ПРИКАЗКА ЗА ЦВЕТНОТО МОРЕ

Денис Олегов

„Щрак” - се чу откъм вратата на клетката.

- Излез, няма да стоиш повече затворено! - долови се чуруликане.

От края на клетката глава надигна едно малко черно пиле. То потрепери от страх, когато видя пред себе си непозната птица. Сърцето му се разтуптя, сякаш бе колибри. Пилето беше затворено само прекалено дълго време и се стесняваше да общува. А до него стоеше малка бяла лястовица и го гледаше с топъл поглед.

- З-з-з-дравей - отговори пилето.

- Трябва да тръгвам - рече оживено лястовичката и отлетя с песен.

Пилето продължаваше да живее в своята клетка. Само че нещо го измъчваше - това лястовиче беше толкова добронамерено, искаше да му помогне. Черното пиле заподскача с късите си крачка в надежда да зърне някъде лястовицата. Обиколи короната на огромното дърво, на което бе поместен неговият дом, но не я намери никъде. И така ден след ден, пиленцето се надяваше да види птицата, която го беше освободила от тягостния затвор. Докато веднъж не я зърна на съседно дърво, заедно с няколко други лястовици.

- З-з-з-з-з-дрр-авей - почти викайки, изчурулика пилето.

- Здравей, ела при нас - отвърна лястовицата почти песенно.

Черното пиле опита да размаха крилете си, но вместо полет, то усети как се рее стремглаво надолу, към земята. В главата си чуваше подигравателните чуруликания на лястовиците, които се чудеха откъде се е взело такова изчадие. И падаше все надолу, и надолу… докато не усети как нещо стиска гушата му и изведнъж леко го остави на един здрав клон.

- Не можеш ли да летиш?

- От малък съм в клетка, никой не ме е учил - рече Черното пиле засрамено.

- Виждаш ли морето? - отговори Бялата лястовица - рано сутрин то изглежда толкова студено, нали? Обаче когато изгрее слънцето и го огрее, то придобива най-различни цветове, най-различни нюанси и блясва с цялата си красота. Така е и с нас - имаме нужда някой да повярва в нас, за да покажем най-прекрасното от себе си. Хайде, лети!

- Но, но…

- Полети! Вярвам в теб!

Разбира се, нищо не става от първия път, но след известно време Черното пиле вече се носеше из небето дори по-добре от учителката си. Неговите закърнели и неизползвани крилца се превърнаха в здрави криле със силен размах. Но колкото повече растеше и укрепваше, толкова по-рядко виждаше Бялата лястовица наоколо. Все по-малко и по-трудно комуникираха, докато един ден тя не му каза: „Не мога да съм тук всеки ден, имам си и свои работи”

Дълбока мъка обзе душата на Черното пиле. Чувстваше, че е разочаровало Бялата лястовица. Че не е било достатъчно добър приятел и не е направило нищо за нея така, както тя се беше грижила, когато беше съвсем малко птиче. Впоследствие тъгата на Черното пиле се примеси с гняв - то нападаше малки врабчета, рушеше гнезда, биеше се с враните и ги поглъщаше. Черното пиле вече беше млад ястреб.

Така минаваха, дни, седмици, месеци. Един път, докато нападаше поредната си жертва, чу познат глас:

- Ти не беше такъв!

- Винаги съм…

Той не можа да довърши изречението си, защото усети как две бели крила го обгръщат. Ястребът почувства нещо, което никога преди не беше.- топлина, нежност, загриженост, радост. Всичко това в една прегръдка. И тогава нещо се пропука - като че ли стоманените решетки на клетката ръждясваха и загниваха под лъчите топлина, която тя му даваше в обятията си.

- Страхувам се - прошепна той. - Гневът ме разяде.

- Няма от какво. Аз съм до теб - отвърна му тя и го притисна още по-силно до себе си.

- Но на теб ти омръзна от мен.

- Не съм искала да те обидя. Аз много си те харесвам, мога да си говоря с теб за всичко и си ми много приятен.

Но и двете птички растяха. Животът ги раздели. А това, че се виждаха по-рядко, го караше много повече да оценява прекараните моменти. Довчерашното Черно пиле не спираше да бъде толкова привързано - не заради едно нещо, за заради всичко заедно - и веселието, и любвеобвилността, и детското в нея, но и сериозността, мъдростта. И защото дори когато се измъчваше от нещо, тя винаги му казваше:

„Нещата не се случват добре, за да ти покажат, че идва голяма вълна проблеми. Случват се така, за да ти покажат, че от всичкия този труд е излязло нещо хубаво и наистина си си го залужил и ако нещо те тегли надолу, трябва да кажеш, че няма да стане.”

И така, една зима, той разбра, че Бялата лястовица отлита на юг и няма да се върне. Ще остане в топлите страни. Няма как, всяко хубаво нещо има и край. Не можеше да я спре. Никога не би посегнал на нейната свобода. Примирен, ястребът легна в своето удобно гнездо на най-високото дърво в гората. Но тъкмо да затвори очи и една невзрачна врана изграка:

- Това е за вас.

И пусна някаква бележчица.

„Мило мое прекрасно ястребче,

Съжалявам, че толкова много пъти те пренебрегвах. Не си виновен за това. Няма да те лъжа, искам да ти кажа нещата, както са: ти си едно от малкото неща, с които се гордея. Обичам те, върви само напред, дори да има спънки, те са, за да де научиш да си по-уверен и по-силен: така че минавай ги с усмивка. Хубавите моменти чак сега започват: не го забравяй. Честит рожден ден!”

Черното пиле погледна към морето. То беше тъмносиньо и студено. Но там някъде имаше слънце, и когато то изгрее, водата ще се обагри в различни цветове и ще бъде по-красива от всякога.