ХУБАВИЦАТА

Васил Карагьозов

ХУБАВИЦАТА

Да бе порасла в сиромашка хижа,
под гнета на живота груб, суров,
тя би узнала що е скръб и грижа,
но знала би какво е и любов.

Да бе живяла край морето боса,
помагайки на татка си рибар,
тя би разбрала скърбите от що са,
но би нашла и верен, мил другар.

А пък сега? - Потънала в коприна,
затворена под ключ в палата скъп,
тя вехне кат стъблото на малина,
покарало под сянката на дъб.

——————————

сп. „Литературна беседа”, г. 1, бр. 4-5, 1911 г.


СЛЪНЧОГЛЕД

Тя приличаше на слънце,
той - на огнен слънчоглед,
между тях поникна зрънце
на любов в живота клет.

Със лъчи на тиха радост
грееше го сладко тя,
и разкошната им младост
вред посаждаше цветя.

Но залезе слънце златно
там - зад хоризонта блед…
И посърна безвъзвратно
гиздавият слънчоглед.

——————————

БЛУЖДАЕЩИ ОЧИ

Блуждаещи очи - тъй трепетни и сладки,
ту пламък, ту тъга, но винаги сами!
През пролетните дни на блянове благатки,
през есенни нощи, когато дъжд ръми…

Душата ми гради чаровен храм - светиня,
де, грейнали, ще бдят тез хубави очи. -
Но не за скръб и смърт и не като в пустиня,
а неми от възторг и пълни със лъчи.

——————————

СЪН

Среднощ. Бивак в Бостанджили.
Надвисват орехи, смокини…
Потокът сънно шумоли
край цъфнали безброй градини.

О, час на сълзи! Грозна сеч
зората сочи. Рат могъща
във боен ред се веч развръща…
Но, сълзи, спрете - стига веч!

Злокобна жетва: сноп след сноп -
тъй трупове войната стели,
а там, след шипки разцъфтели,
аз виждам веч и своя гроб…

Защо скова ме смъртен мраз?
За идеал ли паднах сяен,
увлечен от възторг безкраен?
(Така си мисля скръбно аз.)

А някъде далеч-далеч
съзирам мойта Теменуга,
и миличката ми съпруга
премряла, спи, не дъха веч…

——————————

сп. „Бисери”, г. 1, бр. 20, 7.12.1913