която хвърля рой звезди по моя път.

С твоята ръка, която разпростря
Вселената на своя ден
в нощта на моето сърце -
с нея изгревът ми
сянка пази над очите си.
Облаците ми са пръснати,
дните ми разлитат се
на криле от гръмотевици.
Есента превива моите дървета,
корените им обгарят в нея
и остават жадни
за пожар.
С някакво цветче танцуват бурите -
а как копнее то за твоята роса.
Към съдбата си вървя
и младостта ти ме пленява
и на дните ми реката все напразно
се опитва да се върне
в извора, сред пясъците тичайки.

Остави ръката си красива
в моето въображение -
сън да бъде, от надеждите обзет,
когато нощите изгарят,
сън да бъде, който маха на удавника
и нагазва във водите на въпроса:
Гълъбите на копнежа,
пърхащ
умолително,
могат ли да възкресят луната, дето пада,
от гарваните изкълвана,
стъпкана от вещици?
Ще постоиш ли на брега
на мислите ми
като спомен -
да осветиш със него мойте облаци,
или ще си отидеш
с пролетта
и само устните ти ще отронят мойте
грижи,
или напев, повял над моята сълза.
Ти си обновлението в стародавността ми
ти - начало на летоброене,
по което ще настъпи възкресение
и в него - единение
на влюбен
с влюбен.
Устните ти -
мълния, която отпътува
щом кръвта
се разгори
в недрата ми
и обичта ти…
или пък луна
от рая,
падаща
във моя ад.
Вятърът ме разпилява
в пясъка
на далнината,
сетне твоите очи ме сбират
из космичните пространства
на мъглявината.
И съдбата точи
своя нож,
а ръцете ти
изливат благодат
връз непрогледната ми нощ.