АНГЛИЧАНИ

Ръдиард Киплинг

превод: Людмил Стоянов

Зад стената, от бащите ви дигната, в кръг от оловни моря,
спокойно си лягате, ставате в мътна зора.
За войната вий казахте: „Не я знаем”, за меча - „Не се боим!”
И войската ви е като играчка, тя се пилей като дим.
Вироглави и горди, не чувате дружески глас,
капризът - над нуждата, и трудът - е бреме за вас.
Зарад бездарни учения, ловна страст и футболна борба -
не научихте свойте деца на маршировка, стрелба…
Тогаз ви възмездие стигна и познахте що е позор:
заселници-бури ви дадоха хубав отпор.
С войска неумела нападнахте тази страна.
Мъжете с „ура” изпращаха малолетни деца на война.
Необучени, слаби - нима туй са войници във строй?
Тъй както ги взехте от пътя, такива ги хвърлихте в бой.
Какво бяха учили? Военно изкуство? Кога?
Познаха го късно - едва пред смъртта и врага!
Тъй! Кучетата, обаче, цените, цените коне,
Животни по са ви близки, не го крийте поне.
„Те са храбри” и „Краят е близък” - мълвяхте във хор,
и им пращахте сладки, дано победят в този спор.
Със слава вековна и сила военна се славехте вий,
а взехте наемни войници и с пари им платихте, уви!
Да се върнат с банкноти при свойте футболни врати,
глупци, в свойто крокетно поле, на свойте пети.
С надежда напразна, потънали цели в лъжи,
вий гледахте: дните летят и страната без помощ лежи…
„Мирът, търговията нам са по-скъпи, а войната е мит занапред.”
Зер шрапнелът трябва да падне, що е топ да научим добре?
От юг алено зарево - да знаем, че наште горят градове?
(Ще дойде опомняне, само че късно, смъртта ще снове!)
или, вместо на бой, по традиция и навик заклет,
ще вземете спиннинг в ръце, ще идете на игра на крокет?
И десантите вражи ще отбиват учениците пак?
И с парламентарни дебати ще спасите вий родния бряг?
Народ сте велик, без съмнение, вий не знаете страх.
Многобройни са боговете ви, те навярно ще ви спасят.
Стадата от златни телци като идоли в храм,
издигнати в слава на плът, фетиши на празни слова,
партийни оракули, демагози на лейбър парти,
зер туй ще ви спаси от смърт, пред самите футболни врати?
Ще ви закрие от залпове бесни, непрестанни, без ред,
от куршуми, които не казват откъде са, защо са безчет?
Когато ви смаже желязо и зашиба ви яростна смърт,
и месото е още в стомаха, а устата самохвалства мълвят?!
Кога се събудите сутрин и ви настигне погром,
и яремът ви стегне безсилни вашия дом?

——————————

в. „Литературен живот”, бр. 4, 23.10.1940 г.