СПАСИТЕЛНА СЛУЖБА

Надя Попова

Когато влизам да се разхладя в морето,
отдалеча ли се на десетина метра от брега -
с крак търся дъното.

Не съм добър плувец.
Не съм изобщо никакъв плувец!
Ако не го усетя -
започвам да се давя.
Но от брега не чакам помощ -
там даже и не си помислят,
че може да потънеш
на двайсет крачки от чадърите,
от скарите и бирите,
белота, клюките
и лосионите срещу изгаряне,
от гларусите, ровещи в боклука…

А може и да знаят,
но какво ли ги засяга тези -
с тена и пантена,
с патента да излизат сухи от водата
всеки път,
да се издигат над вълните с парашути,
теглени от лъскава моторница, -
че някой
търсил си белята,
може и да я намери.

Спасителите са заети да флиртуват
с изчезващия вид русалки
от Източна Европа.
Говорят на любовно есперанто
с надеждата да ги огрее,
щом се стъмни.

И затова
отдавна гледам на морето като на вода,
в която според Хераклит
не можеш два пъти да влезеш, а да е една и съща.
И като на неземна красота,
на пиршество за обонянието, зрението и слуха
(които ме предават ден след ден).

Готова съм да се преборя с мъртвите вълнения
единствено
в солените въртопи на кръвта си,
в дълбокото, където са потъналите ми гемии,
но и най-фантастичните, най-пъстроцветни риби
на въображението -
с опашки феерични,
с гласове на сладкопойни чучулиги…

Това е тя - спасителната служба,
когато трябва да опазиш и духа и тялото
от вчерашните верни бодигардове,
които знаят всяко твое слабо място;
от днешните спасители на плажа,
разкършващи
напомпаните си по пехливански бицепси
пред възхитената слаботелесна публика;
от псетата на самосъжалението,
готови състрадателно да те заръфат…

Това е твоето море.
То няма дъно.
Освен ако не решиш да тръгнеш по водата -
насън или наяве.