УБИТИЯТ ГЪЛЪБ

Йордан Сливополски-Пилигрим

Всяка вечер, когато слънцето се скриеше зад голите ридове на селото Иснидже, дочуваше се от страна на обсадения град Одрин усилена артилерийска канонада.

Тогава неволно ставах смутен и се отправях край селото, дето има широка река, голям дървен мост, върбиви алеи и черничеви градини. Там в усамотение долавях всичкия ужас на обградения неприятел и попадах в мъчителни размишления.

Веднъж минах по-рано на отсрещния бряг и възвих надолу. Въздухът беше топъл, тревата се пробуждаше за смърт, а вълните на реката преливаха коритото и прибираха сухите върбови грани. По витата пътека от жълт пясък аз вървях с наведена глава, спирайки се, внезапно сепнат от силен гръм.

В такъв един момент погледът ми спря върху някакъв предмет. До една малка бразда лежеше гълъб с бели чисти крила и червена човка. Той беше обагрен от една струичка червена кръв, която като панделка препасваше бялото му крило.

Наоколо му бяха надникнали няколко минзухари, досущ прилични на восъчни свещи. Погледнах нагоре, като че ли исках да отгатна откъде е паднал. Над него небето беше чисто като неговите ясни очи.

Аз се наведох, взех го в дланите си и внимателно го разгледах. Под самото му крило личеше една дупчица от съчма, откъдето е изтекла доста кръв. Но аз доста чувствувах биенето на сърцето му. Тогава го отнесох на близкия извор. С кристалните й хладни води аз измих кръвта му.

После, като някакво намерено скъпо щастие, аз го прилепих до бузата си и го целунах. Миг след това хубавите очи на гълъба се притвориха и той издъхна. С въздишка аз го сложих до корените на къпиновите шипки, по които се стичаха водни сълзи.

Наредените като войници брези бяха едничките свидетели на това грижливо тайнство. Черните петна по бело-млечните им стебла сякаш се разшириха да видят умрелия гълъб. И техните голи грани леко се навеждаха от слабия ветрец, споглеждайки се, за да поделят неутешимата си скъб.

В това време между стеблата се очерта фигурата на нашия ротен готвач. Нарамил турска ловджийска пушка, той се оглеждаше с изпъчени очи наоколо.

- Даскале, не видя ли тук някъде паднал гълъб?

- Не! - отговорих сухо аз.

- Да знаеш как са вкусни тия гълъби с хубаво лозенградско вино! - и веднага, ликующ, той съзря убития гълъб.

Когато се наведе да го вземе, от ближния шубрак излитна като стрела изплашена птичка и се понесе на талази между високите снаги на две млади тополи.

Тя изчезна в лазурната вис, като остави малкото поточе на извора бъбриво и монотонно да плаче, бързайки с водите си сякаш да занесе на голямата река вестта за убития гълъб.

——————————

сп. „Родно изкуство”, г. 1, 29.11.1914 г.