БАСТУНЪТ
БАСТУНЪТ
На Анастас Стоянов
Бастун му обещах - прекрасен,
як, дрянов, с дръжка - гъша шия…
„Помни, поете Анастасе -
не е бастун, а Шарколия!
Носи го век в гора зелена,
сръндак бъди навръх Балкана!
Двуцевката, ако запецне -
с бастуна улучи глигана…”
Тъй думах скоро на ловеца,
а той - чепат, разбра ме криво
и взе, че легна под венеца -
конец проклет на всичко живо!
Потъна Анастас във мрака,
отиде сам, пък бяхме двама…
Бастунът в ъгъла го чака,
а него никакъв го няма.
БОЙ СЕ!
Бой се: когато дочуеш поета да плаче,
обърне ли гръб на нивята орачът,
когато пчеларят зареже в гората пчелина
и сторят венчавка у тебе татула с пелина…
Бой се: когато злината направи си вада
между хитреца и оня - осъден да страда,
бой се, щом нищо започне да няма значение,
ни обич, ни дума, ни дълг, ни стихотворение…
ПРИЗНАНИЕ
Какво съм знаел аз за парите?
Двайсет лева бе „тлъст хонорар”.
С него в джоба докосвах звездите,
а пък с трийсет - усещах се цар.
Нали смешно сега изглежда?
Даже Маркс би ме взел за ахмак,
а на всичко отгоре надежда
бе ми само червеният мак.
Нито декар, ни даже два храста
и след дългогодишния труд,
преживях тоз живот джаста-праста,
всичко друго - не реститут.
И все пак - не жалея за нищо,
и все пак, и все пак, и все пак,
грее в мен, като въглен в огнище
сам, оклюмал червеният мак.
