ЧУВАЛЪТ

Цветелина Александрова

Събуди се преди изгрева на слънцето, и нетърпелива да чуе какво ще й прошушне морето, хукна към морския бряг. Все още беше безлюдно и пусто. Реши, че това е едно добро начало за първия ден от почивката й, когато се спъна в огромен черен чувал, проснат почти до водата. Вълните го плискаха любопитно и подкопаваха пясъка под него. Скоро морето щеше да го погълне в дълбоките си обятия. Но тя беше любопитна. Посегна с ръка да докосне найлоновото чудовище.

Грубата тъкан ожули изнежената й длан. Изтръпна и присви очи от болка. Като че ли хиляди трънчета се бяха впили в кожата й. Инстинктивно дръпна ръката си. Хвърли поглед към нея и учудена видя, че е зачервена. Любопитството й прерасна в яд и озлобление. Кой знае какъв е тоя боклук. Напълнихме с мизерии морето! И докога така!

Стисна юмруци решително. „Няма да участвам в това! Ще разкарам тая смрад оттук!” Наведе се и посегна с ръце да хване чувала. В тоя момент една мощна вълна блъсна силно отдолу грозния черен натрапник. Дъното на чувала се отметна и се стовари върху лицето й. Тя размаха ръце, но не успя да запази равновесие и падна по гръб, затрупана от мокър пясък и затисната от грамадния тежък чувал. На плажа беше тихо. Слънцето все още спеше. Големи бели облаци се кълбяха по небето. Чувалът все така лежеше проснат близо до морето и равномерно се издигаше и отпускаше, набъбваше като гигантски мях и се спихваше, пак набъбваше и пак се спихваше, като че ли притежаваше огромни бели дробове.

Камен седеше на дървен шезлонг на едно изоставено кафене на плажа. Главата го цепеше от зверски махмурлук. Пиеше бира направо от ПВЦ-то, подпрял горящото си чело на дланите си и лениво следеше неравната битка на девойката с чувала. Изсмя се подигравателно, когато чувалът я затисна, надигна бутилката отново, но бързо, погнусен, изплю стоплената разгазирана течност.

- Пикня! - промърмори ядно и шумно се оригна, смачка нервно бутилката и небрежно я метна встрани.

Надигна се несигурно на олюляващите си крака. Прекрачи дървената платформа на бившето заведение и се озова на плажа.

Хвърли разсеян поглед отново към грамадния черен чувал. Огледа се наоколо. Жената не се виждаше никъде. „Че кога успя да изчезна тая жена? Явно ми се губят моменти”. Махна с ръка и се обърна напред. „Още една бира с шкембе или кафе?”

Главата му все така пулсираше мъчително, като че ли остри ножове се забиваха ту в едната, ту в другата й половина. Представи си как я хваща здраво с двете си ръце, откъсва я от тялото си и я захвърля да се търкаля на плажа. Слънцето изведнъж изплува от морето и елегантно плъзна лъчи по един блестящ равен коридор, водещ право към клепачите на изтерзания Камен, който присви очи безпомощно. Няколко горчиви сълзи се отрониха от подлютените му очи.

Докато се взираше към хоризонта, погледът му отново попадна върху грамадния чувал.

„Не може да бъде! Привижда ми се!” - разтърка очи, сепнат.

Чувалът се надигаше и спускаше равномерно, набъбваше като огромна медуза, задържаше се за кратко така - трептящ и грамаден в светлината на изгряващото слънце и после бавно отново се отпускаше до съвършено плосък на мокрия пясък. Приличаше на гигантско живо същество, което бавно си поема дъх.

„Ама че тъпа тиква!” - хвана главата си с ръце и силно я разтърси, решил, че всичко това е пиянска халюцинация.

Чувалът обаче отново започна бавно да набъбва, издигаше се постепенно, раздуваше се, а дъното му леко се отмяташе нагоре, при което се откриваше червената тениска на оная жена.

„Какво й става пък на тая? Припаднала ли е?” - зачуди се Камен и с неуверени стъпки пое към чувала.

Докато приближаваше  към него, съвсем ясно видя, че чувалът наистина равномерно се издига и спуска, а отвътре нещо шава и се поклаща. Беше се придвижил малко по-навътре в морето, а под него лежеше неподвижно жената.

Вече не на шега стреснат, Камен застана до чувала и протегна ръце да го прихване, за да измъкне жената.

- Мамка му! - изрева в следващия момент и бързо дръпна изгорените си ръце. Бяха силно зачервени и покрити с мехури като извадени от огън.

Чувалът се заклати застрашително и се заиздига много по-бързо отпреди.

Ядосан, Камен извади от колана си малко джобно ножче, измъкна навън джоба на дънките си, разкъса го, уви го около дясната си длан. Стисна ножчето в нея, хвърли се към чувала, издут вече колкото малка палатка, засили се и заби ножа в него.

„Пфф” - изпъшка шумно спуканият чувал. Джобното ножче бе пробило една миниатюрна дупка отгоре му.Чудовището бързо започна да се свива и събира с шумен свистящ звук, издигайки се в същото време нагоре във форма на гъвкава тръба. От пробития отвор се подаде огромно лигаво око, което изхвърли право в лицето на Камен прозрачна пихтиеста слуз. Камен извика и закри очите си с ръце. Неописуема болка блокира реакциите му и парализира крайниците му. „Киселина” - пищеше натрапчив глас в изтръпналата му от болка глава.

С въртеливи движения чувалът започна бавно да се тътрузи по мокрия пясък, стигна до Камен, привдигна се леко и се стовари върху краката му. Изправен вертикално, приличаше на огромен снежен човек, сглобен несръчно от няколко топки, които се поклащаха една върху друга, и опакован в черно.

Докато се тресеше като желе върху краката на Камен, чувалът се наклони леко, бутна Камен и се стовари върху него, затисна го плътно върху пясъка и се опъна отгоре му. Кълбовидните издутини във вътрешността му се увеличиха. Надигаха се една след друга по цялото му протежение, при което се чуваше шумно мляскане и сърбане.

Наблизо се понесе жизнерадостен кучешки лай. Кестеняв ретрийвър се носеше весело с широко разперени уши право към чувала. След него тичаше малко момиченце, а в далечината бавно вървяха мъж и жена, които ожесточено спореха.

Кучето бе привлечено от мърдащия чувал. Явно го приемаше като покана за игра. На големи подскоци то приближаваше към него, без да забелязва жената, просната на пясъка, докато просто не се строполи отгоре й. Стовари се тежко върху нея с муцуна забита в ямката на шията й. Уплашено, кучето се опита да се изправи, но краката му се хлъзгаха по тялото на жената, покрито с гъста белезникава слуз и каша от полуразложени водорасли. Кучето се разлая разтревожено, истерично, докато се мъчеше да се изправи на четирите си крака, но веднага след като ги събереше, отново се хлъзваше и се строполяваше, разперено безпомощно по корем върху жената. Кучето заскимтя жално. Около него замириса на опърлено. Капки кръв и лига се проточиха около муцуната му.

Момиченцето скоро дотича до него.

- Джери, Джери! Хайде, миличък! - завика го уплашено.

Кучето я гледаше безпомощно. От очите му се процеждаха сълзи. Отново се опита да се надигне, напрягайки болезнено мускулите на крайниците си, но мазната слуз се беше втвърдила по корема и гърдите му и когато се дръпна рязко, от него шурна кръв и кожата му провисна на дълги парцали. Момиченцето изплака и се хвърли към него. Кучето надигна глава, цялото треперещо и с всичката сила, която му беше останала, бутна силно момиченцето с муцуна далеч от себе си.

- Мамо! Татко! - зарева с глас момиченцето и се втурна към спорещите си родители.

Двамата продължаваха да говорят един през друг и усилено ръкомахаха.

- Какво има, миличка? - разсеяно я погледна майка ?.

- Мамо! - хвърли се детето към нея, прегърна я и безутешно се разхлипа.

- Мила! Какво има? Къде е Джери? - объркано я помилва по главата майката.

Детето се разхлипа още по-шумно. От хълцане не можеше да говори и само треперещо от ужас, посочи към кучето.

Тримата бавно се приближиха към проснатата на мокрия пясък жена с кучето върху нея. Кучето лежеше с отпусната на една страна глава, изцъклени очи и кървава пяна на широко отворената муцуна.

Детето изведнъж се изтръгна от майка си и се втурна с писък към любимеца си. Бащата скочи и стисна здраво момиченцето в прегръдката си.

- Не, Вики! Не трябва да го докосваш, мила!

- Но, татко! Джери… - извика отчаяно момиченцето, докато се бореше с баща си да я пусне.

- Мила! Не бива да докосваме Джери сега - погали я по главата баща й - Може да е нещо заразно.

- Лора, звънни на 112. Нещо не е наред тук - прошепна на жена си, докато здраво стискаше все още борещото се да се изплъзне момиченце.

Встрани от тях чувалът се изду като огромна гъба, подаде лигавото си око през дупката и го раздвижи наоколо. Въртеше го равномерно на всички страни. Постепенно изпод окото израсна дълга слузеста тръбичка с радиус около пет сантиметра, а отгоре й се поклащаше белезникаво око с големината на билярдна топка.

- Ама че работа! - извика потресен мъжът.

Окото спря да се върти и се втренчи в него. Чувалът изведнъж подскочи в тяхната посока и се озова на около метър от тях. Разтърси се енергично и се оформи отново в няколко трептящи кълбета, люшкащи се едно върху друго подобно на барбарон.

- Татко! - изпищя от ужас момиченцето.

- Да бягаме! - вдигна я на ръце мъжът, дръпна жена си за ръката и тромаво заподскача по пясъка.

Чувалът скокна след тях учудващо пъргаво за размерите си.

- Звънна ли на 112? - задъхано викна мъжът към съпругата си докато, полуобърнат назад, с тревога наблюдаваше бързо настигащия ги чувал.

- Даваше заето - отговори запъхтяна жената.

Изведнъж със силно съскане тънката слузеста шийка, на която се крепеше окото изтъня още повече и се издължи като змия, притрепера, прицели се и се метна към рамото на жената. Мъжът извика силно и я бутна напред. Мушна в ръцете й детето и изкрещя:

- Бягай! Бързо, бързо! И звъни за помощ!

Вдигна един шезлонг наблизо, засили се и го стовари върху плющящата гъвкава шия на побеснелия чувал. Шията светкавично се прибра. Чувалът застина, затрупан от шезлонга. Мъжът продължи бързо напред като зорко следеше чувала и трескаво се оглеждаше за други подръчни средства за отбрана. Жената успя да стигне в подножието на дървените стълби, които водеха към плажа, пусна момиченцето на земята и двете бързо се заизкачваха нагоре. Мъжът хвърли още един поглед към чувала, увери се, че все още не е мръднал от мястото си, макар че подозрително прошавваше под шезлонга, и побягна към стълбите. Един счупен плажен чадър бе захвърлен близо до тях и той се наведе да го вземе.

- Христооо! - проехтя писъкът на жена му

Той грабна чадъра и се извърна назад, за да се сблъска с надвесения над него, заоблен като иглу чувал, увенчан с остатъци от шезлонга. Краката на шезлонга - полуразложени във вид на лепкава течаща бяла смес, се просмукваха бавно в утробата на все по-уголемяващия се чувал. Чуваше се шумно къркорене и мляскане и кълбовидните пихтиести тела, тръскащи се едно върху друго в чувала, бяха хищно устремени напред към бягащия мъж.

Христо се пресегна и забучи острия ръждясал връх на чадъра в клатещия се срещу него чувал. Пихтиестите кълбета отвътре моментално се свиха и прегрупираха в една гигантска топка около врага. Слузеста гъста течност изби на повърхността около острието на чадъра, но веднага със съсък се просмукваше обратно навътре, оцветена в ръжда.

- Така ли! Не харесваш ли метал, гад мръсна? - просъска освирепял мъжът.

- На ти тогава, на ти! - натисна с всичка сила, за да забие чадъра докрай.

Мускулите на ръката му се издуха от напрежение. Чувалът беше твърд, а пихтиестите му недра оказваха мощен отпор, като че ли забиваше чадъра в камък. Напъна с всички сили и успя да пробие твърдата повърхност.

Чувалът изригна срещу него парливата си белезникава слуз, от която ръцете му бързо се покриха с мехури и засмъдяха. С изкривено от болка лице Христо се втурна по стълбите. Беше сигурен, че разполага с много кратка отсрочка, преди противникът му да се окопити и да го погне отново.

Успя да стигне догоре и стъпи на повърхността на дигата, оградена от метален парапет, където прегърнати и уплашени го чакаха жена му и дъщеря му.

- Свързах се със 112 - унило му съобщи жена му.

Христо я погледна въпросително.

- Скараха ми се и ме заплашиха, че ако продължа да ги занимавам с глупости за някакви чували убийци, ще ме глобят.

- Ама че глупаци! - възмутено се провикна Христо.

Познатият съскащ звук се чу съвсем наблизо. Христо се огледа объркано.

- Бягай, Лора! Спаси Вики! - прегърна ги, погали детето си по главата и ги бутна напред.

Заозърта се насам-натам, но никъде не виждаше и следа от чудовището.

- Захитряваме, а? - промърмори.

Съскащият звук също не се чуваше, но Христо усещаше мускулите си стегнати в готовност, а гърлото свито в очакването на поредната схватка с неизвестното зло.

По пътя се зададе моторист и Христо замаха като луд с ръце. Мотористът намали скоростта и спря, но не слезе, а свали каската си и с крак на педала го загледа въпросително.

- Човече, имам нужда от - приближи се към мотора Христо, но преди да може да обясни, чу зад себе си познатия пронизителен свистящ звук с най-малко утроена сила.

Паникьосан, Христо клекна и се скри зад мотора и дръпна моториста, за да смъкне и него там.

- Какво правиш, бе? - развика се мотористът, но изведнъж сноп от странни лигави змии с огромни очи всяка се заизвива на сантиметри от лицето му.

Стреснат донемайкъде, той бързо се смъкна до Христо.

- Какво е това, бе, пич? - прошепна уплашено.

- Не знам - отвърна Христо - Някакъв дяволски чувал. Храни се с хора и пластмаса. И кой знае с какво още. Трябва да го спрем, преди да е станало…

- Какви ги плещиш, бе? - изхили се мотористът.

Междувременно змиите се блъскаха в металната броня на мотора, сърдито се отблъскваха от нея и се изстрелваха обратно в чувала.

- Нямаме много време - прошушна напрегнато Христо - С очите си видях оглозгана до кожа и кости жена, кучето ми бе разложено буквално за минути. За секунди всмука един плажен шезлонг. Само металът явно не му понася.

- А змиите?

- Нещо като антени. С тях проучва, души, прицелва се. Сега се дърпат, защото моторът е от метал. Но бързо ще измислят стратегия.

- Абе, пич! К‘во си се зомбирал, бе! - скочи мотористът и преди Христо да успее да го спре, извади от колана си електрошоков пистолет, прицели се в чувала и стреля.

После се прицели в основата на змийския сноп и пак стреля. От оръжието отхвръкнаха искри. Чувалът замря напълно неподвижен. По повърхността му пробягаха пламъчета и се заиздигаха тънки струйки лютив дим. Змиите за секунда замръзнаха ниско долу, свити на топче като гол охлюв.

Мотористът се обърна и тържествуващо погледна Христо.

- Всичко е наред, пич! Няма зелени човечета, няма изкуствен интелект - ухили се доволно.

Христо се привдигна и с любопитство загледа замрелия чувал.

- Огън и метал, значи! - заключи замислено.

- Не, пич! Човек, значи! - изгледа го снизходително мотористът - Каквото и да е това създание, все още сме по-силни от всичко, пич!

- Внимавай! - извика Христо, чул познатото съскане и посегна да го дръпне, но бе изпреварен от големия сноп от тънки слузести тръбички, сега съединен в един широк гъвкав маркуч с око голямо колкото футболна топка, което се пльосна на рамото на моториста върху коженото му яке, вакуумира се и стръвно засмука дълги нишки плат, плът, кръв.

Христо задърпа с всички сили човека към себе си, но явно маркучът нямаше намерение да се отдели, докато не изсмуче и последната капка живот от него. Отчаян, Христо дърпаше човека, който пред очите му се свиваше и съсухряше до кости, обвити в тънка кожена ципа. Чудовището продължаваше да смуче, вече по-бавно.

С треперещи ръце Христо леко пусна човека. Сведе глава примирено и го остави на чудовището.

Протегна се към мотора, завъртя ключовете и запали.

Моторът изръмжа и забоботи равномерно.

Огромната змия беше почти привършила вечерята си, но продължаваше бавно да осмуква моториста. Последните остатъци кожа изтъняваха и се стопяваха, а под тях прозираше крехката човешка костна рамка. На няколко метра от тях чувалът се беше пльоснал огромен върху дървената платформа, кълбетата му симетрично се люлееха едно върху друго и звучно примлясваха.

Христо запали цигара, дръпна бавно няколко пъти, докато замислено се огледа наоколо. Небето беше чисто - безбрежно синьо без нито едно облаче. Слънцето беше окупирало хоризонта и щедро сипеше жар и светлина. Морето разплискваше мързеливо леки вълнички.

„Прекрасен ден за плаж” - помисли си Христо и отвъртя капачката на резервоара на мотора. Разкъса ризата си и бързо отвсякъде я навлажни с бензин. Щракна запалката си, запали ризата, а после - горяща, я метна върху гъвкавия маркуч, който все още беше впит в моториста. Змията се сгърчи и разярена се замята във всички посоки. Захвърчаха сажди, искри и гореща слуз. Цвърчеше като при пържене на наденица. Замириса тежко. Кълбета черен дим подлютиха очите му.

Христо се качи на мотора и го насочи в посока към чудовището. Дръпна за последно от цигарата и я пусна горяща в резервоара на мотора. „Плаж и фойерверки - любимото на Лора” - последната му мисъл лумна в експлозията.