ПРОБУЖДАНЕ
Из „Незрима светлина” (2010)
ПРОБУЖДАНЕ
На ръба на лятото спирам -
зее страшно с разлом зрелостта.
Бях креслива, бях завистлива…
Как копнея да стана добра!
Ще си гребна от детството спомен
като жива вода за из път
и ще трепне от светлия ромон
възроден и прекрасен светът.
А е толкова нежна нощта -
пеперуденозлатна и синя.
Чак до изгрева няма да спя,
да не би да осъмна в пустиня.
Упоява дъхът на треви …
Тук нещата присъстват незримо.
Милиарди човешки души,
ала колко ли всъщност са живи?
И се щурат светулки безчет -
приземяват се сякаш звездите.
С изтънелия звук на тромпет
все нагоре ни теглят щурците.
Розовее наблизо денят,
пак снизхожда към нас милостиво
и за всички за всичко мълвя
благодарност, че още ни има.
ИНТИМНО
Когато сме двама, ах, когато сме двама,
изглежда, че нищо наоколо няма:
препълва се стаята, даже домът,
прелива, завършва със нас и светът.
Когато сме двама, о, когато сме двама,
понякога тука настава и драма:
нахлува с неканена злоба светът,
превзема ни стаята, даже домът.
Когато те няма, когато съм няма,
по-сиротни сякаш от двамата няма:
бездушна е стаята, даже домът,
и пуст, опустял се простира светът.
ТАЙНА
На В.
За лунните цветя ми каза…
Да бродя нощем колко мразя!
Завеса дръпнало небето,
затворено за всеки, бдеше!
Болезнено у мен гърмеше
море от бездна невидима.
За лунните цветя ми каза…
Черупките на миди газя.
Наметнала червено було,
надвеси се луна сияйна,
а после - медна и потайна
в обкова от сребро застина.
За лунните цветя ми каза…
Едва ли късче спомен пазя.
Седефеното ръбче само
на лунната пътека вдясно
прелива огледално ясно -
току със теб да се размина.
За лунните цветя ми каза…
И никому не ги показах.
АЛПИНИСТ
В памет на Асен Татарчев
В очите му трепти зора, докоснала планинско било.
Уж тук със нас е, а долавям, че нещо друго му е мило,
което властно го зове и го превръща във загадка -
така не му е по сърце пътеката, досадно гладка…
Той дребните ни страхове посреща с тъничка насмешка,
ала изпаднеш ли в беда, ще ти помогне по човешки.
Над пропасти и върхове би те пренесъл с орлов мах.
Един откъснат еделвайс е непростимият му грях.
И знам, че, както е на път, е писано да се помине -
притиснат до планинска гръд и стоплен от една лавина.
МОЛИТВА
Зад ъгъла, на малко столче, седи и проси -
тъй спретната и достолепна я мернах косо -
крепи с ръка плаката си от пет икони.
Пустеят в обедния зной: площад, балкони,
градът, за малко онемял без хорска врява…
Бе тъкмо време да деля зърно от плява.
Поспрях наблизо и видях, че тя не трепва,
но нещо се пропука в мен, та чак се сепнах.
Съзрях лицето й - сияйно, в молитва спряло.
Небето в празните очи бе огледално.
„За милосърдие е час!” - си рекох бледна.
Тя, сляпата, се молеше за нас, за да прогледнем.
