НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ, НО НЕ ОТМЪЩАВАЙТЕ ИЛИ НЕ ОТМЪЩАВАЙТЕ, НО НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ

Никола Инджов

ПОЛЕМИЧНИ РАЗМИШЛЕНИЯ ЗА ТРАКИЙСКАТА КАУЗА И СЪЮЗА НА ТРАКИЙСКИТЕ ДРУЖЕСТВА В БЪЛГАРИЯ

1. ВГРАЖДАНЕ В ЕВРОПА

На всички българи, но особено на нас, тракийците, знаменитият град Рим подари едно върховно изживяване.

Когато съзряхме на Хълма на Гарибалдийците изваян в мрамор нашия герой, апостол и светец Капитан Петко Войвода… Когато чухме националните химни на България и Италия в негова чест… Когато видяхме държавните знамена на България и Италия, сведени пред него…

Сълзи на вълнение осветиха българските очи и ние почувствахме, че в този тържествен момент - 12 часа на 2 декември 2004 година - Вечният град приема за свой вечен поданик Капитан Петко Войвода!

И приема името му, така както в средновековното минало хиляди италианци, докоснати от богомилското учение, са наченали родословията си  с фамилии Булгарини или Булгарели, а десетки поселища и днес напомнят с имена и прозвища оная класическа, останала  в съвременната  топонимия на Италия.

Вечният град приема неговото дело така, както папа Адриан Втори прие някога донесените от Кирил и Методий църковни книги, написани извън триезичната догма с буквите на нова световна азбука - славянската, и ги обяви за свещени.

Вечният град приема мраморното му облик така, както в базиликата “Сан Клементе” прие нетленния прах на Първоучителя Свети Константин-Кирил Философ и превърна криптата с неговия гроб в едно от светилищата на паметта и духа.

Вечният град приема неговите наследници, сподвижници и продължители така, както прие в дружината на Джузепе Гарибалди беззаветни борци за свобода и човешки правдини от всички краища на Италия и от други народи, сред които най-много бяха българи българите.

В слънчевия декемврийски ден от историческия хълм се откриваше просторна панорама на Рим и пристигналите от България можаха да обгърнат с поглед прекрасни урбанистични пейзажи в подножието на висотата. Но навярно и паметникът на българина се виждаше от всички знатни точки на италианската столица. От Колизея, от монумента на Ромул и Рем, от фонтана “Треви”, от Площада на републиката…

Осъзнаваме ли че чрез мраморното си изваяние Капитан Петко Войвода бе вграден в Европа? Вграден бе в европейското съзнание за приноса на България в борбите за свобода и човешки правдини.

Вграден бе в общото европейско минало като опора на общото европейско бъдеще. Вграден бе във философията на съвременния европейски живот.

На Хълма на гарибалдийците в Рим си мислех, че въздигането на паметника тук всъщност означава начална реализация на нашата идея за Тракия без граници.

Да, премахнати са границите между тракийската кауза и съвременната европейска концепция за общност между народите на стария континент. Днес тракийската кауза е формулирана по същия начин - Европа без граници, Европа без верски и расови предразсъдъци, Европа без войни и въоръжени стълкновения.

Живият капитан Петко Войвода носеше като най-знатни ордени за храброст тридесет и три рани по снагата си. Безсмъртният Капитан Петко Войвода там, сред другите гарибалдийци, насред Рим и в сърцевината на нашия живот, носи на днешните хора посланието, че е вграден в Европа в името на своя народ и своя материк!

2. ТРАКИЙСКИЯТ СВЯТ

Днес тракийският свят  на Европа е в многостранната същност на трите съвременни държави, върху които се разполага. Това има изключително перспективно значение, защото именно с тракийския свят на Европа  в недрата си  Турция е европейска страна, Гърция - балканска, а България - средиземноморска… Значи интеграцията на Тракия е постигната в една практически необозрима перспектива от дълбокото минало към днешния ден и бъдещето. Остава да се извлекат ползите от всичко това, да се реализират предимствата на предопределения  интегриран всекидневен живот на тракийците - българи, турци и гърци с приобщени към тях евреи и арменци.

Не е пресилено да се твърди, че тракийският свят на Европа вече съществува така, както Византия и Рим съществуват по  своя предишен имперски ареал - като полъх на античност и древност в психологията на съвременника. Тракийският свят на Европа в Беломорието, а и в Одринско, няма очертанията на една-единствена държава, нито образа на една-единствена народност, но атавистично проличава и днес в отликите и склонностите на личността. Познавам по-добре Беломорието и имам предвид именно Беломорието, когато пиша тези редове.

Тракийският свят на Европа не бива да се идентифицира единствено по приписките в църковните книги, по хрониките и пътеписите  на  средновековни пътешественици, по фермани и ирадета на другото имперско владичество - султанското. Не историческата наука, а по-скоро краезнанието и етнографията очертават тракийския свят на Европа  в душевността и геополитическите територии. Например записаните от Мара Михайлова беломорски народни песни подсказват по-достоверно от историческата наука  докъде се е простирал българският тракийски свят на Европа - до регионите,  където са се сътворявали и тези песни. Между певиците, пели песни на изследователката, е и моята майка. Така че освен многозначителното понятие “майчин език” е възможно да казваме и “майчино отечество” по подобие на “татковина”.

Историческата наука все още допуска конюнктурни влияния в изследванията  за разпространението на българската народност в Беломорието. Поради това  съществените познания, които имаме за тази наша изконна земя, дължим на непретенциозни, но безспорни със суровата житейска правда мемоарни и  краеведски трудове.

И за да не бъда голословен в нелицеприятните констатации за научната конюнктура, ще посоча примера с населението на Родопите. Историците още не смеят да кажат тракийци ли са тези хора, еднакви по кръв, но разделени от религията, кланящи се на два бога, но говорещи един и същи език, построили главните си едновремешни селища (Устово, Райково, Смолян, Девин, Златоград, Петково, Славеино  и др.) с обзор към икономическите простори на Беломорието.

Родопите са голямата свещена планина на тракийския свят на Европа. Нося доказателствата за това в кръвта си, защото селото, от което произхожда моят род (Манастир, Гюмюрджинско) се намира на южния родопски склон при Гюмюрджински снежник - благословеният източник на живителна сладка вода за фауна и флора.

3. ОПОРНИ ЛИЧНОСТИ НА НАШАТА ОРГАНИЗАЦИЯ

Нашата организация - Съюз на тракийските дружества в България, е независима, непартийна и неправителствена, патриотична общност с дълголетна история. Знаков покровител на организацията е Капитан Петко Войвода - български национален герой и същевременно герой в националноосвободителни движения на Италия, Гърция,  остров Крит. Крупна историческа личност, обладана от възвишени  идеали за свобода, независимост, мир. Днес нашата организация е призвана да защитава и конституционните права, и обществените отговорности както на около 1,5 милиона българи, живеещи в тракийския регион и вътрешността на страната, така и  на потомци на бежанци от Беломорска и Източна Тракия. Съюзът има разгърната структура на територията на България и е в процес на доизграждане на своята организационна мрежа във всички общини.

В буреносния глобалистичен век целите  на нашата организация са неизменно свързани с популяризиране на тракийското културно и историческо наследство, защита на българщината и на тракийските българи извън страната, поддържане на добросъседски отношения с балканските народи. Убедени, че хората трябва да живеят в мир и добросъседство, нашата организация изповядва  веруюто си, че всичко това може да се осъществи чрез икономическа и социална интеграция в Европейския съюз.

Забележителни интелектуалци систематизираха фактологията и предопределиха същността на тракийската кауза - историците Христо Силянов, Христо Караманджуков, Анастас Разбойников, Иван Орманджиев, историкът акад. Любомир Милетич,  писателят акад. Константин Петканов, философът акад. Димитър Михалчев, обществениците - публицисти Михаил Герджиков и Димитър Попниколов, етнографите проф. Христо Вакарелски и проф. Анастас Примовски, историкът проф.  Стайко Трифонов и знаменития кардиолог проф. д-р Димитър Шишманов, учителят Георги Сапунаров и актьорът Йордан Матев.. .В тази поредица блестят имената на войводата Димитър Маджаров - народен закрилник и след време представител на народа на Парижката мирна конференция, създал словесната емблема на нашата организация „Не забравяйте, но не отмъщавайте!”. На Янчо Георгиев - учител и герой на антифашистката съпротива. На Никола Спиров - журналист и деятел на Отечествения фронт. На Димитър Шишманов - прочут многогодишен кореспондент на БТА в Анкара и Париж. На Костадин Карамитрев - възстановил нашата организация такава, каквато е днес…

В тази блестяща редица спокойно можем да поставим името и на Мара Михайлова, която даде изключителен  принос за превръщането на тракийската кауза от проблем на  политиката в проблем на културата. Което означава възможност за решаване на вековен проблем с хуманните средства на  европейския XXI век. Като самоук краевед Мара Михайлова очевидно търсеше психологически прилики между етническите групи, населяващи българския край на Европа. На това място на света всъщност съществуват и до днес в ненарушима хармония нетленни следи от траки, славяни и прабългари, от Рим и Византия, от Ориента и Средиземноморието - и необичайното цивилизационно натрупване преопределя характера на съвременника. Струва ми се, че Мара Михайлова бе на път да направи обобщаващи заключения за моралната система на южнобългарина, изградена в душевността му с улегнали един върху друг културнорелигиозни пластове. Не й достигна време, както не й достигаха средства - финансови и методологични. Впрочем, в деловата кореспонденция между Мара Михайлова и възложителите на проучвателната й тематика се обсъжда липсата на средства за закупуване на краеведчески и археологически образци, за фотоснимки и т.н. Христо Вакарелски й пише в писмо от 11 ноември 1952 година следното: “Много ми е приятно, че с постоянство и жар продължавате наукополезната си дейност. И всичко това става при толкова трудности от материално и др. естество.”

Не знам дали “интернетните поколения” могат да разберат какво е да обикаляш на кон или пешком стъмени и смълчани села; да предразполагаш към възпоминания за род и родина неграмотни старци; да записваш дума по дума разказаното и изпятото от стотици хора; да разнищваш родни слова, заемки,  чуждици и да уточняваш произношение. В предсмъртните години на живота си Мара Михайлова чукаше с един пръст по клавишите на стара пишуща машинка, за да довърши преписа на многобройните си бележници и тетрадки. Според изданието на Историческия музей и Държавния архив в Кърджали “Мара Михайлова. Етнографски проучвания на Източните Родопи”, осъществено през 1996 година, “…личният архивен фонд на Мара Михайлова, съдържащ 462 архивни единици и хиляди машинописни страници, десетки ръкописни лични дневници, писма, снимков материал и др. е сред най-съдържателните и богати лични фондове…”

4. ТРАЙКИЙСКИТЕ ЧЕРНОМОРСКИ ГРАДОВЕ

Доловимата носталгия по Тракия е преди всичко израз на духовни и нравствени въжделения. Прогонените от Тракия българи интуитивно чувстват, че  ако България е земя на техните гробища, а Тракия - на техните люлки, тракийският свят на Европа  обзема тяхното самосъзнание. Насилственото им откъсване от неговите географски, етнически и икономически дадености - това са големите загуби. Конкретно, със загубата на Беломорска Тракия България  от 1913 до 1941 година не е средиземноморска страна, от 1944 до ден днешен - също. Вече почти един век медитеранският облик на отечеството ни ту изчезва, ту се появява, но не се губи в психологията дори на най-младите поколения, които нямат жива представа за всеобхватността на тракийския свят на Европа …

И все пак по Беломорието навсякъде в говора на местните люде просветва по някоя българска дума, а развърже ли се конушмата - и многословна българска реч. Аз дочух  тази реч в селото на моя род от устата на хора с ислямско вероизповедание, с гръцко гражданство и с българско потекло. Това потекло може да бъде прието за помашко - и заключенията да свършат дотук. Но преди онова “време разделно” носителите на речта са били първородни  българи. Езикът български бе останал като нетленна следа у хората, обитаващи понастоящем селото и околните паланки и махали на беломорските тракийски българи. И въпреки че топонимията между поречията на Струма (Стримон) и Марица (Мерич, Еврос) е съзнателно и методично променяна, дори и местните хора споменаваха населените пунктове с едновремешните им имена, не всички от които са от рупчоския говор. Също признак на съхранения език, който за едни е език майчин, за други - език битов, за трети - език родов, за четвърти - език еснафски. Да припомня, че  занаятчийският език е бил например златния инструмент на дюлгерите по Беломорието, тъй като представлява професионално наречие, което майсторите зидари използвали за разговор помежду си при преговорите с поръчителите на строежи - за да не бъдат  разгадавани техните съждения. Майчиният език поставя известни проблеми пред езиковеди и антрополози. Откъде е дошъл при съвременните помаци, след като не се изучава в училище и не се употребява в администрацията? И след като има българогласни беломорци днес, нима няма българокръвни?

По начало тракийският свят на Европа е триезичен, по родните си места беломорските тракийци, дори и безписмените измежду тях, са били триезични. Днес това обстоятелство трябва да се осмисли с оглед на забележителната идея за интеграцията на Тракия в рамките на Европейския съюз. Когато паднат граничните формалности,  когато започне да се осъществява многостранното сътрудничество между трите днешни държавни тракийски региона - българският, гръцкият и турският, кой ще бъде доминиращия език? Едва ли някой от петте езика на дипломатическото общуване - английският, френският, руският, испанският и немският. Не може ли той да бъде езикът, който се е налагал като първенствуващ някога, и който отново има цивилизационни предимства, да се наложи във всекидневното единодействие на беломорските тракийци?

Беломорските тракийци - те са българи, гърци, турци, арменци, евреи, албанци, араби християни. Обединителният език, езикът мост е бил и продължава да бъде българският, твърдя това! Пътуващите из Беломорието и днес дочуват този език в Димотика и Кавала, на остров Тасос и в Драма, в таверни и магазини, по пристанищата и маслиновите плантации.  Българският тон на тракийският свят на Европа се усеща в мелодиите на кавалите и гъдулките, в ритъма на хорото, в  туптежа на тъпана, а дори и в плисъка на трите беломорски реки, и трите извиращи от България - Струма, Места и Марица.

Това удивително единение  около тракийците е вече постигнато в черноморските градове, нараснали с прилива на  беломорски бежанци - Бяла, Обзор, Несебър, Поморие, Бургас, Черноморец, Созопол, Приморско, Китен, Ахтопол. В края на краищата историческите гръцки колонии  по Черноморието бяха  превърнати  в съвременни български поселища: Бизоне - в Каварна, Дионисопол - в Балчик, Одесос - във Варна, Месамбрия - в Несебър, Анхиало - в Поморие, Аполония - в Созопол  и т.н. Бяха спасени от историческа забрава и развити днес като опорни точки на европейски  културни и  туристически контакти.

5. ДОБРОСЪСЕДСТВО И ДОБРОСЪТРУДНИЧЕСТВО

Ето тук  вестникарска информация за честването на  едно трагично събитие в тракийската история.  Цитирам дословно: „На 15 септември Аврен посрещна гости, които бяха дошли на поклонение на избитите от турския башибозук 42 жени и деца, през злощастната 1913 година. Дойдоха хора, повечето потомци на тракийски българи от близо и далеч. На поклонението имаше хора от Варна, Пловдив, Бургас, Сливен, Кърджали, Момчилград, Златоград, Крумовград, Джебел и от други близки райони. Да уважат поклонението дойдоха зам. кметът на община Крумовград Неждие Акиф, съветниците Милчо Казълов и Димитър Антонов и кметът на село Аврен Милена Алекова.

Срещнаха се поколения тракийци, водени от желанието да участват в поклонението.

То започна с панихида в  памет на загиналите майки и дечица пред скромния паметник. В словото си и след това председателят на Тракийския женски съюз в България и председател на Тракийско дружество „Капитан Петко войвода” във Варна г-жа Румяна Вълчева говори за страшната трагедия с жените и децата от позицията на майките и майчината мъка. Откритите от башибозука при трагични обстоятелства, бягащи  жени и дечица в мразовитите февруарски дни на 1913 година стават жертва на освирепелите  убийци. Подчерта, че мъката е голяма, но паметта не бива да се забравя.

Слово произнесе и общинския съветник и председател на Тракийското дружество в с. Аврен Димитър Антонов. Той говори за поуката от това и други исторически събития, че със забравата на миналото е невъзможно да градим настоящето. Оценките на историческите събития се правят от следващите поколения, които ако не ги помнят и тачат изпадат в безпътица. Наблегна още и на това, че е нужно да сме единни и да гледаме напред”

Тъй като съм един от някогашните инициатори на това поклонение приех с недоумение факта, че не бях поканен и аз да сведа глава пред паметника, на който са изписани имената на  мои кръвни роднини от многострадалното село Манастир, Гюмюрджинско, в Беломорска Тракия, родно място на майка ми и баща ми, на деди и прадеди, на известни и неизвестни предшественици, придошли там като народностно обкръжение на силом заселения от турските поробители Патриарх Евтимий.  (Тема, по която съм писал многократно и която е колкото спорна за някой историк, толкова е безспорна за някой родопски народоук).

В случая допускам, че не съм бил поканен не заради друго, а защото съм неудобен свидетел. Съвременен, а не исторически свидетел. Неудобен не заради миналото,  а  заради настоящето на тракийската организация. По-точно, аз знам, че Тракийският съюз е основан от Мара Михайлова през 1933 година и е възроден от Петра Мечева през 1977 година. Румяна Вълчева е намерила начин да се възползва от здравословните проблеми на Петра Мечева и е оглавила друг тракийски женски съюз. Не създаден от нея, но регистриран от нея. Законно е, но дали е морално…

6. СТДБ ПРЕД ИЗБОР НА ФИЛОСОФИЯ

Когато историята е подложена на всякакви злободневни интерпретации прозират известни опити да се променят биографии и фактологии, но мълчанието на съвремениците пък е безотговорност  със злокачествени последици за националната памет. Ето защо съм длъжен да напомня за едни други събития от същия порядък.

В медийната среда се появи информация, че в Бургас се е учредил и регистрирал  „Съюз на тракийските дружества”, с който се възстановявали  традициите и демократичните  принципи на управление в тракийската организация, заложени на конгреси и събори още в годините след  създаването й. Тези принципи и традиции били  заложени и при възстановяването на организацията през 1990 г. в сегашния „Съюз на тракийските дружества в България” (СТДБ), но неговото ръководство било овладяно от партийни функционери, които с удобни за тях промени в устава създали възможност ръководните органи на съюза да бъдат доминирани от членове физически лица-техни партийни съмишленици. На практика Общото събрание и Управителния съвет били доминирани от партийни кадри…

Долавяте ли в тези констатации  агресивна политическа риторика, подробна на парламентарната? Твърденията за едно политическо присъствие в нашата организация означават всъщност вопли за друго политическо присъствие в съответствие с познат до болка  призив - „Стани да седна”. Така бе разшифрована навремето абревиатурата „СДС”, който от Съюз на демократичните сили се разсипа в  несглобяеми наедно политически амбиции за бърза и лесна, изгодна и алчна, безогледна и мрачна облага.

Е, точно това ме заставя да кажа, че и аз вероятно съм причислен към т. н. „партийни функционери”, което не ми е пречило като потомък на бежанци от Беломорска Тракия бъда един от възстановителите на нашата организация. И че тракийците сме с леви убеждения по исторически причини, но сме създали организация не на леви, десни, либерални, консервативни, социалдемократични, а на всички тракийци. И че именно ние, тракийците с леви убеждения, сме били през годините гаранти на надпартийната същност на нашата организация. Такава я развихме, такава я отстояваме.

В заключение и аз настоявам за промяна. Промяна на словесната емблема на нашата организация. През двадесетте години чичо ми Илко Димитров като един от основателите и ръководителите на българо-турския Комитет за свободата на Тракия, е минавал с диверсионна българо-турска чета към Дедеагач и Гюмюрджина. Познатият в Свиленградско и Хасковско деятел на тракийското движение Иван Беломорски пресичаше граничните заграждения, за да отиде на имен ден на свой братовчед “оттатък”.  Брат ми Стою, дървосекач в авренските гори, познава всички пътеки към нашето село през границата. От няколко години насам на Гергьовден хиляди потомци на бежанци се стичат към Доганхисар и Дервент, а по други големи празници - към българската черква в Одрин. Отварят се пътищата и се отхлупват главите и на най-ретроградните властници. Хората с друг поглед оглеждат Тракийския свят на Европа и усещат с горчивина колко несправедливи са били великите сили, когато са разсичали Тракия с изкуствени граници. Например Ньойският договор. Въпреки някои популистки искания за отмяната му, този договор като почти всички международни съглашения остава такъв, какъвто е. Не може да бъде отменен, но могат да бъде коригирани неговите последствия. По-важното е, че е дошло време за нови международни договори в тракийския свят на Европа. Като рамковото споразумение за създаване на Еврорегион Тракия, който обхваща българската Районна асоциация на общините “Тракия”, гръцката Асоциация на общините “Полис” и турската Териториална общност “Тракия  Кент”. Вече съществува реална форма на пряко взаимодействие - Координационният съвет за българо-гръцко-турско трансгранично сътрудничество с участието на областните управители на Смолян, Ксанти, Еврос и Одрин. Но безспорно най-крупният икономически проекти, който очаква реализация в тракийския свят на Европа е петролопроводът Бургас - Дедеагач (Александропулос). Възможно е също така в наше време да се прокара замисления още от предшествениците коридор за излаз на България на Бяло море по оста от Русе. Тракийският свят на Европа променя облика на континента и навярно ще направи живота на тракийците по-добър и  по-спорен.

В нощта на 1 срещу 2 август озвездената Петрова нива побира хиляди придошли на народния събор родолюбци, които на свой ред подобно странджанските съзаклятници изпитват великото преображение на българския народ чрез последния бунт за отечеството…

И аз съм бивал там както мои прадеди, въстанали преди 115 години за сливане на Тракия с вековечна България!

Тогава паднаха свидни жертви, тревата на забравата все още застила безкръстни гробове по всички Преображенски - и Илинденски - землища.

И къде ли не отеква величавия завет на герои и жертви - „Не забравяйте, но не отмъщавайте!”…

Да, така е, да, такава е нашата изстрадана истина, и все пак не е ли време в новия български свят да съхраним нравствената същност на тракийския завет, като му придадем съвременен смисъл?

Ето тъй - „Не отмъщавайте, но не забравяйте!”

Защото тук и понастоящем не отмъщението на старите поколения, а забравата на младите е проблемът.

Проблемът днес и проблемът утре!