ДЕДИ

Димитър Цанов

ДЕДИ

Дедите ми не стигнаха до Кембридж.
Оплетени от селската неволя,
с калпаци овчи, във аби облечени,
след ралото вървяха - като вола.

Умираха из плитките окопи
на глупави войни, непроумели,
че всяка власт е с формата на сопа -
в ръцете на обезумели.

Кръщаваха деца. Живяха просто -
до гроб отнасяха завет и дума.
Един ли бе комита и апостол,
зарекъл се да срещне с гръд куршума.

Дедите ми не стигнаха до сан
във Кембридж. Не упреквайте ги. Зная,
един остана там - до Драгоман,
а другият изчезна край Владая.


ТИШИНА

Е, господин Айнщайн,
аз дочаках
времето, мечтано от вас.
Тихо е!
Тихо е!
Плаках
през среднощния час.
Задрямали са щурците
под къпиновото листо.
Тихо е. Мигат звездите
над притихналото село.
Летният дъжд отнесе
четириноги следи.
Заспа на сушина песът
и капчукът едва сълзи.
Светкавица тока отряза -
тишината ме опияни…
Една мравка в тъмното гази
и от стъпките й кънти.


ВЕЧНОСТ

Текла е реката и тече…
Преди мойто раждане бесняла,
ще беснее след смъртта ми, зная.
Но защо така ли ме влече
да стоя на каменниня бряг
и да мисля, че тъгуват риби
в тези подмоли - зелено-сиви.
Ала тя не спира своя бяг.
Спира ли животът? Неживели,
чакат в есента къпини луди.
Пролетта със ласка ще събуди
корените, храстите навели
пъпки и ще блеснат изумруди.
Дрянът над вира ще наднесе
капки кръв, порой ще отнесе
семената на цветята чудни.
Текла е реката… ще тече.


КЪСНА ОТПЛАТА

По чергите във майчината стая
пристъпя мрак.
Завърнах се и исках да извая
във паметта си образа й пак.
Очите й в очите ми се впиват
натрапчиво и шепнат: „Ти дойде!”
Завърнах се, отвръщам… Колко синьо
е станало зеленото перде.
Бръшлянът е повяхнал. Крета паяк.
Жужи пчела, умира късен час.
Присядам и към печката по навик
посягам. Но изстинала е тя…
Кръжат листата, болен вятър киха,
проплаква спомен тих.
О, аз съм лош - за всичко съм заплащал
с тъга и стих.


***

“Човек и добре да живее, умира и друг се ражда…”
Надпис на хан Омуртаг

Така се рони само пръст от рало -
незабелязана от никой, пада в друга пръст.
Не си ли тръгна, татко, ти от тука рано,
да скриеш своя лик между звезда и кръст?

Неказани, свистят последните заръки,
леглото още пази на тялото дъха.
Завръщам се сега и ме посреща мъка
и спомени, които за нещо си шептят!

Самотен дом, от който заминаха си всички,
ти пак приемаш дните под ябълков цъфтеж,
но в мъртвите ти стаи ветровете тичат
и, струва ми се, люшкат пламъче от свещ.

И струва ми се още - животът се прокрадва
с бръшляновите клони до дворната стена.
В градината, отпред, баща ми сам обядва,
по пръстите му лази събудена пчела.

Това е само спомен, но дълго ще живее.
Пръстта е несломима - родена е от пръст,
затуй ще бъде вечна, а вятър ще повее
и всичко ще зарови - тъга, звезда и кръст!


***

Село, село… избистрено, ярко
като око на пъстърва,
де отиде хлапето малко,
де отиде и ще ли се върне?

Във вира кротко слънце се дави,
скачат жабите зажаднели,
а хлапакът все още се бави
и се стапят дни и недели.

И стареят къщите кротко,
оредяват дворове, комини.
Сутрин баби с протяжна походка
тръгват мъртвите да преливат.

Ранобудни са само петлите -
неповярвали в мрака що иде,
викат ехото от скалите
и стоборът остава им свиден.

А стобора прескочи хлапето.
Възмъжа. Поумня. Запиля се.
И остана във спомен селцето,
дето рибата крие гласа си.


***

Коне…и дълъг бяг по сухи друми.
Селото чезне в залеза. Шепти
в ухото ми ветрецът дръзки думи
и пали над кошарите звезди.
„Девиче поле”, нейде се събуди
заспала доверчивост като стон.
Та аз съм тукашен. Оттука мама
замесила пшеничения хляб
за моето кръщение и само
без тебе мога да се чувствам слаб.
Без тези необятни небосклони,
завързани за мрачните скали,
без приказките, дето съм запомнил,
без клетвите - изречени преди.
„Девиче поле”, необятност родна,
по теб сверявам пулса на кръвта.
Умра ли, знам, аз пак ще се родя
във конски бяг през росните поля.


ЛИСТО

За вечността листото е писмо,
дървото - само майка, вечно скръбна.
Наесен пожълтява, пада то,
но зная, свежестта му ще се върне.
От цвят до цвят - вълшебен кръговрат.
Кората се напуква, остарява
и корените теглят все назад
това, което във пръстта остава.
Изгнилите листа ще се родят
във ябълков цъфтеж - ухайно нежен,
но лумнали, те пак ще прецъфтят
и остарели, клоните ще свеждат
заченат плод - безумно тържество
на времето и гибелна забрава.
Край мене пада жълтото листо
във Времето, което продължава.