Станислав Пентак

превод: Кръстьо Станишев

СРЕД СТИХИИТЕ

- Не минавай безразличен
покрай моята старост, покрай моето непрестанно умиране -
извика жената, клекнала в огъня на зеленината,
на сянката в черния прах,
под юнското отворено небе.
Дървесата, цветята, тревите
тук изглеждаха други,
сякаш удвоени от съществуване.

- Не минавай безразличен - повтори жената.
- Аз бях така млада,
че пред мене изгубваха форма и блясък
най-ясните елементи на битието.
- Аз бях тъй красива,
че и ти ничком падаше и криеше своите очи
и не можеше в себе си да отделиш
страданието и радостта…

Тя беше застинала още в покорния жест,
но вече просветваше някогашното тяло, готово за
непокорство и болка.
И когато се изправи, беше по-бяла от въздуха
и в цвят неизвестен бавно прерасна,
като учуден глас лека.

Първата крачка направи,
и се раздвижи светлината и зеленината,
за да вдъхнат живот на хиляди нови огньове и цветове.

Втората крачка направи,
и звуци незнайни отекнаха -
и се чу как лъчите докосват листата на кестена,
а кожата - водата прохладна,
как семето пука във въздуха.
Но дори в нейното най-весело движение
поетът съзираше неизразено страдание.

Но дори и пред най-съвършеното движение
поетът разбираше, че никога не е имал достатъчно думи за красотата.
Когато падна и прегърна земята и нозете на облаците,
през ръцете, очите и през косите
зеленината преливаше, изострена от светлини.
И падна връз него капка пот, а може би сълза от лицето на жената,
за да не може никога бъдещето да отгадава.

***
Предлагат ни морета подземни и странни
и неизвестни, щастливи пространства,
а ние все пак съзерцаваме неми,
защото малко земя ще приемем,
която побира разпнатото тяло
и ръката, протегната
и онемяла.

ПОЛЕТ

И така - случи се да отваряме миналото
като страница на книга забравена - и със земята да се прощаваме -
малък зелен остров сред океан развълнуван.
Не се вслушвах в сърцето си вече,
нито докосвах тревожно разкъсания спомен,
пропаднаха горите и полетата
и се намерих очи в очи със цветовете,
с облаците изчезващи.
Въздухът бе белезникав, но бяха още по-бели
градовете, израстващи на хоризонта.
Сгради от стъкло и от мрамор се извисяваха,
под слънцето се радваха небесни тераси и цветни градини.
… Само да бях видял хора там! Хора щастливи! -
мислех. Но нямаше хора.
И само невидима, но съществуваща
отвъд десетте въздушни езера,
стоеше съдбата ми в детска износена дрешка
и моето отлитане в синята безкрайност,
в самата утроба на думите -
тя благославяше.