ЗА МАЛКОТО ВРЕМЕ…
ЗА МАЛКОТО ВРЕМЕ…
За малкото време, което отредил си ми, Господи
какво да направя и откъде да започна…
В този свят аз за малко дошъл съм на гости -
ще поседна на приказка, после си тръгвам безсрочно.
Ала залъкът, който засяда в устата
и тревата, косена през лятото, дето отмина,
ще останат ли тука или с въгленчето в лулата ми
с мене ще тръгнат - да са ми дружина?
В небесното пасбище ще има ли малки щурчета
и осили, които в обувките скачат, без да те питат?
Моите приятели ще дочакам ли на карти в петък
и птиците, объркали пролетта, когато долитат…
Точно навреме ще чакам до портата, Господи -
дано не закъснее много любимата.
Да тръгнем след очите си и да измръзнем до кости
докато обходим късче от твойта градина…
За малкото време, което отредил си ми, Господи,
ще се погрижа и за животното, което имам…
После хвърлям ключа, вратата залоствам
и се качвам по дъжда горе с мойта любима.
ТАТКО СИ ОТИВА
На баща ми - Иван Нечев
Баща ми тихо си отива
в пролетното утро…
Вече само глътка въздух
и вода му стигат
за да стане ангел,
който ни закриля.
Той стои на портата небесна,
ала пак ни чува, още гледа…
Той простил е
всички наши грешки
и изстрадал нашите победи.
Той лежи - телесно безтелесен
в стария си свят - от болки струпан.
И без думи сякаш
чувам песен:
„Вече няма как да ви загубя!”
В пролетното утро той заспива.
И сънят му ще е много дълъг…
Моят татко тихо си отива,
а на ръката му
е кацнал гълъб…
УЮТНО НЕБЕ
Уютно се чувствам под това небе
с кучето, защото времето захлажда.
Седнал до печката, която топлина преде,
да слушам тревата отвън как се обажда…
Да бягам с думите, които в мен се въртят
и ме поглъщат в рая на черната дупка
на някой неизминат още настръхнал път,
където душата ми в щъркели ще се превръща…
Уютно да падам с щурците в нощта
върху гъдулката, настроена топло и звънко,
когато всичко живо е трева!
А въздухът писка. Тънко, тънко…
Уютно се чувствам с тези две ръце
и очи, които не ме излъгаха.
Цял живот да вървя към онова небе
и да му стигам само до ъгъла…
ХАЧИКО
В Япония едно куче чака мъртвия си стопанин
девет години на една гара, до своя край…
Ти го дочака, моето момче!
Той влезе пак през същата врата,
погледна те, протегна си ръцете…
И стана чудо - твоите нозе
след него те понесоха…
в небето.
Девет години на една и съща гара,
ти чакаше във пет и половина…
Когато той си тръгна - ти остана
за да го чакаш,
този път завинаги…
Не знаеше, че няма да се върне.
Не знаеше, че не е на земята.
Ти чакаше… докато се разсъмваше.
Дъждът валеше…
Тръгваше си лятото.
А после зимата пристигаше и бяла
тишината слезе и дърветата покри.
Под тях стоеше ти, както в началото -
с очи към гарата,
където той се скри.
Напразно времето течеше си нанякъде.
Минаваха познати, непознати…
Ти чакаше, и чакаше,… и чакаше,
тъй както никой не бе чакал
на земята…
Ти го дочака, моето момче!
Той се показа пак - на тебе само.
Протегна си ръцете и те взе
с усмивка
на небесното си рамо…
МЛАДОСТТА НЕ СИ ОТИВА…
„Младостта си отива
и е ясно това…”
Недялко Йорданов
Младостта си отива и е…много красиво,
че е тук незаконно и че още ме помни.
По паспорт не е тука, ала хич не й пука.
Смее ми се безгрижно във лицето престижно.
Във очите ми тича, пее с глас на момиче.
И закача хамака в душата ми плаха…
Младостта е красива, откачена и жива.
Иска й се да плаче, че си тръгва, обаче
през сълзи се усмихва и остава за малко.
Още малко остава, ала тя е такава.
Чаша бира налива и ми я подава.
После грабва китара във мансардата стара.
И с дъжда се надпява, и звездите стопява…
Младостта си отива, но нали си е дива -
спори, моли и кряска. По сърцето ми драска.
Има още въпроси за душите ни боси.
Има още морета за очите ни слепи.
Пясъкът и вълните още пазят следите
от ръцете й мокри и очите й топли.
Лодката й пак плава край фиордите диви.
И е всичко различно, боже, колко красиво…
Младостта е самичка, иска с мене да скита…
Младостта е антена, младостта си е сцена!
Младостта е вития и природна стихия!
Всички казват й: „Стига, нещо не ти достига!
Ти си вече голяма, ти си вече измама…
Ето, бръчките дръзват по лицето да плъзват.
Ето, даже сърцето, уморява се, клетото…
Няма бяг по нозете, движим само ръцете.
И какво да те правя, тъй безгрижна и млада?”
Ала тя се усмихва - и далечна, и близка.
Тя не ни обяснява, отговори не дава.
Тя ни маха с ръка и ни кани на път,
на един автостоп, край един кръстопът.
Там ще минат планети, ще просветват комети.
Ако Господ реши, може да ни качи
върху някоя птица, вместо на колесница.
И със моята радост, и със моята младост
пак ще тръгнем отвъд, без посока и път
и в небесно море, на небесни коне
двамата неразделени, млади и непобедени
всъщност пак едно ще сме…
ЖЕНАТА, КОЯТО ХРАНЕШЕ КОТКИТЕ
На Ани
Тя беше там, както всеки път по това време…
Жената, която хранеше котките на квартала.
Под сухия кестен, с паничките, своите проблеми -
да нахрани пак котките с залък от своя сух залък.
Те се стичаха като безкраен поток в краката й.
Доверчиво я чакаха да им разсипе храната…
Бяха толкова много и аз мислех, че бяха децата й,
полуслепи и гладни за малко любов на земята.
Те поглъщаха нейните залъци обич и тихо,
доверчиво я близваха и изчезваха някъде в двора.
Чак до другия ден, когато тя кротко ги свикваше.
И какво ли й казваха, като тихичко й говореха…
Тя не молеше никой за помощ и никой не питаше.
Господ сам я повеждаше в тихите нейни пътеки.
Но какво би бил света без нейното ласкаво скитане?
Само котките знаеха, че тя бе един от поетите…
