ЗА „ТУРСКИЯ ВЪПРОС”

ИЗ „ЗАПИСКИ НА ЕДИН СЛУЖИТЕЛ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ” (2008)

Георги Чобанов

По време на работата ми в органите на Държавна сигурност, на едно от важните места е бил и въпросът с турцизираното население на Родопския край.
Този въпрос е бил повече от сто години актуален за България. Актуален беше и за времето, когато работех в органите на ДС. Още по-актуален стана през последните 20-30 години.
Всички знаят, че по време на турското робство населението на Родопите е било насилствено потурчено. Това го знаят много добре най-вече сегашните жители на този район, потомци на самите потърпевши. За този епизод от историята ни са написани стотици томове.
Когато учех в школата на Държавна сигурност, спомням си добре лекцията, която ни изнесе преподавателят ни по история – професор, за потурчването на българите от Родопския край. Той поясни, че по онова време тогавашните средства за водене на война и политическото обкръжение на Балканите са били такива, че който владее Родопите, владее и България и Гърция. А за да владееш България, цялото това население трябва да бъде турско. А как ще стане това? Начинът е всички родопчани да бъдат насила потурчени. Всички до един трябва да приемат исляма за своя религия. Който откаже – да бъде обезглавен. Щом сложи чалмата на главата си, той вече е турчин, а след време цялото му поколение ще бъде от истински турци. Историята потвърди това.
По време на събеседването по тази лекция, попитах защо е имало потурчване и в Добруджа? Никога няма да забравя отговора на професора, че Турция винаги е изпитвала известен страх, че България може да бъде освободена от руснаците, а за да стане това, руските войски ще трябва да влязат през Румъния в Добруджа. Първите срещи, които ще имат като съпротива, трябва да бъдат от населението, което трябва да бъде турско. Останалата част от България била лесна за управление. Тя ставала заобиколена от всички страни с турци, т.е. нещо като капан.
По време на работата ми в ДС този въпрос (турският) също е бил актуален. Голяма част от това население, като знае своя исторически корен, ще иска да се види като българи, но не и като християни. Едното не пречело на другото.
По време на Руско турската освободителна война всички турци, които знаят, че родът им е турски – дошли някога от Турция като поробители в България, още през първите години на войната избягали в Турция и до края на войната нито един от тях не е останал в България. Тези „турци” от Родопския край нито един не се е изселил в Турция, защото са знаели своя роден корен.
За голямо съжаление турските правителства след войната нито един ден не са оставили това население свободно. Непрекъснато им внушавали, че те са турци, ислямисти, че някога ще бъдат „освободени” и ще се присъединят към майката родина – Турция. През всичките тези години, когато бях на работа в ДС, а това е било и преди всяка нова година, се говори, че ще има голямо изселване в Турция, че по този въпрос има някакво споразумение с българското правителство и пр. (което винаги е било лъжа). Някои от тях, повярвали в това, зарязват личната си работа, главно полска, земеделска, и започват да правят опашки пред турските консулства за подготовка на разни документи.
По този начин Турция постигаше най-малко две неща. Първото е, че Турция „се грижи” за тях. Второто е, че като се надяват, че ще се изселят, те не обработват земите си, за които турски ръководители са се изказвали, че с това пречат на НРБ да изпълнява стопанските си планове. За това, че техните „сънародници” остават без доходи за препитание, турските ръководители не се интересуваха. Освен това те си знаят какви „турци” са те.
Турските консулства все пак приемаха за изселване около 10% от желаещите за изселване, но избираха главно висшисти – лекари, инженери или други специалисти. Тук също се спазваше указанието на Алън Дълес.
Тази турска политика към нашите сънародници принуди българския външен министър – тогава Иван Башев, да посети Турция. Основният въпрос е бил Турция да отвори свободно границата си и приема всички онези, които желаят да се изселят в Турция и да престанат да тормозят тези, които останат в България и не пожелаят да се изселят и живеят в Турция. Това обаче не стана. Според мен, Турция искаше това население да остане като параван, зад който се крие зловещ план – тези райони, с това население, да станат турски, защото в тях живеят „турци”. Тук вероятно влиза в действие онзи план на Тургут Йозал да „купи” България. Той вече се извършва масово в България. Само в района на Първомай вече има цели седем чифлика, да не говорим за разни предприятия. Всичко това става законно, защото нашите „народни представители” – червени, сини, зелени и други цветове, нито един не гласува против този закон в Народното събрание – чужденци да могат да купуват българска земя.
Неуспехът на външния министър Иван Башев по изселническия въпрос в Турция и продължаването на турската политика към това население в България вероятно стана причина по-късно да се наложи провеждането на „възродителния” процес. Възродителният процес вероятно стресна турските управници. Заговориха за масово изселване в Турция. Чрез своята агентура те създадоха диверсионни групи, групи за предупреждение (сплашване) на онези, които не искат да се изселват и др.
Характерното в изселването беше и това, че ги насилваха да се изселват, а като отидат в Турция, там никой от властите не се грижеше за тях, а оставаха под „грижите” на някакви техни „роднини”. Някои от изселилите бързо се разколебаха и започнаха да се завръщат в България. Имах случаи да разговарям с един от завърналите се, който каза, че когато минали границата и някъде до Свиленград спрели колата си, повече от час плакали от радост, че се намират вече в България. За съжаление същият сега е активен член на ДПС.
По време на масовото изселване в Турция имах случаен разговор с желаещ да се изсели в Турция. Запитах го, дали той, ако е на мястото на своя прадядо, който е дошъл от Турция, ще се изсели в с. Три могили, където всичко е само камъни, склонове, където има само кози пътеки и пр., без каквито и да е условия за нормален живот (той е родом от това село и знае, че всичко това е вярно). В същото време този прадядо идва в България като завоевател, може да се засели в Пловдив, София и всяко друго населено място, където пожелае – това е било право на всеки, дошъл от Турция в България. След около минута размисъл, той ми отговори, че това, което казвам, е вярно, т.е., че никога няма да се засели в с. Три могили, а ще използва положението си на завоевател и ще се установи в Пловдив. Дали този разговор или нещо друго е повлияло на този човек, но той не се изсели в Турция.
По време на възродителния процес бях вече пенсионер. През всичките години на работа в Държавна сигурност винаги съм се отнасял добре с всички хора от такъв произход, така наречените „турци”. На всеки, който е имал нужда от помощ, винаги съм оказвал такава според възможностите си.
Голям дял за това дължа на моя прадядо – Петко Стоянов Лучков (Чобанов). Същият е бил роден през 1836 – 1837 година. Почина през лятото на 1943 г., тоест, на 105 години. Тогава, през турското робство, не е имало актове за раждане, паспорти или други документи за самоличност. Той знаеше само, че се е родил по време на жътва. Когато Русия ни е освободила от турско робство, е бил на 40 или 41 години. Казваше, че Левски е посетил Кърджиларе (Искра) и Караалан (Брягово). Имал е около 250 – 300 броя овце и кози, голям овчарник в местността „Каваклията”, над 100 декара ниви, голяма част от тях също в тази местност. В селото живеело семейството му, а той целогодишно – при овцете. Оттук получава по-късно името Чобана, фамилията, която носим и до днес.
Когато бях ученик в прогимназията, учителката по история – Руска, беше млада жена от Пловдив, в час по история предаде урок за турското робство в България. Урокът беше толкова патриотичен, че всички се настроихме против турците. Това беше последният час за деня. Когато излязохме от училище, пътят за нашата махала минава през реката, точно тук срещнахме един „турчин” с две мулета. Като научихме от току-що предадения урок как турците са тормозели българите, нашата група ученици – момчета и момичета, взехме камъни и започнахме да ги хвърляме по „турчина” и неговите мулета. Той, горкият, беше принуден да гони мулетата и да избяга от нас.
Когато се прибрах у дома, заварих въпросния прадядо да седи под навеса на едно „килимче” (рогозка), изработена от беленица на царевица, и да пуши с лулата си. Отидох при него и започнах да се хваля с постъпката си на бабаит, т.е. как учителката по история ни изнесе урок за турското робство в България, как срещнахме един турчин с две мулета в реката и как го подгонихме с камъни. Той ме изслуша внимателно и изведнъж ме дръпна силно за ръката и аз неволно седнах на килимчето до него. Веднага ме запита: А тази учителка каза ли, че турците насила са потурчвали българите в Родопите? Отговорих, че каза. А тя знае ли, че на този турчин прадядо му е бил българин и е насила потурчен от турците? Нали знаеш, че аз всяка вечер приемам на гости такива „турци” от родопските села, че двора ми приличаше на хан. Майка ми, когато печеше хляб за семейството ни, винаги предвиждаше по няколко самуна (хляба) по два-три килограма за такива непредвидени гости.
На следващия урок по история вдигнах ръка и поисках по желание да бъда изпитан за последния урок. Казах някои неща за турското робство, които научих от своя дядо. Учителката Руска веднага забеляза това, прекъсна ме и разпита за това, което говоря и че това го няма в учебника – аз откъде го зная? Отговорих с гордост, че го зная от своя прадядо. Повече за самия урок не говорихме. Учителката започна да се интересува на колко години е моят дядо, с какво се е занимавал, и ни каза, че това е жив свидетел на историята и прочее.
В един от следващите уроци по история учителката ме помоли да поздравя своя прадядо и му пожела от нейно име много години живот.
След като моят прадядо ме „посъветва” за случая с турчина в реката, отидох до мой съученик да споделя казаното и закъснях. Когато се прибрах вкъщи, видях, че в овчарника има две мулета, в стаята на дядо ми беше „турчина”, когото гонихме с камъните – стояха двамата около паралията (ниската дървена масичка за хранене). Не намерих сили да отида и да се извиня на този човек.
У нас преспиваха и много балканлии (така ги наричаше дядо ми), които ходели до Първомай и селата, но за един ден не можели да се върнат до домовете си. Преспиваха при дядо ми и на следващия ден продължаваха за Родопите. Почти всичко, което донасяха от балкана за продаване, го продаваха срещу жито. Често пъти това жито оставяха на дядо ми – да го смели на брашно на близката до нас (на 150 метра) воденица и да им го съхрани до следващото идване.
Искам да разкажа за един исторически случай, който може би малко хора от живите го знаят.
След приключването на освободителната Руско турска война, когато се определяха границите между България и Турция, великите сили определят с. Жълт камък да остане в турска територия. Населението на това село силно негодувало и настоявало да останат в България. Това негодувание било толкова силно, че съответните държави – Англия, Франция и други, решили да изпълнят желанието им. В замяна на това границата се преместила на юг от с. Кърджиларе (Искра) и граничният турски пост бил над село Кърджиларе. Това давало възможност на жителите на това село и турските войници от този пост да се поздравяват с вдигане на ръка.
Когато през 1958 година се провеждаше ново райониране на страната, с. Жълт камък беше включено в Кържалийски окръг, а не в Пловдивски, както било до момента. Тогава вече бях свидетел, как населението на с. Жълт камък, отново силно реагира, че не иска да минава към Кърджали, а да си остане към Пловдивски окръг. За аргумент използваха отново този исторически факт от Освобождението. Дори на свое събрание избраха пратеници да отидат в Държавния архив, да вземат препис от това решение на тогавашните велики сили Жълт камък да остане в България, а не в Турция. Представиха го в Народното събрание с молба село Жълт камък да остане в Пловдивски окръг в състава на община Искра, Първомайска околия.
Народното събрание не можа да откаже на това желание (както някога великите сили), подкрепено с този силен аргумент и отново ги върна към Пловдивски окръг с известна доза извинение.
Някога пред „великите сили” те заявили, че знаят произхода си и не искат да живеят в Турция и да се водят турски граждани. След оставането в Пловдивски окръг имаше замислен план районът на с. Жълт камък да стане почивна база на Първомай. За целта започнаха да строят временна база за кратка почивка на фабрика „Партизанин”, пионерски групи спяха в училището и така нататък. Най-удобен беше районът западно от селото, където имаше поляни и чешма с много вода.
Идеята беше районът да стане нещо подобно на хижа „Здравец” за пловдивчани.
Искам да разкажа още нещо за моя дядо, което зная от разговори с него.
Още по време на робството в селото живееше доста богат турчин, с много земеделска земя. За обработката на земята ползвал много аргати. Сред тях имал свой приятел, „турчин” от Родопските села. Дядо ми, с помощта на този аргатин, в продължение на много години палел снопите с жито на полето. Турчинът все търсел кой е подпалвачът, но не успявал да го разкрие. След един такъв пожар, турчинът се усъмнил в моя дядо, че той е най-вероятният подпалвач и решил да го накаже.
Една сутрин рано този турчин пристигнал с двама стражи до овчарника на дядо ми. Завели го до близката круша, съблекли го гол, вързали го за стъблото на крушата. Извадили голяма делва (кутел) с мед. Намазали с мед цялото му тяло. При завързания ми дядо остават двамата стражи. Когато турчинът си тръгнал, казал, че се съмнява в него за палежите на снопите. Ако бил сигурен, щял да му отреже главата като на яре, но понеже не бил сигурен, щял да го остави днес да го ядат пчелите и осите. Ако довечера го свари жив, ще го освободи от дървото.
Най-мъчително било когато пчелите влизали в ушите, ноздрите и косите, които турците не забравили да намажат най-обилно с мед. Денят бил слънчев и много топъл – ден по жътва. През целия ден дядо ми бил оставен без храна и вода. Стражите били верни на турчина и не проявили никакво състрадание към него. Те разполагали с голям бъкел (дървен съд) за вода и дори разточителствали с него в часовете, когато било най-горещо и си плискали главите за разхлаждане.
Вечерта по здрач пристигнал турчинът с още един от стражите. Останал много изненадан, като видял, че дядо ми е още жив. Изпълнил обещанието си, като наредил на стражите да го развържат и го освободят. Още имал пчели по тялото си. Едва набрал сили да стигне до близкото (на около 200 метра) Чумарлицко дере. Там с помощта на един от съседите по овчарник, се измил от останалия по тялото му мед. През този ден за животните му се погрижил този съсед, който пасъл всички овце заедно с неговите.
На следващата година снопите жито на турчина пак били запалени и изгорели.
Запитах го как са правили това, за да не бъдат заловени. Той отговори, че поставяли голямо парче прахан, което запалвали с чакмак и кремък (нямало кибрит). След това слагали запалената прахан в снопите, те се разпалвали бавно, но сигурно, т.е. с часове. През това време подпалвачите вече били на километри далече.
На този мой дядо аз дължа умението да работя почти всякаква селскостопанска работа. Бях на 13-14 години, когато ми се наложи да ора ниви, да ги сея, копая и т.н. Прадядо ми, въпреки че беше на повече от сто години, идваше на полето с магарето. Той ме учеше как се сглобява ралото, как се впрягат воловете – ляв и десен, как се държи ралото и как се оре, как се държи шиника (кофата) с жито, как се взема жито с ръка, как се хвърля, на каква крачка и други подобни подробности. Въобще, бях принуден да работя всякаква селскостопанска работа. Тогава нямаше в общината служба „Социални грижи”, която да се грижи за хора като нас – семейство с пет деца и малко ниви. Всяка пролет мобилизираха баща ми и го изпращаха в Гърция да пази чужди интереси и го освобождаваха късно наесен. Общината не само не се интересуваше как живее това голямо и бедно семейство, но и когато приберяхме реколтата от полето и овършеехме житото, нямахме право да го приберем в хамбара, докато не мине реквизиционната комисия на съвета и не определи какво количество жито трябва да дадем на държавата за изхранването на окупационните немски войски, без да ги е грижа какво остава от това жито за изхранване на семейството. Често бяхме принудени преди жътва да търсим жито от по-богатите хора, за да дочакаме новата реколта. Вероятно реквизиционната комисия са им определяли по-нисък наряд жито да дадат на държавата. Нали те пък бяха от най-важните държавни управници!