ЛЕБЕДИ

Иван Николов

С рус перчем над челото, с обрусяла кожа,
ние носим своя премълчан рефрен…
Сресван-недосресан, дай ухо, Серьожа,
в белия, в зеления, в брезовия ден!

От пияно щастие и щастлива слука
цялата Рязанщина слуша тръпен звук…
Кукувица-бродница рано ни закука,
сякаш някой вика: тук съм, тук съм, тук!

Както се е мъчило да примеси вещо
сините в червените, в жълтите бои,
казваш, Константиново е такова нещо:
къщите му тръгнали, селото стои!

Ще се вдигне тънката утринна завеса
и денят изглежда, примерно, така:
Наште птици-лебеди знам ли ги къде са,
само бели гъски слизат към Ока!

Ако не запея, трябва да заплача:
прав ли беше, крив ли пътя ни дотук?
Ще пригладим листите, а перото - паче,
ще подръпнем струната, а звукът й - друг!

Всеки богомолец има своя църква
и ако я видим с истински очи:
стряхата прокапала, прагът се протърква,
но щуреца в ъгъла все пак не мълчи.

Пушек над комините, покриви от слама
и човек въздъхва, примерно така:
Наште птици-лебеди никъде ги няма,
само бели гъски слизат към Ока!