МЕЖДУ ДЪЖДА И БЕЛИТЕ ДЪРВЕТА

Йоан Нечев

МЕЖДУ ДЪЖДА И БЕЛИТЕ ДЪРВЕТА

Нека да се срещнем по средата -
между небето и земята.
Между дъжда и белите дървета,
между съня и тъжните морета.
В дъното на твоите очи
има люлка с пясъчни коси…
Между измислените думи и безкрая
аз може би ще те позная
и ще остана твое отражение…

Нека да се срещнем изведнъж.
Под един внезапен, топъл дъжд.
На един внезапно остър ъгъл
да замълчим. Преди да съм излъгал.
И да бъде само като полъх
чувството, че този път сме голи.
И вървим, прегърнали сезоните.
А под нас пътеката се рони
и край нас умират водопади.
И оставаме безкрайно дълго млади.

Между дъжда и белите дървета
аз неусетно подарявам ти небето…


ОЧИТЕ НА БАБА

През много години ме гледат очите на баба.
От слънце опалени, присвити от взиране.
От фурната в двора извадени с хляба
По низите златни с тютюн нанизани…

С очите на баба ме гледаха ангели.
И благославяха плодовете и семето.
Сълзите на баба пояха жадните.
Ръцете на баба месеха времето.

Така си отиде тя - тиха и скромна.
Така я запомних аз - цяла очи!
Но знам, непременно ще слезе на гроба ми
и с цялата обич вселенска ще ми помълчи…


КОГАТО СПИШ…

Когато спиш, ти си като малко момиченце,
дълбоко заслушано някъде в небето.
Красива е бенката на шията ти,
а косите ти в тъмното
като корона светят…

Когато спиш, ти си като малко котенце,
невинно вярващо, че светът го чака.
Красиви са устните ти отворени
и острите ти нокти
в мрака…

Когато спиш, ти си като ангел Господен
и около теб самодиви се смеят.
Летиш в мъглявина от мечти и спомени,
а в моето сърце
птици пеят…

Когато спиш, ти си толкова хубава,
че часовникът спира и бърка времето.
А аз те чакам да прескочиш съня си
за да те открадна.
А после и себе си…


ЕДНОАКТНА ПИЕСА

Сбогом на всички събития, които още могат да станат.
Неизменно настъпва развръзката и в най-великата драма.

Неусетно се спуска завесата и на това представление.
Не ви моля за аплодисменти, а по-скоро за снизхождение.

Събирам цветята от пода и вашите щедри усмивки.
Не замеряйте режисьора, с актьора са много близки…

А ако на някой хареса, все пак, това представление,
благодаря, но няма да има следващо изпълнение.

Това е едноактна пиеса, само че с много артисти.
Някои са само ранени, повечето - блажено почивши.

А драматург въобще липсва, по начало не се предвиждаше.
Когато пиесата почваше, краят й не се виждаше.

Главната роля бе малка, но постепенно нарастваше.
Бурният смях, вик и сълзи на сцената не угасваше.

Страсти житейски, погроми и немалко предателства
правеха сцената жива, странна и увлекателна.

После мнозина си тръгнаха, кой накъдето види.
Имаше прокълнати, имаше и обидени…

Главната роля остана самичка и тъжна на сцената.
Само една Дездемона в ъгъла спеше ранена…

Един забравен прожектор самотно проблясваше в мрака.
Нямаше кой да дойде. Нямаше кой да го чака.

И все пак, не е завършила таз едноактна пиеса.
Има още живи актьори, има и жива принцеса…

Нищо, че в далечината кръста стърчи над Голгота.
Влизайте без билети! Пиесата е живота…


БЕЗВРЕМИЕ

До малката кръчма, отдавна заключена с паяжина,
всеки ден спира времето с бастуна си дървен и ето,
там ще седне с ония, които не могат да чуват отдавна
и които умират, без даже да са го усетили.

Те ще дойдат да пият своята малка ракия,
но кръчмарят в небесните кръчми се е залутал.
Няма кой да им сипе, че малко останаха тия,
дето помнят какво е било и защо се е случило.

Дори с пушка да гръмнеш до тях, няма да мръднат.
Само, ако ги бутнеш с ръка, сякаш се стапят.
Щом отворят клепачи, ще изхърка в тях гръдната жаба
и по брадите им дим и сълзи ще закапят…

Те са от време направени и затуй са безвременни.
Те са мъдри, затова си мълчат и не се обаждат.
Но защо, Господи, ми приличат почти на семето,
от което всичко човешко отново се ражда…


МОРЕТО

Мечтая за зеленото море…
Мечтая да съм там, където идват
като среднощни влакове вълните
и катастрофират с облаци от пяна
в тъмните скали покрай Созопол.
И всеки удар е експлозия в душата ми,
която коленичи и се моли,
отдавна закопняла за причастие
от крясъци на чайки и на гларуси…
Гърдите ми копнеят за солта на вятъра
и мириса на риба по разсъмване,
на мокри водорасли и на лодки,
със счупени гребла и късни мрежи…

Но не ми казвайте, че върховете на дърветата
не са отиващи си мачти в хоризонта
на онова море, в което са родени…
И не ми казвайте, че всичко е напразно
и вече никога не ще се върна
при моето море, където вързах
с моряшки възел ветрилата на душата си…
Не, не ми казвайте, че има брегове,
които никога не стигат до морето!
Защото самотата е безветрие
и неспокойното море ме чака.
Не искам да се давя в бреговете,
в безкрайните несвършващи пътеки,
които никъде не ще ме заведат…
Сега съм само земно съответствие
на своята изгаряща мечта,
но нека Господ ме разпръсне после,
когато дойде времето на залеза,
над най-красивата илюзия,
която някога съм имал и тогава
сънят ми няма да прекъсне
и аз ще се разбивам в своя бряг
под утринното и вечерно слънце,
дочакал всичките среднощни влакове,
в които да умирам и възкръсвам…