Димитър Хаджитодоров

Преди много години, когато нашите баби и дядовци били малки, а може би още по-рано, кълвачите също отлитали през зимата на юг, както и други птици. Те имали работа до последния ден и заминавали в късна есен, след като прочистели дърветата от злосторници.

По пътя, след дългите преходи, останалите птици събирали сили за утрото, а кълвачите първо оглеждали горите, в които се приютявали, грижели се дърветата и хапвали набързо каквото намерят. Някои дори оставали без вечеря, въпреки че честно преследвали вредителите.

Когато пристигали в топлите страни, самоотвержените труженици били посрещани радостно от далечните си роднини в онези крайща. Пътешествениците знаели от опит, че ги очаква неуморна работа докато зимуват на юг.

Всички птици се отдавали на безгрижни развлечения - не строели гнезда, не отглеждали пиленца, устройвали си банкети с вкусни семена, обсъждали новините, долетяли до тях и посещавали плажовете.

Някои дори организирали групови полети до Египет, към реката Нил, за да видят фламингото и крокодилите. Единствено кълвачите се заемали с неуморните дървоядци и се трудели организирано.

Роднините, предоставили им това занятие, се споглеждали доволни. Работниците били толкова много, че дори на места си пречели.

И докато гостите се бъхтели до изнемога, домакините тайно се развличали, както останалите птици, и също прескачали до Нил, за да не останат по-назад.

Преди обратния полет местните обитатели предлагали на своите роднини да се заселят при тях, за да се виждат по-често. Но северните кълвачи мечтаели за гъстите дъбови и букови гори, за кленовете и брезите, и не се подавали на изкушенията.

Докато се завръщали, слънцето греело все по-силно, въздуха се стоплял и синигерите запявали бодри химни. Кълвачите пристигали първи и незабавно се заемали да издирват пробудилите се пакостници.

Закипявала непрестанна работа. А трябвало да вият и гнезда, да отглеждат малките си и да ги обучават на всичко най-важно. Другите птици изпълнявали същите задачи, но нямали задължения извън семействата си…

Веднъж есента дошла по-рано и първите пътешественици се застягали за път. Събирали се на ята, с изключение на кълвачите, пръснати из гората. Те били толкова заети, че сякаш не чувствали промените на времето.

В един слънчев ден кълвачите все пак се срещнали на поляната, откъдето отлитали на юг и започнали да обсъждат нещо.

- Не зная как ще пътувам! - тревожел се най-старият. - Имам толкова много дървета за оглед, че ще се трудя още месец. Когато завърша, наоколо няма да има една прелетна птица….

- Но ще има свраки и гарвани, синигери и врабчета, които живят тук и през зимата… - обадил се някой.

- Чудя се дали бих понесъл жестокия мраз… - започнал отново стария.

- Ако бездействаш, няма да го понесеш, но ако бъдеш зает с работа, може и да не разбереш дали е студено, или топло… - отговорил същия глас.

- Мисля си - продължил стария, - да не остана ли тук през цялата година?

- Няма да си сам! - извикали няколко гласа. - Ние също искаме да останем!, Имаме много места за оглед…

Кълвачите се отказали да летят на юг и се приготвили за зимата. Те разделили гората на райони и стриктно почиствали дърветата от злоумишленици.

И ако някой запита защо неуморните птици не пътуват към топлите страни, можем да отговорим със сигурност: «Защото и тук имат достатъчно работа!»