ВСЕ ТАКА

Петя Цолова

ВСЕ ТАКА

…И нося все така безценното мое съкровище
от мечти, надежди и песни в душата си.
Да ми го отнеме, никой и нищо до днес не успя.
И, надявам се, няма да може това да стори
и смъртта.

Все някоя моя песен ще оживее и прозвънне за някого,
дори и след мен. Песен за най-важното нещо
в този свят понякога тъй неуютен -
любовта.


ДЕВЕТНАЙСТИ ФЕВРУАРИ, ДНЕС

Февруари - луднал. Вместо студ,
лъжливо слънце напича сред зима.
Ни вихри гонят тръни в полето,
ни гарвани грачат, ни вълци вият.
Но деветнайсти е днес. И никне отново
дългата сянка на онова черно бесило.
Едни ще държат речи. Студения бронз
други с венци и цветя ще кичат.
Трети, където и да са те,
безгласно в Апостола свой ще се вричат.
А някои от онези, начело застанали,
щом от това за себе си могат нещо да вземат,
без срам ще се правят и в този ден
на апостоли, от Апостола по-големи.
А този е, май, едничкият ден,
който винаги да ни събере е успявал.
Но и в него съмнения хладни пълзят -
дали „НИ”, дали „НЕ”? Докога, докъде…
И ако отново родиш се ти, Апостоле наш пресветъл,
дали няма пак някой от нас да те предаде,
да те обесят, а после пак да си имаме
пред какво веднъж в годината да коленичим,
та от това, за кратко поне,
и ние по апостолски да се усетим чисти.
Бият въпросите като гневна кръв
и днес в не едни слепоочия.
А онези, дяконовите въпросителни,
цели четири: „Народе????”,
без отговор си остават все тъй -
безсрочно.


ЗДРАВЕЦ

Цветята капризни и крехки прибрах от балкона,
още щом усетих, че приближава се първият студ.
А за здравеца поизчаках, после забравих. Сняг го затрупа.
И си казах: горкият, беше до тук.
Но зимата случи се своенравна - ту свие студ,
ту стопли се и стряхата потече.
Оставен навън като вързано куче,
здравецът ту се снишаваше, сякаш ще свърши,
ту светкавично листи протягаше - слънчице да си събере.
Гледах го и отвътре гризеше ме здраво.
Ех, че орис нашенска отредих му -
все трудно, все върло…
Но щом пролетта стъпи в правата си твърдо
и изнесох навън пребледнелите нежни цветя,
здравецът бухна и докрай сандъчето старо изпълни.
Докосна ли го, отвръща ми с щедър и здрав аромат.
И неусетно започнах само пътьом на цветята изнежени
поглед да мятам. Здравеца първо поливам,
роша перчема му дъхав, гледам Балкана насреща
и си мисля кой знае защо: не, недейте ми казва,
че е изгубено всичко. И друг път е бивало
сякаш завинаги да ни затрупа сняг. И друг път е бивало
някой да пророкува тежко, че ще се свършим до крак,
а сме изпълвали после докрай сандъчето старо…
А нали здравецът си е цвете, наше, възпявано не случайно.
Цвете - български знак.