ИЗ „ЙОАНА” (1934)

Антон Холбан

превод: Христо Боев

Най-сетне автомобилът напусна центъра на Базарджик (1), спусна се по измъчените улички, по жълтата гладка пръст сред ечемичните полета, потрепващи и променящи цветовете си като толкова близкото море, а сред мака - следи от кръв, които водят към незнайно престъпление, извършено в някое потайно кътче от тази пустош. После се спряхме за няколко мига, следвайки курса, до една изгоряла мелница, където ни оставиха няколко спътници.
Балчик започваше до нас, чуден, омагьосан, невидим. Но напомнящ за себе си със своето ухание.
Моят автомобил, с малкото останали пътници в него, се отдалечи от мелницата, плъзгайки се към малката Каварна. На самия праг на къщата, преобразена от очакването, ме посрещна Йоана.
Свръхестествено е усещането да видиш някого завладян от толкова силно чувство. Виждаш лицето, и без никакво колебание, колкото и недоверчив да е темпераментът ти, изпитваш увереността, че не ти се укрива нищо, че поне за този миг, не съществува никаква скрита лъжа.
Йоана се бе появила, без никакъв жест, понеже се приближаваха и другите към нас, с очи, с уста, с ръце, с цялото си същество, към мен. Питам се дали и аз бих бил в състояние на такава пълна очарователна отдаденост, която ощастливява този, от когото тръгва и този към когото се насочва. Неизменно, под всяка своя инициатива, дори и най-спонтанната, улавям инстинкта да се анализирам. Не знам как изглеждах пред Йоана, но тя бе твърде смутена и развълнувана от щастието си, за да ме изследва така. Въпреки това, бях взел първо влака, за да я видя отново, бях чакал нетърпеливо да мине всяка една минута и да стигна по-бързо. В куфара имах добре подбрани дарове, за да й доставя радост; прехвърлях дълго в съзнанието си всички тези моменти на радост.
Сега бях обзет от много и различни емоции: омаян от посрещането, което ми се оказваше, от пустия пейзаж пред мен, от морето до него. Сплашен от толкова хора, които ме приемаха с възклицания, макар и някои дори да не познавах. Йоана, едва пристигнала и тя в Каварна, бе надянала провинциален изглед: опърлена от слънцето, челото й поръсено от лунички, облечена небрежно, с голи крака в обувки. Роклята си я бе направила сама, без вкус, въпреки че бе искала да я направи претенциозна; сякаш не бе взела модела си от известна шивачка, където се обличаше обичайно, а от витрината на основния дюкян на Каварна. Няколко безсмислени финтифлюшки, а на гърба дори някакво подобие на воал, падащ до земята. Всичко съвършено неподходящо за селската атмосфера там, и, също така, прахта се бе набила в шикозния плат и бе направила гарнитурите му още по-комични. Но тази дреха придаваше нов чар на Йоана, показваше я като искрена, и можех да се досетя за всички нейни мисли към мен, понеже бе искала да бъде елегантна и да ми се хареса, наивни и сладки мисли на объркано момиченце; колкото и произшествия да я бяха сполетели, бе останала със свежа нагласа към света, въпреки житейските уроци. Гледах я сега с любов, с умиление, жал, но не и като съдник: „Каква грозна рокля! Лишена от обичайната й логика, понеже толкова много пъти се бе обличала с вкус.”
Изпитвах угризения от скритата си мисъл до момата, която ме приемаше с цялата си душа…
Много е красива Йоана, но само когато е щастлива. Очите й искрят, лицето й се озарява, емоцията я завладява цялата. Хората могат да изглеждат красиви или грозни, независимо от идеалните пропорции, когато върху тях се отразяват мистерии, дошли дълбоко отвътре. Само тези, които са страдали, са красиви…
Връзката ни бе рязко прекъсната: хазяите, госпожа и господин Аксенте. И двамата към петдесетте. Госпожа Зое Аксенте, закръглена, с жълтеникаво лице, с трапчинки на лицето, с припрени отривисти движения, с тънък гласец и претрупани думи. Господин Костика Аксенте, дребничък, мрачен, с увиснали мустаци. И единият, и другият в онзи момент, заети само от мисълта да се покажат като идеалните хазяи, да изглеждат така сякаш ме познават и са ми приятели. Поставяха ми хиляди въпроси, макар и да не ме бяха виждали никога, и одобряваха всяко мое мнение, което изказвах за неща, които са им били познати, обсъждали са ги ежедневно, и бе естествено те да са по-компетентните. Разбира се, запазваха и за себе си едно малко кътче, където нямаш право да влизаш, и когато бях изслушван единствено с благоволение, понеже там господинът е специалист, и това е била причината госпожата да изпита възхищение към него още в първия им ден на съвместен живот. И така, господинът е голям познавач на селското стопанство. Наложи се да кажа и аз няколко думи за ечемика и овеса и да изслушам внимателно всички получени обяснения.
Диалогът започна с неизбежното:
- Ще се задоволиш ли с малкото ни селище, със старите ни обичаи?
- Да, разбира се, на мен ми харесва самотата, освен това недалеч е и морето.
Единственият отговор, който можех да дам, понеже тези думи съответстваха на дълбоки истини, свързани с моя темперамент, които нося винаги с определена трагична наслада и не ми е приятно, че трябва да правя такива признания за характера си в несериозни моменти, и то на непознати от един друг свят (макар и да съм сигурен, че не схващат значението на тези неща за мен), както би почувствал, че ти е болно да се наложи да говориш на някого отдалечен от теб, или повърхностен човек, за твоя дълго изстрадана болка.
Госпожа и господин Аксенте приеха с удовлетворение уверението ми, но със сигурност, не схванаха кой знае какво. Човек, живеещ край морето, не може да схване от чудото, случващо се пред очите му, друго, освен възможността да отиде на плаж или да яде често риба и то по-евтино.
Към домочадието на Аксенте се прибавиха и останалите две негови племенници, Вики и Роза. Вики, сестрата на Йоана, я познавах от доста време: грациозна, справя се лесно сред хората, незабавно плаща на момците, каквото им се полага, използва с лекота някои познания за музика или литература, оформени от разговорите ми с Йоана, като така впечатлява дори и непълните лаици. И така, добра, лесно поддаваща се на внушения, без излишен инат, приятелка с всички, знае как да покани, да получи, и да не забрави никого. Прозрачна вода, над която не могат да се разразят бури, поради това, действаща успокояващо, но не е в състояние да те научи на нещо неочаквано.
Има хора, и Вики е сред тях, които не могат с нищо да те изненадат, тъй като знаеш със сигурност как ще постъпят, в каквото и да си въобразиш, че са замесени. Въпреки че Вики има съвършеното измерение на най-невинна девица, с челото й без бръчка дори, с бляскави очи, с усмивка като на разцъфнала лилия, може и да е била с мъж (но не от чувственост, а само защото е била поискана настойчиво и не е имала силата да откаже), без и най-малкото преображение да може да се забележи в нея. Братовчедката на момичетата, Роза (осиновена от съпрузите Аксенте, тъй като родителите й бяха починали), виждах за първи път. Бягаше от хората и никой не се разбираше с нея, макар че не започваше никога кавга. Бе малка, дебела, с червена коса и цялото лице, покрито в лунички. Имаше много неща, които я унизяваха и тормозеха, като особено много я мъчеше физиката й, както и мисълта, че не бе имала възможността да се образова повече чрез четене на книги. Йоана я бе характеризирала незабавно: „Вики е сладка и непоносима, Роза е единствената задълбочена от всички момичета, които познавам”. Вики прие това определение с грациозна усмивка, а Роза с наченка на гняв. Йоана бе добавила по-късно само за мен: „Бъди мил с Роза, да не се оставяш излъган от външността й. Заслужава си, горкичката!” След закуската, във файтон с Йоана и Вики, както и с едно мъничко котенце, наречено шеговито за местен цвят, Ахмед, поехме към морето.

*
Каварна: една-единствена улица, с незабележими дюкяни, държани от българи и няколко скромни кафенета.
Файтонът се завъртя наляво и след четири километра по пустеещ път, леко наклонен, в дъното, едновременно със синята линия на морето, мелница, и после миниатюрното пристанище на Каварна.
Няколко бараки, няколко колиби, обитавани от рибари лете. Малко площадче по средата, отстрани квадратна постройка, ресторантът „Михали”, и той с цялата си незначителност, отворен само през лятото. Жълтеникава пръст, бели къщи, морето в светли тонове. Надясно, малък планински връх, Чиракман (2). Два дървени понтона, малко пясък, розова вила - странно привидение - на един хълм. До един понтон, сграда, която би могла да бъде наречена къща: жилището и бюрото на митничаря. Като цяло, излъчване на грандиозна самота.
Промъкнахме се между няколко бараки и стигнахме до рибарска колиба с етаж, жилището ни. В една от двете стаи отдолу живееха момичетата, другата служеше за кухня. В стаята отгоре трябваше да се настаня аз. Йоана се бе постарала доста да почисти и да поукраси голите стени и гниеща дървения, тъй като помещенията бяха служили само за подслон на чували с брашно. И бе успяла възхитително. В моята стая бе застлала пода с килими и бе сложила пердета, донесени от Каварна, а в един ъгъл бе стъкмила меко легло. Прозорецът отдясно към морето. Бях впечатлен както от старанията й, така и от удоволствието на живота, който щях да водя далече от света. Йоана бе очарована от ентусиазма ми и ми каза напълно сериозно: „Страхувах се, че няма да ти хареса”. И, като се приближи до мен: „Ще видиш колко щастливи ще бъдем тук!”
В онзи миг и аз вярвах в същото…

*
Лицата на морето. Гласовете му. Не познавам по-постоянна обсебеност. Ако бях поет, бих написал епопея, в която не би се появил нито един човек. Само вълните. Но колкото и славен поет да трябваше да бъда, каквото и да постигнех, всичко би се срутило при първата поява на водата. Бих изредил хиляди емоции, а тук емоциите се наслагват. Гигантски оркестър с безброй инструменти. Би приличала, така, конструкцията ми, в най-добрия случай, на човек. Фантастична композиция от цвят, шум, движение, мирис. Безкрайност, и чувстваш неизменно усещането на това колко дребно и незначително е собственото ти същество. Държиш се набожно, сякаш се намираш в църква. Малко те интересуват всички хора и имаш илюзията, че можеш да си спокоен, че никакво твърде важно нещастие не може да се случи. Никаква фантазия не ти се струва твърде нереална, можеш да кажеш стотици пъти едно и също и никой няма да се учуди.
- Йоана, какво ни пука за това, което е било! Чувствам те развълнувана до мен, знам колко си ме обичала, като цялото произшествие се случи от една прекомерна любов. В този миг не страдаме, нито един от нас, и ако видим, че не можем иначе, ще вземем лодка и ще потеглим, в някоя омагьосана нощ, навътре в морето, ще оставим веслата на волята им и ще се носим по вълните, подобно на Тристан. После ще се хвърлим прегърнати към дълбините. В онези водни пустоти ще бъдем съвсем сами.
Йоана се бе притиснала в мен, очакваща.

——————————

Бележки:

1. Добрич. Б. пр.
2. Нос Чиракман е карстов хълм до плажа на Каварна. В миналото той се е врязвал километри навътре в морето, но почвената ерозия предизвиква срутване, като така се образува настоящия му внушителен изглед. Б. пр.


Антон Холбан. Една напразна смърт. Йоана, изд. Изида, 2018